***
В старите времена, стари традиции се вплитат и тачат, ама, дойде ли новото, не можеш го избегна, защото всичко расте, променя се, развива се и дава плод. Времето никога не стои на едно място. Людете не са еднакви – и те, като часовника, тиктакат спрямо това, какъв е подтикът на душите им, какво мислят главите им, какво чувстват сърцата, като часовете, минутите и секундите, които се разминават.
На едни им харесва попът, на други попадията, а трети се заглеждат и по трите им щерки. Лъжовен е този Свят, защото всеки си има истина, своя си, и по личния си аршин мери всяко чуждо деяние.
Добри мъкнеше препълнените кошове. Той ги прехвърляше в каруцата, връщаше се по редовете, да вземе това, което беше набрано. Олекваха лозовите рамене от тежестта на плода и леко беше на душата, защото имаше.А когато човек е нахранен и пълни са му дисагите, добра жената и здрав покривът на дома, то нищо не му тежеше и за нищо не се кахъреше. Усмихваше се Добри. Оглеждаше си той имането, което му беше скътано и в ръцете, и в сърцето. Затова, че се беше отказал от бащинията, Господ му беше пратил друго богатство, по-добро, по-мило от всичкото злато, имоти и къщи на този свят. С такова имане можеше навсякъде да се живее, навсякъде да се спи, всичко да се яде и споделя. Нямаше по-голямо богатство от споделената любов, разбирателството, нежната грижа един към друг. Това му беше ценното на семейството. Двама, трима или десет – нямаше значение колко са членовете му, от какъв произход са, какво им е миналото, стига в едно да са вплетени сърцата, винаги да са готови да помогнат ръцете, и душите да са отворени, като див трендафил под лъчите на топлото слънце. Семейството му сега беше сред тези редове. Отсреща Митко дърпаше голям кош, препълнен догоре с грозде, след него гордо стъпваше малкият Кольо, прегърнал в ръце два големи салкъма. Смиляна вървеше близо до Марга и не изпускаше от поглед движенията ѝ, за да може после да ги повтори, и да се научи да е като нея. А, Марга, неговата си душица, береше грозд след грозд и нежно го пускаше да падне в коша. Кака Стойка, преметнала кърпа на врата, отпиваше вода. Леля Ленка и малката бяха останали да наглеждат Ханджийското, а ратайчето Иван щеше да им помага, ако се наложи. Хубав му беше животът на Добри. Това имане му трябваше на него, друго не го блазнеше. А и Митко му беше споделил замисъл, който решаваше всичко, за което се беше тревожил.
- Утре до града ще ида, че обеща Околийският, по-голямо училище в село да се направи. – беше започнал да му говори Митко. - Иначе ме иска в града да преподавам, нали в чужди държави съм учил, и опит набрал, ама аз една друга идея имам, и майка, и Стойка са с мене, ще да видим какво ще стане.
И като помълча, някое време, отново беше продължил да му обяснява с топлия си глас:
- Иска ми се брате, моята голяма къща в училище да се превърне, за тези, които искат да се учат. Такова е времето - разбъркано, кашаво, че човек, трудно се отказва от старото, ама има нужда от ново. Та реших, да даря къщата. Училище да направим, а ти…Не искаш парите, имотите, нивите!...Може да оставиш за момичето, а и за вашите деца, дето ще имате, а останалото...Останалото, ако искаш, да го дариш, че да се учат хората, които не знаят, и за които не стигат парите. Издръжка за храна, за мастило и листове да има,ще стигат! Такава ми е мисълта за твоето наследство от което така бягаш, като попарен. Какво ще кажеш, като не щеш да сме ортаци на Ханджийското, поне тук да сме двамата?
Какво да кажеше Добри на такива думи, на такова чувство и вяра, които насреща му стояха и го топлеха? И той не можеше да чете, пък и да пише, но Митко го беше научил и сега, дори някоя листовка прочиташе за това, що става в държавицата.
Само Добри си знаеше какви трудности беше преживял, и какво бяха видели очите му, дишали гърдите му, преди да се изпълнят с този чуден аромат, наречен любов. Обичаше той и сестра си, с онази, чудна и трепетна любов, която само еднаквата кръв, доброто сърце и желанието за добруване на другия, можеше да роди. Обичаше,…но тя си отиде! Предадена, отритната, сама срещу алчността и бездушието на парите! Парите,…имането изсмукваше всичко!
А, колко само беше щастлива тя, че ще се омъжи за Киро! Каква радост виждаше в нейните очи Добри, огромна и всепоглъщаща! Но уви…всичкото е било за ниви, пари и имане. Това получи неговата сестрица и от баща им, и от любимия човек. Бездушието на богатството беше, и щеше, да си остане най-голямото зло за Добри. Ако можеше нещо хубаво да се направи с него, значи, имало изкупление…избавление… за по-добро.
Какво ли знаем ние хората? Какво търсим? Намираме ли? Мислим си, че това е най-доброто, което може да имаме! Само мисъл си остава, защото има си сила, която нежно ни направлява да поемем по посоката, по пътя, който ни е отреден, стига да може да го намерим из ярката светлина на дните.
Четири лози, млади и кръшни, раждаха плод, в четири различни края, край езерото в дерето, където на гъсто бяха редовете. На изток Милкините ниви блестяха, на Запад, на Стоян лозята, на север ширнали са се ливадите на Ясен, а на юг…идваше полъхът на горите, стабилни и тихи, но винаги на мястото си, като Лозана.
Плете си конци Съдбата. Но вървите, дето на зорлен се вплитат от юг на запад, и от север на изток, бързо се разплитат. Най са силни тези нишки, които са прави, цели и опнати, без да прекъсват, и както туряме кръст на сърцата, така и те се оплитат кръстато.
Когато е горещо сърцето и се запали кръвта, душата, омайно, опива се и полетяват мислите в далечни хоризонти да тичат, и да гонят дивото.
Първата вечер след брането на гроздето, на мегдана разположиха голямата дървена каца, където щяха да изсипят плода и младите нежни крака на момите да изцедят първият сок. Писна зурната, и тъпаните забиха в ритъм. В хладната привечер заигра въздухът, затрептяха сърцата. От незапомнени времена тази сладка и кръшна мелодия на игривост, която сега се разля и погали сетивата на всички събрали се, диктуваше как да трептят у човека хилядите струни на чувствата.
Само на личните моми в селото се падаше да танцуват по чепките. Лозана не беше от тях, и затова винаги в средата стоеше. Ама нямаше друга такава бакърена коса, която да проблясва под слънцето и да грее сякаш в нея танцуваха огнени езици. Нямаше и такива топли лешникови очи, които да гледаха по разтопено и от врящата още в казаните боза, като Лозанините. И ако малко смелост имаше в това моминско сърце, и жарта избиеше на повърхността като лава от вулкан, то нямаше да има по-лична мома в селото от щерката на Мильо Бояджията. Стаените чувства и притиснатата с камък жар, пречеха да се видят красотата на доброто и вярно сърце, и на нежната женска душа,която притежаваше девойката. Каква лудост се таеше в тлеещият, но не горящ огън!? Понякога жаждата за любов можеше да се утоли с малка глътка, а понякога, ако и се дадеше до край да се утоли, запалваше се жажда и другаде.
На няколко моми, сред които и Милка се измиха краката и се поставиха обърнати кофи, че да влязат в дървения съд, пълен с дъхаво грозде. Наскачаха най-после кръшните им снаги, развяха се дантелите по ръбовете на белите ризи и се заплениха мъжките очи, затуптяха сърцата, завря кръвта. Милка затанцува под звуците на зурната, замята се слънчевата и коса, извиха се нежно ръцете и към небесата, само нейното сърце, някак се присвиваше и не трептеше. Същият ден баща ѝ беше пратил сватовници у Ясен. Върнаха добрата вест, че ще има годявка, и макар да беше постигнала това, което искаше, Милка не се чувстваше доволна и радостна. Едни очи искаше тя да я следят, едни ръце да копнеят за нея, едно сърце да тупти за нейното. Не щеше вече Милка да подлъгва други момци, не искаше лична мома да е, а само любима на един, за цял живот. Наляха ѝ се очите, две капки се търкулнаха по дългите мигли и капнаха в гроздето. Танцуваше тя, ама виждаше, как едни ръце се сключиха върху друга снага, как едни рамене се натегнаха и вдигнаха ценният си товар, и как едни усмихнати очи, отвориха хиляди врати за едно добро сърце.
Стоян винаги беше смятал, че това дете е прекрасно и чаровно. В него имаше една такава кротост, която можеше да подлъже другите, че е студенина, но всъщност, вътре се криеше бисер с хиляди цветове, също като косата ѝ. Искаше му се да ѝ каже всичко, да сподели, това, което беше замислил, ама не смееше. Топло чувство му извираше към нея и някак, приятелски, и по братски му се искаше да не я нарани. Ще трябваше и тя да се потруди, и да пусне това, което сега таеше в себе си, за да види красотата ѝ, този, който вече обитаваше нежното моминско сърце.
Лозана стоеше настрани от другите. Притихнала и тъжна беше. Уморена беше, защото целият ден бра грозде и мъкна с баща си кошовете. Следобед се появи Стоян, а с него, още петима, и за кратко време гроздето беше обрано. Мил беше той, усмихнат, и макар да беше спрял да закача другите моми, още си правеше шеги с хората. И работата му, и тя, такава весела беше. Тялото на Лозана не искаше да се отпусне, да се поддаде на игривата музика, която сега караше кръвта ѝ да завира. Нямаше живот за нея, сърцето ѝ страдаше, биеше в гърдите ѝ тревогата, че няма да може да свикне с жениха си. На зорлен обич не ставаше.Как щеше да се приучи на такова нещо? А, Стоян разбираше, следеше той за хората, които му бяха легнали на сърцето. Разбра, че най-после момата, която любеше се поддаде на това, що беше замислил. Време беше да даде надежда и на нежното сърчице, което му легна в душата и по братски му трепереше да го опази от злото и от тъгата. Затова се приближи към Лозана, хвана я и обърна към себе си:
- Сваляй излишното и по риза, да те кача да мачкаш гроздето!
Тя изтръпна цялата и понечи да откаже, но Стоян я прекъсна:
- Давай Лозанке, давай пиленце, не се плаши! Пусни това, що има в тебе, нека видят очите му, нека познае сърцето му твоето, и всичко ще се нареди! А иначе, ако не стане, от мен за всичко подкрепа ще имаш, и ще си лекуваме раните, ти моите, аз твоите, докато зараснат сърцата и се разтворят душите за новото.
Моминските очи гледаха учудено към веселото лице на момъка, игриво вдигнатите вежди и странните топли очи, светещи в синевата си пееха странна песен, която караше сега нейната душа да трепти в надежда. „Той знаеше! – учудено подскочи сърцето ѝ.- Разбираше! А, говореше странни неща и човек вяра да му няма, но…"
И кандиса нейното женско сърце, отпусна се душата ѝ, и хвърли горните дрехи, а Стоян я грабна за снагата и директно в дървената каца с другите моми я пусна. Ех, че като засвири зурната, забиха тъпаните и стана чудо, странно, непонятно, но богопомазано. Като тропнаха нежните малки крачета, като се засвиваха пръстите, протека сладък гъст сок, лечебна сила да разнесе в умовете на хората. Разплете се плитката, заискряха очите, и снагата оживя, сякаш самодивата на виното беше дошла.
Едни тежки клепки се вдигнаха и зелените очи обърнаха взор към малката самодива, която хрипкаше и развяваше огнен воал, около себе си.Тези очи бяха скъпоценни камъни за момата, защото тя за тях тъжеше, за тях бленуваше нейното сърце, а те сега само нея гледаха.
***
Разчу се в селото за годежа на Милка и Ясен. Потънаха в терзания душите на младите, а ветровете задухаха от различни посоки, не разбрали се, кой по кое време ще идва и раздухва пепелищата от чувства.
Чудно нещо е страстта, разливаща се по вените, по-различна е любовта, трептяща в сърцето, а обичта е заслуженото богатство за човека, който знае как да го оцени.
Нещо стискаше и опъваше болезнено в душата на Ясен. В кръвта му вреше копнеж, а сърцето му спираше и забавяше ритъм, сякаш нещо не му се нравеше. И все едни мисли му се въртяха в главата, едни бляскави топли очи го зовяха. Огнени коси галеха тялото му, нежни ръце милваха страните му. Нали щеше за Милка да се сгодява? Най-после щеше да се успокои младото му тяло и да получи, това, което беше желало.” Не е гледала мен! Него! Че защо да ме гледа, не съм и дал повод, ни дума!? Лъгал съм се, а то…” – и изпълваше се в тишина цялото му същество, след такива мисли. Какво му ставаше, не знаеше? Нали гълъбовите очи блестяха за него, златните коси го омайваха, белите глезени зовяха?! Само че, една друга самодивска снага мержелееше в очите му, опияняваше сърцето му, а душата му го кореше и жално стенеше, че не бе хванал момента и не беше поискал да отвори орехът, за да види каква е ядката в него.
Адетите са странно нещо. Те се променят, както се променя и живота, но все нещо остава и се повтаря, така както колелото се върти все в една посока, но от време на време спира и обръща хода си.
Ромолеше песента на ручейче в не окапалите още листа на брезите. Вятърът нежно подземаше и раздвижваше клонките, правеше вълнички в гьолчетата от дъжда, що беше валял през нощта. Селото се събуждаше и трепкаха сърцата на хората, защото вече цяла неделя чакаха този ден в който щеше да има веселие и годеж. Момите тичаха нагиздени да не окъснеят да видят дружките си, да седят озарени в сватбена премяна до надиплени с много обич и труд чеизи, шарени и богати в цветовете на българското, незаписаната история, тежките, но ценни традиции, и семейното, най-скъпото и безценно богатство на топлата обич и нежната грижа към най-близките. Само че, Онзи отгоре дръпна нишката и отплете се това, що не беше истинско и по негова воля. Бог не търпеше да му се разваля веселбата, и не му се искаше сърцата на хората да спрат да туптят, да спрат да се вълнуват душите им, защото с доброто и любовта се хранеше Раят.
Мълвата се понесе, като отронен есенен лист, първо нежно затанцува от една уста в друга, после в стремглав бяг заигра и подпали цялото село.
- Чу ли ма, Милка, тази нощ, пристанала на Стоян! – извика през дувара баба Димка на Найда Пъдарката.
- Че как така, нали за Ясен се гласеше? – привидно се учуди старата.
- Гласи, не гласи, като няма твърда ръка, виж какви ги вършат младите в това ново време! – отвърна ѝ онази.
А, баба Найда се подсмихна. Всичко знаеше тя и очите ѝ гледаха, не ги стискаше. Нямаше по диво и омайно от любовта, ама и онзи льохман добре го беше измислил. Как се лъжеше опака мома, ако не я чукнеш там, където най я боли? „ А бре Стояне, ма си дарен чедо от Бога, да си играеш на веселие с хорските сърца! Майка ти, и тя горката в чудо се видя, пък сега…Ама си, чедо, шегобиец!” – и се опънаха в топла усмивка мъдрите бръчки по лицето на баба Найда, и заискряха нейните очи, затанцува животът в тях и изплуваха спомените за това, как и нейният дядо, едно време я окраде, и излъга да му пристане.
Дворът беше пълен с хора. Бащата на Стоян седеше встрани смръщил вежди и скръстил ръце. Вътре в одаята Стоян здраво държеше бялата ръка на Милка и се усмихваше, а сърцето му играеше сватбена ръченица. Ех, само снощи като чу тропането по прозорчето и като видя мократа Милка да стои отвън, как му литна душата. Отвори портата той в дъжда и само ѝ рече:
- Кандиса най-после!
- Кандисах. – тихо и плахо му отвърна тя, а сълзите и се стичаха и омесваха с капките от дъжда.- Ако не ме щеш, да си ходя?
Стоян се разсмя, а тя объркана от звънкият му смях се врътна, за да си ходи. Момъкът протегна ръка и я хвана:
- Ааа, не! Не връщам това, що ми даде! Бързаш да се отметнеш, а?
Милка потрепери, жално и стана, но рече:
- Не се отмятам! Срам ме е! Ама…
Стоян я придърпа, обгърна нежното тяло, разтресло се сега от риданията и на радост, и на жал, и срам, що горяха в моминската ѝ душа.
- Хайде, че си мокра. Ще събудя майка, че да ти даде да се преоблечеш. – и като затвори след тях портата я поведе към отворената врата на новият дом, който с трепет чакаше млада стопанка.
Сега майка му седеше срещу им и строго гледаше ту единият, ту другия.Най-после въздъхна и рече:
- А,бе чеда, какво да ви правя сега двамата? Него ще го опухам, като стар чувал с дилафа, ама тебе, като го знам, че косъм няма да даде да ти падне от главата, как ще да те гълча!
- Мале…- виновно, но мило се опита да я омилостиви Стоян.
- Не ми се малесвай, че от тебе, аман! Тя очи върти момци да оплита, ти с хората си правиш шеги и момите закачаш! А, то…инати и опаки и двамата! Не признават и шикалки си правят с хорските сърца и съдби! Какво да кажа сега на вуйко ти, а? Как да си погледна брата, а и снахичката, дето толкова трепетно чака млада булка да и влезе в дома?
Милкините очи се наляха с влага. Протекоха капки по ресниците, и от срам, и от покаяние, че така беше правила и сега нараняваше други, щото не и се искаше да признае, че сърцето ѝ от едно време любеше само Стоян.
- И това ще отмине мале. Ти само думай на тетю, че не ще да ме слуша той! – отвърна Стоян.
- Че как ще те слуша! Срам го е, че синът му с най-близките така се подиграва и за смях прави чужда дъщеря! Така да почерниш момичето! Срама нямаш ли? Поне това не успяхме ли да ти втълпим, откак съм те родила на този свят?
Стоян разбираше майка си, но как да и обяснеше, не знаеше. Лесно не се обясняваше пиянството от любов, жаждата да се докоснеш до това, що копнее не само тялото ти, но и сърцето и душата искаха и все към него се стремяха.
Ясен стоеше вече няколко минути, като истукан насред окичената в празнична премяна стая. Навън смут и глъч цареше от препълненият харман със сватбари. Стресна се изведнъж, някак събудил се от унеса, обзел го само за някое време.
- Я ми дай горната дреха! – обърна се той към пребледнялата си майка. Пълните и с болка очи го гледаха сега, така, сякаш умираше чедото ѝ.
- Ясене, недей мама! Грехота е, една кръв сте и двамата! – опита се тя да го успокои.
- Дай ми дрехата! – тихо и строго се обърна взорът му, към жената, която го беше родила, хранила, гледала и милвала с топлина и обич. Никога нищо лошо не му беше сторила, само на обич и уважение го учеше.
- Къде ще вървиш? – попита го баща му.
- Където трябва. – отвърна Ясен.
- Чедо…- проплака майка му.
Ясен отприщи чувствата, що едвам сдържаше вече в себе си:
- Малко вяра ми имайте! Син съм ви и ме знаете по-добре и от мене!
После изхвърча навън, избута хората, които се опитаха да му препречат пътя и закрачи бързо към мястото, където го чакаше съдбата му.
Всяка крачка отекваше и в главата, и в сърцето му: „Не те ли е срам бе, Стояне? Как можа?! За тебе само си мислиш, а за нея не помисли ли?” – редуваха се мислите му. Неговото сърце стенеше в болка и цялото му същество се беше натегнало и устремило към една малка и нежна самодива, чиито очи сега ронеха сълзи. ”Ще се разправям с теб, като му дойде времето! Тя е по-важната сега!” – продължаваше да кънти главата на Ясен.-„Само да стигна, че да ти оправя кашата! После ще му мисля, как ще да я спечеля. По-търпелив съм от тебе, луда главо, може и глупак да съм, ама като обичам, всичко правя и давам за човека, що ме спечели без думи и без дела!”
Тишината изпълваше дворът на Мильо Бояджията. Хората, които се бяха събрали не смееха да отронят и дума. Всички знаеха каква съдба чакаше момата, що беше наказана с такава тежка съдба, а при Лозана нещата бяха още по-лоши. Тя тихо седеше на стола до чеиза и не помръдваше. Очите ѝ горяха, но в тях нямаше сълзи, само тиха болка. „ Поне ти си щастлив, бате Стояне! Усмихвай се, радвай се, за мене, не мислете с Милка! Такава ми орисията, откак съм се родила все съм чужда и все никой мен не ме ще!” – тихо шептеше сърцето на Лозана. Тя отдавна беше усетила нещата. Чувстваше, че всичкото, което се случваше беше не заради нея, а заради щастието на друг. Не и пречеше, защото знаеше, че каквото и да стане, нямаше за нея любов, а и не беше желана.
Леля Аглая стенеше и ревеше тихо в ъгъла. Бай Мильо Бояджията с просълзени очи, не знаеше какво да стори, че да не тъжат неговите две сърчица, които обичаше повече и от себе си. Милото му дете, дъщеричката му, заради хорски разбирания винаги отритната беше. Молеше се той само жива да е. Всичко щеше да продаде и да се преместят, там, където никой не ги знаеше, никой не ги познаваше.
Лозана тихо въздъхна и се изправи. Махна булото от себе си и го сложи най-отгоре на чеиза. Взе кърпа и събра в нея малко хляб и месо от сватбената почерпка, която нямаше да се състои. Болката я беше обзела, но нейното сърце само за мъката на Ясен трептеше. „ Какво ли му е на него? Как я любеше само, а сега? Не мога да го гледам такъв! Ще умра ако видя тъжното му лице! Не. По-добре да ме няма тука, още от сега!”
- Къде Лозе? Къде чедо? – жално и със страх попита Мильо.
- Ще да ида у лелини в града, а после ще мисля. – тихо отвърна Лозана и излезе от вратата.
- Чакай чедо, къде сама?! – опита се да я спре баща и, но тя вече минаваше през двора, сред тълпата, която сега, като на погребение се беше събрала и мълчеше. Никой не я спря. Тя тихо прекрачи навън. За последно виждаше прага на бащината си къща. За последно очите и обходиха върховете на планините, мержелеещите се върхари на гората, напълниха се гърдите и с въздухът на родното село. Лозана се обърна да тръгне по пътеката на забравата. Една силна ръка я хвана за лакътя, завъртя я и зелени езерни очи се впиха в нейното бледо лице.
- Къде си тръгнала така? – тихо, но строго прозвучаха думите от устата на Ясен. - А за мене, помисли ли?
Лозана стоеше вцепенена. Красивото мъжко лице, прекрасните горящи в жажда очи, черната коса - пред нея сега стоеше сърцето ѝ.
- Питах те, помисли ли за мене? – сдруса я Ясен, леко, но достатъчно, за да я извади от унеса. Женската и душа се устреми, избута всичкото що пречеше да излезе чудната многоцветна красота, която трептеше в нея и устата ѝ сама изрече:
- Аз, само за тебе мисля!
Ясен застина в почуда. Мъжкото му сърце заигра, тялото му се разтресе, но той притисна душата си, да не лети, да не се лъже пак:
- А, Стоян? – попита той, Лозана .
- Той знаеше, че аз само тебе искам. – срамежливо и жално се търкулнаха думите от моминската уста и паднаха си на мястото. Защото само готовата, изорана земя ще разтвори пазвата си за богатите семена от които пониква красотата и омаята на живота.
***
Само на едно място в селото можеше да се събере народът и това беше Ханджийското. Шетачи колкото щеш имаше. Пъргавите моми разнасяха виното. Печаха се яретата, чорбата пареше още в паниците. Погачите и меда от ръка в ръка се разнасяше. Полудяваха сърцата и в бесен ритъм се кършеха телата. Откраднатите петли пърхаха в кръг, щото им бяха вързали краката, че да не избягат от шума и веселбата. Тури попът кръст и прекади с кандилото три пъти обиколиха младите и нишките нежно си се опънаха, там, където си ги беше вързал Господ Бог.
Макар и със закъснение огласи се селото от сватбари и отдъхнаха си душите, а сърцата затрептяха в единен ритъм. Добри и Митко вдигаха чаши за здравето на младите.
Закачаха те младоженците, а онези опиянени от близостта си един с друг не гонеха карез* на хорските шеги, а се смееха, защото окрилени бяха сега и летяха в сбъднатите мечти сърцата им.
Всичко е богоугодно, щом свършва добре и няма по-голямо чудо на земята от това сърцето да бъде добро и да е приютила душата човещината в своите недра. Няма и нищо по необяснимо, по ценно и омайно от щастието на сбъднатата любов, във всичките ѝ проявления, в различните лица и картини, които можеше да ти изрисува само тя с магическия копнеж подлудяващ сърцата на човеците.
© И.К. Все права защищены