Трябваше да намери начин да се справя с гнева. Иначе щеше да я убие. Ако не сега – утре, ако не утре, все някога. Не можеше повече да търпи словесните ù издевателства – остроумни и винаги на място. Беше красива и плъзгава като змия. И винаги – на ръба на откровената грубост. Никога обаче не прекрачваше границата. Пилеше самочувствието му методично и безмилостно, излагаше го фино пред всички – уж ненарочно и съвсем добронамерено! Блестеше в компанията на приятелите му, на купони и по празници, а той мълчеше тъпо, защото не можеше да измисли нищо в отговор.
„Имаш страхотна жена!“, „Печена мадама!“, чуваше непрекъснато по неин адрес.
Ревнуваше и завиждаше. Той – простият месар, който можеше само да размахва сатъра! Сред животинските трупове се чувстваше много по-добре, нежели в човешка компания, защото труповете не проявяват чувство за хумор – можеш да замахнеш и да си излееш натрупаната злост – да кълцаш, да кълцаш…
Биеше я от безсилие. Не знаеше друг начин, по който да се противопостави ...