***
Утрото настъпи и мътносиво се разстла небето над тихите улички. В този ден по пътищата не се мяркаха люде с каруци, като че ли отнякъде бяха разбрали, че Ханджийското скърца и жалее за изгубения си стопанин. Заваля ситен дъжд. Земята се навлажни от небесните сълзи, наведоха глави ѝ цветята, окъпани от безцветните мъниста на природната тъга, а тревичките се прилепиха до земята, за да попие в земните недра поредната капка. Роден на земята и бродещ по нея, живеещ от това, което тя ражда, човекът отново накрая прилепва буза и заспива дълбоко. Земята го завива в своята пазва, запазвайки завинаги в недрата си, тленния спомен за него. Последната буца пръст се отрони и тупна върху дървото. Като последно сбогом, остана увехналото червено мушкато, смушило се между листата на чемшира.Така приключва животът. Раждаме се, учим, идва краят на дните, а след нас остават хиляди очи, в които някога се е оглеждала и нашата душа.
Ханджийското беше пълно. Цялото село бе насядало, къде по масите, къде п ...