Изпълзяла, тъгата отново

                                                           надари ме с горчив ореол.

                                                           И с тържествено, огнено слово

                                                           пророкувам от мрачен престол.

                                              Омагьосаната планина, по времето на кралица Гордяна

  Дун се изтърси от отвора в небето и се пльосна по лице в плитката щерна на дъното на Юмрук скала. Миг преди каменните пръсти да се сключат над главата му, от мрачния свод се изсипа тъмно облаче, плъзна се след него, не успя да се задържи на върха и се затъркаля надолу по пътеката към тиклените покриви в подножието. Щом стигна първите къщи, затрептя, завихри се, уплътни се и скоро едно змийче с отрязана опашка се шмугна през летвите в паянтовата ограда на една от постройките. 

  Заваля дъжд. Дун се огледа. Разстоянието между „пръстите“ беше прекалено малко и нямаше как да се провре между тях. В края на „дланта“, отвъд локвата с черна вода, се виждаше дървена резбована врата.  

  Младежът се опита да я отвори, но не успя. Въпреки проливния дъжд, светкавиците и гръмотевиците, раздиращи небето, в „юмрука“ беше топло, а наоколо имаше разхвърляни кости с различна форма и големина – явно остатъци от плячката на соколите, виещи се над върха.

  В този Свят не беше зима – той различи зеленина между зъберите и разлистени плодни дръвчета в селото долу. Само в далечината отсреща белееха зъберите на покрит със сняг висок връх.

  Дун свали якето си и отново се опита да се измъкне. Беше слаб и жилест, дребен на ръст, но пак не успя.

  „Тоя мой баща!“, помисли си с досада. „Къде ме прати? Тук няма нищо! Дори и Дешанг и Юймин ги няма! Какво е това място?“

 – Място, където важат законите и принципите на кибернетиката¹ – измърмори Мирабела и започна да изрежда:

 Законът за необходимото разнообразие – Колкото повече далтони успеят да унищожат ипарксоните и хорохроните, толкова по-малко грешки ще прави Мирабела, защото далтоните изкривяват възприятието.

  Принципът „Първи си дошъл, първи ще бъдеш обслужен“ – Шуйджан пак си напъха една от гагите, където не са я канили, но Дун, Юймин и Дешанг бяха преди нея, така че да си лекува чуканчето и да не очаква да успее да обсеби и този Свят!

  Принципът „Последен си дошъл, първи ще бъдеш обслужен“ – скачаш първи през Вратата, попадаш в по-късно време, а скочилият след теб – в по-ранно.

  Принципът на емерджентността – колкото по-голяма е разликата между Микро- и Макросвета, толкова по-различни са разумните кванти от макросъществата и толкова по-малка е вероятността двата вида да намерят допирни точки за мирно съвместно съществуване. Този принцип е противоположен на принципа на холографията за частта и цялото и трябва също да бъде отчитан. 

  Принципът на външното допълнение – Всяка Вселена от дадена Книга се нуждае от тесаракти с черни чеширски котки за извънредни случаи на бунт или за регулиране на поразиите, нанесени от глупавите и алчни далтони.

  И тъй нататък и тъй нататък…

  От тъмната вода в щерната към уморения от безплодни усилия младеж запъплиха малки, черни, прилични на паяци насекоми. Той се опита да ги отмахне, замята се из ямата, но нямаше къде да се скрие и те продължиха да пълзят по него.

  След малко едно сополиво, плачещо от ужас около тригодишно хлапе запълзя из кухината, намери един процеп в скалата, изхлузи се навън и скоро тичаше надолу по пътеката към селото. Един висок човек в черна мантия с мятащи мълнии огнени очи го пресрещна на  разклона, заговори му ласкаво с глас, в който клокочеха гръмовни нотки, после го взе на ръце и през една от трапецовидните ниши изчезна с него във вътрешността на планината. Носеше го към пещерата в местността „Глухите камъни“, близо до Малката горичка над Лабиринта на джуджетата.²

  Главното постижение на физиците, работили върху „Проект U“, е експерименталното доказване, че ядрената верижна реакция действително е възможна. Доказва я физикът Хайзенберг. Разяснявайки пред представителите на вермахта как си представя атомната бомба, той заявява, че тя ще бъде с размерите на ананас.

                        Ал. Диков, С. Маринов, Г. Димитров, „Ядреното оръжие“

  Земята е синя като портокал… с часовников механизъм.

                                   Хибриден цитат от Пол Елюар и Антъни Бърджес

                                          Бергамо, Свят Гама, 19 февруари, 2020

  Часовникът на Градската кула в Бергамо отброяваше 22 часа.

  Замъкът „Ла Рока“, построен през 14 век по време на войните между партиите на гвелфите и гибелините и разширен и укрепен през управлението на фамилията Висконти, образуваше с Цитаделата на хълма „Св. Йоан“ единна отбранителна система, свързана с непристъпната Венецианска стена. „Мастио“ – кръглата кула на замъка, се извисяваше  над стената и от нея можеха да се видят далечните припламващи огньове на Милано, закривани периодически от черните облаци на мрачниците, кръжащи над града. 

  В Долния град на Бергамо улиците и домовете бяха пусти, но всичките им прозорци, както и уличните лампи, бяха оставени светещи по заповед на Щаба. Това беше първият пояс от защитата на града срещу прииждащата напаст на Мрака.

  Евакуацията беше приключила, населението на градчето – прибрано в Стария град по домовете и в подземните убежища от Втората световна война, набързо преустроени да издържат поне няколко седмици обсада. Четирите главни порти на Стария град – „Сан Джакомо“, „Сан Агостино“, „Сан Алесандро“ и „Сан Лоренцо“, бяха затворени, както и многобройните пешеходни арки, позволяващи достъп до града. В четиринайсетте бастиона и на двете главни платформи върху крепостната стена бяха разположени оръдията и машините от Първата и Втората световни войни, извадени от Музея на замъка – 100 милиметрови гаубици, полеви и противотанкови оръдия. По крепостната стена и из коридорите на укрепленията се разхождаха патрули, а в Дома на артилериста бяха настанени войниците.

  С последния удар на Голямата камбана над стената се разнесе тихо жужене. Четвъртитите плоскости от външната облицовка се отместиха встрани и разкриха многобройни устройства, подобни на слънчеви панели, излъчващи непрестанни потоци от светлина – вторият защитен пояс на града.

  На наблюдателниците и пред дупките за обстрел в стената бяха монтирани мощни прожектори, чиито бягащи снопове прорязваха небосвода и караха виещите се над стената ята от мрачници панически да се разпръскват, а някои от тях, ослепели и ужасени, пикираха отвесно надолу и се разсипваха в рояк далтони, които падаха из тревите и по асфалта, превръщайки се в тлеещи купчинки черна пепел.

  – Никога не съм виждал подобно нещо! И всичко това си е било винаги тук – зад стените и под повърхността на града?

  Лейтенант Давиде Сартори и професор Висконти бяха в кулата „Мастио“ и наблюдаваха през една от бойниците светлинната игра на прожекторите и изгарящите в нея огромни летящи пеперуди – прилепи.

  – Щеше да бъде красиво, ако не беше толкова опасно – каза професорът. – В лазаретите вече умират хора, ухапани и издраскани от тези гадинки. Болестта се развива с невероятна скорост. Леталният изход настъпва до няколко часа след ухапването. Града могат да напускат само бронираните камиони, извозващи труповете. Но се страхувам, че скоро и това няма да бъде възможно. Ние загубихме вече много близък човек, приятелка на семейството. Скоро в Бергамо, а и на цялата Земя няма да има град, група от хора или семейство, незасегнати от болестта.

  – И всичко това го знаете от онзи франт в костюм на Гучи, който не е човек? Невероятно! Но на него не му ли е известно как може да се намери лекарство против тази болест?

  – Не само той ни информира. Ние изследваме отдавна вируса в лабораторията на вила „Отоне“. А в Бергамо работят ангели – Васил-Игнацио Леоне е един от тях. Но силите на Мрака нападнаха неочаквано. Едва не загубихме войната още в първата битка.

  Далтоните над стената постепенно оредяха. В далечината светлините на Милано ставаха все по-ярки и вече не примигваха толкова често.

  –  Светлината е убийствена за тях, затова нападат нощем. През деня ще се оттеглят. Трябва да издържим до сутринта, за да можем после да разработим по-сигурна стратегия за отбрана.

  – Като тази ли? – попита лейтенантът.

  Най-близкото оръдие насочи дългото си дуло към започналия да се събира отново тъмен рояк и изстреля  по него ослепително кълбо, в което се различаваха множество ярки, пърхащи пеперуди. Зарядът избухна в центъра на облака и от него не остана и следа от летящите твари убийци. Други светли кълба полетяха към свода, откъдето бяха започнали отново да се сипят едри парцали сняг.

   – Оръдията стрелят с кълбовидни мълнии, заредени с ипарксони и хорохрони – питомни квантови частици, за разлика от дивите далтони, които ни нападат. Обаче времето не е на наша страна. Ако беше ясно и имаше луна, щеше да е още по-светло. Опасявам се, че в Хадес са измислили нещо за защита от светлината и нямаме много време. Скоро ще започнат да ни нападат и денем.

   – В някои части на Земята все още е ден – в светлата половина. Но там също има нападения.

  – Да, но бързо се справяме с тях. Много по-лесно е. Ползваме опита на китайците от Ухан, въпреки че те не успяха да прогонят своите далтони –  прилепите там сами изчезнаха. Но сега е друго. Армагедон вече започна и не може да бъде спрян. И Бергамо е изключително важен, защото тук  е светлата част на Часовника. Ако той спре, Светлината ще изчезне, и всички ние заедно с нея. 

  Нещо ставаше на стената. Войниците са засуетиха и започнаха да носят нови снаряди. Оръдията стреляха все по-често и над хълма на Стария град стана светло като ден.

  – Какво е това? Да ни би стената на „Глено“ все пак да се е пропукала – този път наистина? – Давиде Сартори посочи на северозапад, където облаците бяха изсветлели и като мътна, сива маса с пробягващи по нея огнени искри се придвижваха бавно и неотклонно към града.

  – Не! – потръпна професорът, вглеждайки се напрегнато в мрачната, прииждаща вълна, в която вече се различаваха гигантски, сиви и мускулести торсове, проблясваха огнени копита и люспести змийски опашки и се развяваха сребристи, развихрени гриви. – Това са емпуси – призрачната кавалерия на Емпуза.

                                                                                     /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=5lmD1ocxnPA

https://www.youtube.com/watch?v=I_3CYuAv_GU

*1. У.Р. Ешби прилага законите на кибернетиката към управлението в икономиката. Той формулира седем принципа, някои от които са:

  Закон за необходимото разнообразие –  разнообразието на сложна система изисква разнообразно управление. Колкото по-голямо е разнообразието от действия, които са на разположение на дадена управляваща система, толкова по-голям брой смущения тя може да компенсира.

  Принцип на емерджентността: Колкото по-голяма е системата и колкото повече различия има между размерите на частта и цялото, толкова по-голяма е вероятността свойствата на цялото значително да се отличават от свойствата на частите.

  Принципът на външното допълнение: всяка система на управление се нуждае от „черна кутия“ – определен резерв, с помощта на който се компенсира неотчитането на въздействието на външната и вътрешната среда. 

 Пример за принципа „Първи си дошъл, първи ще бъдеш обслужен“ – опашка в магазин.

  Пример за принципа „Последен си дошъл, първи ще бъдеш обслужен“ – реда, по който се вадят дрехите от пералнята и се слагат в легена и по който после се простират.

2. Какво се случи по-нататък с Дун – Вернуш, е описано в Книгата „Приказки от Омагьосаната планина“. Детето беше отгледано и възпитано от джуджетата, научи се да копае златоносните жили, чието начало бележеха трапецовидните отвори в скалите. Стана изкусен ковач и майстор на украшения и беше взет на служба при кралица Гордяна. В мирно време изработваше бижута, а по време на война – подкови за бойните коне и остри мечове за войниците. С помощта на брошката на Знанието направи много добрини на планинците – спаси Рибното езеро, намери огърлицата на кралицата, изковаваше полезни, здрави и красиви вещи за бита и поминъка на хората. Но пипалото на Шуайджан, в образа на куцата и болна старица Джуджилейла, успя да го измами, той закъсня да излекува кралицата и бе превърнат в камък, наречен от жителите Момкова скала. На всяка Коледа се съживяваше и в продължение на три дни се опитваше да се върне отново в Книгата на живота, но напразно.