Бръмбарът отскочи, издаде нещо много близко до писък и се вцепени. След секунди краченцата му отново затракаха към сълзата. Този път я приближи бавно, заобиколи я от другата страна и отново се опита да я захапе. Чу се съскащ звук и от устата му излезе пара, сякаш капка вода е паднала върху нагорещен котлон. Животното избяга объркано, застана зад господаря си и кривогледите му очи сякаш го погледнаха въпросително. Настъпи кратка тишина. Вълни от енергия подскачаха закачливо, бореха се и плуваха около сълзата като играещи си в морето делфини.

- Това е Той. – каза накрая Чистачът.

- Това е Той, това е Той. – чуха се зад него гласовете на другите Чистачи.

- Пророчеството казва...

- Да, пророчеството... Пророчеството казва...

- Че ще се появи. И ние няма да можем да почистим следите Му...

- Ще се появи, ще се появи... – шептяха гласовете на Чистачите. – Няма да можем... Няма да можем...

Бръмбарите щъкаха притеснено покрай владетелите си, суетяха се около сълзата и не смееха да я приближат. Момчето, което я беше отронило, гледаше замръзнало в пространството пред себе си. Погледът му беше гневен, личеше си, че стиска зъби за да преглътне сълзите си, а сините му очи се давеха в напиращите капки като в море. Въздухът беше сиво-син и малки сребърни прашинки летяха в летаргия наоколо. Светът беше спрял. Вледенени струйки ефирна пара бяха надвиснали като сребърни спирали над есенните листа, които вятърът щеше всеки момент да обрече на смърт с повея си. Беше тихо, чуваше се само далечно жужене, като в главата на луд. Изведнъж всичко се върна към нормалното, светът придоби обичайните си цветове и влезе в забързания си, напрегнат ритъм. Чистачите изчезнаха.

- Виктор! – извика ужасе́н женски глас. – Махайте се, момчета, нямате ли си друга работа! Виктор, ела при мен. Удариха ли те? Ела да видя! Милият ми, нали не те нараниха?

Няколко по-големи момчета бързо се разделиха със заплашителния си вид и се разбягаха във всички посоки. Малкият Виктор се завтече към майка си и я прегърна. Заби лице в полата и́, сякаш това щеше да изтрие срама и гнева от кръглото му личице.

- Мамо, аз се опитах... Но те бяха толкова много! Защо ме нападат, аз нищо не съм им направил! Защо не се бият с големите деца, като знаят, че са по-силни от мен? – хлипаше момчето.

- Миличък! Хората, които са силни, нямат нужда да се доказват пред другите. Следващия път когато скочат срещу теб помни, че всъщност тях ги е страх. Страх ги е от по-големите деца, страх ги е от родителите им, страх ги е от света наоколо и за това нападат по-слабите, за да придобият увереност. Ти нямаш нужда от това, не им се съпротивлявай, просто стой далеч! Помни, миличък, че единствения човек, с когото трябва да се съревноваваш, това си ти!

Малкото момче гледаше майка си с недоверие, но все пак сълзите му започнаха да пресъхват и дишането му се успокои. Двамата тръгнаха бавно към къщи прегърнати.

***

Комисията отново погледна невярващо страницата. Да, там пишеше, че се е появил Той, човекът, който може да променя миналото и бъдещето. Знаеха, че ще се случи рано или късно. Пророчеството беше на път да се изпълни. Бяха търсили план за спасението си, но такъв все още нямаше. Освен да Го открият...

***

Марина влезе забързано в офиса, спря рязко и изпуфтя с досада.

- Андрей, казвала съм ти да не пиеш по време на работа!

- Аз винаги съм на работа, скъпа Мара. – отвърна невъзмутимо мъжът. Ъгълчето на устата му леко се повдигна в съучастническа усмивка. – Или ме пускаш в отпуск?

- Не се шегувай, задълженията ни са отговорни и не можем да си позволим небрежност! – викна ядосано жената.

Обля го топла вълна на удоволствие, обичаше да я гледа разгневена. Кестенявите и́ коси сякаш бушуваха като вълни в океана от магия наоколо. Офисът им беше в бивш магазин за цветя, над вратата имаше килната табела, заплашваща да стовари тежестта си върху всеки, който се приближи. Въпреки всичко, все още имаше объркани желаещи да си купят букет цветя от очевидно изоставения и прашен магазин, затова на Марина и́ се беше наложило да сложи заклинание, което да държи любопитните минувачи надалеч. И сега стояха там, в повехналото помещение, сред стари кофи, в които някога са се напоявали най-екзотичните цветя в града и се караха за пореден път. И без това нямаше какво друго да правят.

Това бяха те, Пазачите на времето – арогантен алкохолик и невротичка, опитваща се да вкара партньора си в релси. Или в това се бяха превърнали от хилядолетното си съжителство?

- Мара, мила, отпусни се! От колко време не се е случвало нещо, изискващо намесата ни? Комисията си върши работата безупречно, не са пропуснали да поставят нито едно знамение, поличба или човек на мястото им. Всичко върви по предначертанията на Книгата.

- Усещам нещо, Андрей, някакво напрежение във въздуха. – каза замислено жената. Старият стол, на който седеше Андрей изпука, сякаш за да потвърди думите и. – Намислили са нещо, казвам т...

На вратата се почука преди тя да довърши. Вехтата порта се отвори с проскърцване и те влязоха, въздухът стана сиво-син, а бръмбарите нахлуха след тях и защъкаха из стаята. Чистачите, разбира се, нямаше нужда да чукат, вратите не бяха сред нужните им средства за преминаване, но го правеха от любезност. И все пак живееха на една планета с хората и би било добре да следват правилата на поведение, които се спазват на нея.

- Той се появи... – каза сухо Главният Чистач.

- Той се появи... Той се появи... – шептяха след него останалите.

- Кой се появи?! – попита учудено Андрей, бяха му нужни няколко секунди да преглътне и осмисли информацията. – Той?... Мислех, че е само легенда. Та това би объркало всичко, би сложило край на... на нашия свят! – тревогата пролича в гласа му, въпреки, че се опитваше да запази самообладание. Той погледна очакващо Чистачите.

Те бяха дребни, сиви и съсухрени същества, много приличащи на гологлави старци. Брадясалите им лица бяха жълти и изпити от годините, дълбоки бръчки лазеха нагоре от междувеждието им и се раздвояваха като змийски език над веждите. Но това, което най-много ги различаваше от хора, беше изпъкналата долна челюст, от която се подаваха два блестящи, заострени зъба. Очите им бяха празни, но въпреки това в момента в тях се четеше страх.

Всеки Чистач владееше по десет бръмбара. Задачата на животните, на вид много сходни с мъжки бръмбар рогач, но доста по-големи от което и да е земно насекомо, беше да почистват остатъците от миналото – изоставени предмети, ненужни спомени, паднали сълзи, изобщо всичко, което няма никога повече да бъде използвано. А кое ще бъде използвано, пишеше в Книгата. Книгата на Твореца. Страниците и́ се попълваха дори в момента. В тях се предначертаваха всяко събитие, всяко място, всеки знак на съдбата, всяка среща... Тя беше, така да се каже, релсите на света.

- Ние Го открихме.

- Ние Го открихме, ние Го открихме... – говореха един през друг Чистачите.

- Бръмбарът се опари на сълзата Му.

- На сълзата Му... На сълзата Му...

- Да. – каза замислено Марина – Няма как да почистите неговите сълзи, Той единствено може да променя света си. Както и света на другите... Та това... това би сложило край на Комисията. Би сложило край и на вас!

- Ние знаем. – рече Чистача. – Но сме готови. Така е казал Твореца!

- Така е казал Твореца... Така е казал Твореца... – носеше се шепот.

- Вие трябва да Го спасите! – продължи Главният Чистач.

- Да Го спасите... Трябва да Го спасите...

- Прави са, когато разбере, Комисията, ще тръгне след Него! Човек, който може да променя съдбата си, би ги оставил без смисъл за съществуване. – обърна се угрижено Марина към партньора си.

- Да Го спасим ли? – погледна я втрещено Андрей – Та нали Той ще предначертае и нашия край? Помисли, Мара, без Комисия, без Чистачи, какво ще патрулираме? А Книгата? Сигурно и тя ще потъне в небитието! Хората ще започнат да владеят всичко!

Настъпи тишина.

- Те и сега биха могли, Андрей, - каза след миг Марина – просто още не са готови. Рано или късно ще се случи, ние го знаехме.

- И какво, сега да се втурнем да им помагаме? – избоботи раздразнено мъжът.

- Не бъди дете, Андрей, все пак си на 200 000 години! – скастри го партньорката му – Вземи си раздробителя и да тръгваме! Веднага!

***

Виктор и майка му стояха вледенени и гледаха вторачено в странните фигури пред тях. Дългите сенки на съществата падаха на павираната улица се опитваха да я завземат цялата. Имаше някакво странно напрежение във въздуха, сякаш се чуваше далечно жужене. Все пак те бяха отвикнали да се появяват в това измерение и не бяха успели да изчистят всички енергийни отклонения.

- Не се страхувайте! – каза едната фигура – Това е стандартна процедура. Просто трябва да дойде с нас за да изследваме комуникационните му умения.

- Само през трупа ми! – изписка жената – Няма да ви позволя да докоснете сина ми! Кои, за бога, сте вие?

- Ние сме Негови представители. На Твореца. – продължи съществото – Имаме подозрения, че синът Ви е специален. Трябва да дойде с нас!

- Не! Не! Помощ! – развика се истерично жената. Хората по улицата ги подминаваха, сякаш нищо не се случваше. Майката на Виктор гледаше безпомощно наоколо, плувналите и́ в сълзи очи търсеха някой, който да отговори на погледа и́, но уви. Сякаш бяха увити в невидим пашкул. Тълпата се движеше хаотично, като мравуняк, на когото бяха отнели царицата, но заобикаляше случващото се, все едно на мястото зееше огромна яма. Фигурите приближаваха и жената вече можеше да види малките сини светлинки, които мъждукаха на мястото на очите им.

- Не, оставете го на мира! Вземете мен, той е още дете! – нареждаше отчаяно тя.

- Страхуваме се, че Вие не сте ни нужна. Моля, отстъпете!

- Спрете! – чу се глас зад гърба на втрещената майка. Комисията погледна озадачено фигурата, която бе посмяла да се намеси в работите им. Та нали бяха сложили щит! Кой беше посмял? О... Това бяха досадните Пазачи! Но откъде бяха разбрали, по дяволите? – Не смейте да се доближавате до момчето!

- Ние нямаше да му сторим нищо, просто от любопитство... – запелтечи съществото, което досега уверено пристъпваше към майката и сина. – Хайде, Андрей, знаеш, че това касае и вас!

- Това не е наша работа, Лахес, не трябва да се месим! Решението е Негово, ние сме просто пионки, които трябва изпълнят ролите си.

- Но тогава ще ни погълне небитието! С какво са заслужили хората? Готованковци, които чакат някой да свърши всичко вместо тях! Винаги им трябва някакъв знак от съдбата, не могат да вземат едно решение сами! Не, те не заслужават да контролират цялата вселена! – Лахес отново започна заплашително да приближава момчето. Другите същества го последваха.

- Спри! – Андрей извади раздробителя.

Той не спря. Чу се пукот и после съскане, сякаш се беше счупила дюза на двигател и изпускаше въздух. Робата на Лахес се свлече безплътно на земята. Спътниците му се поколебаха, сините свитлинки под качулките им мигаха объркано и придаваха нелеп вид на черните им фигури. След миг съществото, което до тогава стоеше зад Лахес, проговори хрипаво:

- Не можете да ни спрете, така или иначе с нас е свършено! Ние ще го открием! Отново...

Тъмните сенки понечиха да се оттеглят когато земята под тях се разтресе. Аднрей и Марина погледнаха сградите зад гърба на злощастната Комисия, които бавно се разклащаха и сгромолясваха на земята като кула от карти. Една след друга, в идеално права линия, сданията се свличаха и прахолякът настъпателно се приближаваше към онемелите черни фигури. Тогава се появи. Огромен слузест червей със зъби, сравними единствено с челюстта на мегалодон, отвори земята и ги погълна с една единствена настървена захапка, след което се прибра в дупката си и изчезна.

Настъпи гробовна тишина. Майката и детето се огледаха объркано, като след хипноза, и побягнаха с всички сили за да се слеят с нищо незабелязващата тълпа.

- Отдавна не се беше намесвал. – погледна Андрей към спътницата си.

- Дошъл е моментът. – каза Марина, вперила поглед в червеевата дупка. В сърцевината на пропастта бушуваха малки цветни искри, сякаш въздухът, който се опитваше да нахлуе, беше от друго измерение. – Той ги подготвя отдавна. Време бе властването на хората да започне.