Тя беше тиха...

Влизаше на пръсти.

Прегръщаше ме силно,

просто като жена.

Тя беше вярата!

Когато губех

и частица дори -

от своята.

Споделяше мъдрости,

но съдейки безспир...

Носеше и усещане 

за свобода.

Беше хубава жена!

И сила велика - на битието.

Беше мъдра.

Не знаеше само

какво - Е!

Беше прозрение!

Но, така и тя

и днес дори -

не ме разбра!

Тлее сърцето ми.

Свива се и се губи...

Уморено е.

Уморено -

от несправедливост.

И най- фаталното

усещане.

Тогава,

нека пребъде

това, което

Е!