Приятен есенен ден, слънчево и топличко, сякаш ден откраднат от лятото.

Мързеливо крачех към къщи през кварталния парк-градина. Защо съм си го нарекъл така ли.

Ами в него имаше всичко, кътове за деца малки и големи, кътове за влюбени, пак малки и големи, езеро с фонтани, периптори-павилиони на шестте вход-изхода, окосени тревни площи, беседки, пейки и много, много чисто. На всеки 50 метра поставени декоративни кошчета за отпадъци, по алеите и в тревните площи табелки ''Забранено за кучета'', даже и на тези шест вход-изхода имаше подобни знаци и табелки, и чудно, никой не нарушаваше правилата, дали глобите бяха доста висок или самосъзнанието.

Спазваха се и табелките ''Забранено за велосипедисти''. Даже и подрастващите тийнейджери бутаха велосипедите си и пак се смееха, разказвайки си нещо интересно.

А целият парк ограден със стабилна желязна ограда, а на вход-изхода големи железни врати, украсени с табелка за работното му време, и наистина след 23 часа вратите бяха заключени, осветлението светеше, пръскалата работеха.

С една дума рай за всички беше този парк-градина и никой не нарушаваше правилата или да роптаеше.

            Гледам на асфалта деца начертали куца баба ли беше, дама ли, скок-подскок ли, засмях се и започнах да 

подскачам по квадратчетата. Няколко деца  ме видяха и радостно ме аплодираха, поклоних им се театрално.

Пред мен изникна височко 10-12 годишно момиченце, светла коса вързана на две плитки, сини очички, бяла блузка, джинси и маратонки. Смееше се щастливо.

- Кирио Петро - попита въпросително - Не ме ли позна, аз съм  Хрисия

Ококорих се. Вярно, колко много е пораснала

- Хрисия, какво правиш тук сама в парка, мама, баба, знаят ли, че си тук сама - попитах уплашено

- Да Петро, с мама и Дореан сме, те са ей там по-нагоре. Хайде ела да идем при тях, ще се зарадват много.

И без много да му мисли ме хвана за ръката и поведе.

           Хрисия, Златинка,какво малко момиченце беше, ей така израсна пред очите ми, както се казва. Сигурно е  била 2-3 годишна когато се нанесоха в квартала. Така де, купиха доста голяма къща на две улици, с градина, отделно цитросови дръвчета, отвън  маслинови. Тогава работех за родителите на кирио Вангелис и те ме уредиха да работя и в тази къща. Вангелис беше душко-добродушко, макар тогава да беше заместник директор в банков клон, даже и с мен  се държеше културно и интелигентно.

- Ако ти трябва кредит за бизнес, за жилище, или кредитна карта, само ми кажи

- Е благодаря, но за какво ми са - усмихнато му отговарях - Аз работя и смятам, че парите които получавам покриват нуждите ми

И никога не съм го молил'' Абе дай някаква работа в банката, имам диплома, сертификати, знам това, мога онова ''.

А иначе си вършех работата съвестно и отговорно. Всяка сутрин в 7 и 29 бях в двора им, отварях голямата пътна врата към гаража, премитах листа или хартийки, ако трябваше пръсках вода, ако автоматичната  врата на гаража не бе пусната, означаваше, че и вътре има за чистене, подреждане, и после я затварях.

Той чакаше кирия Елени, жена си, пред  другия вход в 8 и 30 часа. Тя също бе банков служител с същия клон, началник отдел. И  излизаше горда и високомерна сред облаци от парфюм, грим и червило. Ако от някъде бях откраднал рози, карамфилчета или други цветя й ги подавах, отварях вратата на колата и им пожелавах приятна работа. За мен не беше раболепие, а обикновено човешко уважение. Учтиво изчаквах да потеглят и тогава си гледах другата работа. Е, вярно е, както те се отнасят с мен, така се отнасям и аз. Но с тази разлика, че аз бях винаги усмихнат, те ми плащаха добре, и всички сме доволни. Без да роптая събота или неделя работех и при родителите му, нали за това сме на гурбет, да работиш и да ти плащат.

При Елени и Вангелис в къщата работеше  сънародничка Биляна, допаднахме си, оставаше понякога да пренощува при мен, ей тъй да лекуваме самотата си.

- Такава мързелана за пръв път виждам - беше ми споделила относно кирия Елени - Разхвърляни гащи, сутиени, чорапи по спалнята, вади целия гардероб за да си избере тоалет за работа, да не говорим за обувките. А Вангелис, такъв скромен, прибран човек, даже и бельото му за пране сгънато и оставено в коша.

            А Хрисия тръгна на частна детска градина. Микробусът винаги беше в 8 и 25 пред входа.

Беше мила картинка, Вангелис чака в Мерцедеса, Елени в едната ръка подареното от мен букетче, с другата хванала Хрисия за ръчичка, зад тях моя милост. Идва микробуса, мъъм-мъъм, целувка по Хрисината бузка, подава й букетчето, тя го дава на госпожица -учителката, махаме с ръчички и  микробусът потегля. Аз с усмивка отварям, затварям вратата на колата, приятен път и успешен ден, и на работа. Няколко дни сякаш в дън земята потъна и Биляна, не смеех да я притеснявам за чаша кафе или празни приказки, нали и тя е ангажирана в работа.

Отново е сутрин, в 7 и 30 отварям портата, помитам, напръсках с вода. Някаква госпожа мина покрай мен, подмина ме като малка гара и се върна.

- Ти си работника тук, нали. След като заминат на работа, качи се горе да вземеш и изхвърлиш торбите със смет - каза тя с някакъв заведнически тон.

Не попитах нито коя е, нито каква е, ами тук в Гърция не знаеш кой ти е началника, но щом заповяда.

Качих се, привързах торбите и надолу. Къде е Биляна, не че ми е някаква специална, но ако е болна или има затруднения някакви, бих могъл да й помогна. Звън на мобилния ми

- Петър, ти ли си - приплакваше от мобилния Биляна

- Къде си Билянче, не се обади близо седмица, да не си болна, изчезна изведнъж а и аз не смея да попитам...

- Не, е съм болна, Елени ме изгони, не съм знаела добре гръцки и това влияело зле на Хрисия. Тази била гъркиня, уж завършила  Панапестимио, унивеситет де. Сега си намерих друга почасова работа, няма да остана гладна де, пък и ти ще ми помагаш при нужда, нали. Обаждай се...

Стана ми жал за Биляна, добра, тихичка женица, винаги й помагах за чувалите с отпадъци, а тя забъркваше кафенце и подаваше по някоя курабийка.

На другия ден отидох по-рано, изметох, напръсках и се скрих зад  гаража.

Новата дойде, огледа се като крадец, заобиколи къщата да ме търси, аз се скрих на друго място. Пропуснах командата за боклука. Отново строени пред Мерцедеса, дежурните целувки по бузките на Хрисия, моите цветенца отново за учителката, а тя ми помаха приветливо. Усмихнах се и помахах също. 

Мерцедесът потегли. Обичайните ми задължения из гаража, из двора.

Гледам новата мъкне един чувал до контейнера, връща се за другия. Добре си научила урока.

          А днес чудно, микробусът закъснява

- Елени, закъсняваме скъпа, остави Петро да изпрати Хрисия, а ние да тръгваме. Не обичам да закъсняваме.

Вероятно след около 10 минути микробусът  пристигна. Подадох букетчето на Хрисия, учителката изскочи от микробуса.

- Ох, благодаря за цветята, много сте мил и симпатичен. Хрисия е щастлива, че има такъв баща, красив и богат

- Не, не съм баща й, аз работя тук за семейството, а те преди десетина минути заминаха.

Усмивката замръзна на лицето й. Микробусът тръгна.

След час трябваше да ида до кварталния магазин, гледам букетче цветя смачкано от преминаващите автомобили. Жалко за цветенцата. Я, синя панделка се въргаля по асфала, взех я, моята панделка.

Ееех, госпожице-учителко, цветята не са виновни, че аз не съм бащата на Хрисия и си ги изхвърлила през прозореца.

Жалко за цветята.