Тя беше тиха...
Влизаше на пръсти.
Прегръщаше ме силно,
просто като жена.
Тя беше вярата!
Когато губех
и частица дори -
от своята.
Споделяше мъдрости,
но съдейки безспир...
Носеше и усещане
за свобода.
Беше хубава жена!
И сила велика - на битието.
Беше мъдра.
Не знаеше само
какво - Е!
Беше прозрение!
Но, така и тя
и днес дори -
не ме разбра!
Тлее сърцето ми.
Свива се и се губи...
Уморено е.
Уморено -
от несправедливост.
И най- фаталното
усещане.
Тогава,
нека пребъде
това, което
Е!