4.01.2023 г., 17:22 ч.  

 12. Хроники от Нейдеград. Смъртта на Касапина 

  Проза » Разкази, Други
440 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
35 мин за четене

  Трябваше да намери начин да се справя с гнева. Иначе щеше да я убие. Ако не сега – утре, ако не утре, все някога. Не можеше повече да търпи словесните ù издевателства – остроумни и винаги на място. Беше красива и плъзгава като змия. И винаги – на ръба на откровената грубост. Никога обаче не прекрачваше границата. Пилеше самочувствието му методично и безмилостно, излагаше го фино пред всички – уж ненарочно и съвсем добронамерено! Блестеше в компанията на приятелите му, на купони и по празници, а той мълчеше тъпо, защото не можеше да измисли нищо в отговор.

  „Имаш страхотна жена!“, „Печена мадама!“, чуваше непрекъснато по неин адрес.

  Ревнуваше и завиждаше. Той – простият месар, който можеше само да размахва сатъра! Сред животинските трупове се чувстваше много по-добре, нежели в човешка компания, защото труповете не проявяват чувство за хумор – можеш да замахнеш и да си излееш натрупаната злост – да кълцаш, да кълцаш…

  Биеше я от безсилие. Не знаеше друг начин, по който да се противопостави на потискащото чувство за превъзходство, което тя излъчваше. А откакто започна да работи в оня хотел, стана направо непоносима! Денем продаваше в магазинчето за дрехи и аксесоари до входа, а когато не беше на смяна или по празниците заместваше някоя от камериерките. Почти не се задържаше вкъщи. Започна да се облича модерно и предизвикателно. Беше заобиколена непрекъснато от състоятелни клиенти – гости на хотела, дошли да прекарат известно време в планинското им градче, да покарат ски по склоновете на Понор планина през зимата или да се полюбуват на водопада Туковска скакля и красивите му околности през лятото. Казваше, че не може да пренебрегва външността си и да се занемарява, защото ще я уволнят. Но той знаеше, че се конти с удоволствие. Харесваше ù да предизвиква и да привлича внимание – по всякакъв начин и на всяка цена.

  Преди около месец, след поредния скандал, тя внезапно му се опълчи. Когато вдигна ръка да я удари, се изви гъвкаво към него, погледна го със светлите си, придобили плашещ стъклен оттенък очи, и тънките ù, змийски устни се разтеглиха в зловеща гримаса:

  – Посегнеш ли ми, ще подам жалба! – изсъска, а лицето ù под пудрата, с която прикриваше тъмните кръгове край очите си, придоби пепеляв оттенък.

  – Ако се оплачеш, ще те убия! – изрева той и се нахвърли върху нея още по-ожесточено.

  Биеше я пресметливо и методично, сякаш разсичаше пресен труп на животно – удряше само по закритите от дрехите места, не посягаше на главата и лицето ù.

  – Все едно ще ме убиеш, каква разлика дали ще е сега или след време! – изхриптя тя и очите ù безумно просветнаха.

  Имаше толкова ярост и решителност в тях, че Балабана се стресна. Продължи да я бие, но страхът вече се беше загнездил в душата му и имаше само един начин да го прогони.

  Тя погледна потното му, разярено лице с присвити, безмилостни очи и разбра. Спря да се защитава и млъкна. Той продължи да я налага още известно време, но от липсата на съпротива у това отпуснато, безволево тяло яростта му постепенно утихна и остана само страхът. Страхът и омразата.

  От този ден Диляна стана неузнаваема. По-тиха от тревата, по-кротка от заклано агне. Не му противоречеше, не остроумничеше на негов гръб, както преди, не отронваше и дума. Само „да“, „не“, „добре“ и „ей сега“.

  И в компании стана кротка, послушна и мълчалива до такава степен, че той веднъж дори успя да се вреди да разкаже няколко вица, но не сполучи да разсмее никого. Не го биваше с развлеченията и си го знаеше, но сега ясно се видя, че причината не е в жена му. 

  Сега пък Балабана се видя в чудо. Продължаваше да ù се гневи, но вече нямаше повод да я бие.

  Но след около месец затишие и мъчително сдържан гняв един ден пак я преби. Без повод.

  Беше на Нова година. Празнуваха с приятели в семейната кръчма на негов съученик и бивш съотборник. Тя пак беше мълчалива и послушна – като кукла на конци. Виждаше се, че всички я съжаляват. Знаеха, че имат проблеми, но не знаеха подробности. И въпреки това бяха на нейна страна! Собствените му приятели! Нейните вече отдавна не я търсеха – Балабана не ги харесваше и тя постепенно се беше отдалечила от тях. Беше ù останала само работата. И той – Крум „Страшни“ Балабанов – боксьорът със счупен нос, който се наложи да се откаже още в началото на кариерата си заради агресивността и безпощадността, с която се биеше. И заради травмите, които нанасяше, без да спазва правилата.

  Прие участта си примирено, та нали още преди да стане месар вече имаше и друг прякор – Касапина! Явно беше някакво предопределение, съдба, решена не от него самия, а от някого другиго, в чието съществуване дори не вярваше. Поне в кланицата нямаше нужда да пази чувствата и целостта на стоката! Нямаше морални забрани и правила. И в къщата му – неговата крепост, също. И спрямо неговата собственост – жена му.

  Всички сме само едни първобитни и жестоки хищници, който убиват други същества, за да се хранят, разсъждаваше той. Само че някои предпочитат да се правят, че не знаят откъде идва месото в колбасите и гозбите, които консумират ежедневно. Лицемери!

  В същата тази новогодишна нощ той се напи до козирката и би Диляна с промеждутъци в продължение на часове. Без причина. Това мълчаливо покорство го вбесяваше още повече от предишната ù рафинирана съпротива.

  Рано сутринта на другия ден – първи януари, се качи на фолксвагена и отпраши към планината.

  Не беше опитен алпинист, но често ходеше до Столо – скалистия венец от отвесни канари близо до връх Препасница. Маршрутът не беше труден – след Добравица оставяше колата и продължаваше пеша по черния път през опустелите нивя и ливади към извисяващите се над малката боровата горичка под самия връх стръмни, високи над сто метра скали. Горе имаше отвесна площадка, до която можеше лесно да се добере по един полегат улей от насрещното било и на която обичаше да сяда и да размишлява. Гледаше назъбените цепнатини под краката си, насечени сякаш от гигантски сатър, и си мислеше колко крехък е човешкият живот – една крачка накриво – и си долу, разплескан и безжизнен в студената и безразлична каменна паст – парче плът, станало курбан за ненаситния търбух на незнаен, хищен великан.

  Не беше минало и девет сутринта. Захладня. Чистото дотогава небе започна да се пълни с облаци. Вятърът се усили и скоро започна да прехвърча сняг. Всъщност валеше от доста време, но той не го беше усетил, потънал в нерадостни мисли. Бавно и неохотно се изправи на ръба на скалата и хвърли прощален поглед към ниското – току под скалите се виждаше пръснатото из гънките на планината село, а по-далече, на югозапад, трептеше маранята, покрила Туковската долина.

  Зад гърба си чу шумолене, сякаш зимният вятър стържеше ниските, излинели треви и редките голи храсталаци. Понечи да се обърне, но нещо го блъсна силно, сякаш незнайният великан се беше размърдал и това движение го просна на ръба на зъбера, където седеше преди малко. Още един силен удар и Касапина се срина през края на дълбокия пролом, плъзгайки се неудържимо към бездънната пропаст. Държеше се за ръба и гледаше надолу, опитвайки се да намери опора за краката си, за да може да се изкатери обратно. Най после закрепи единия си крак на едно издадено коренище, а с другия започна да шари нагоре, търсейки удобна издатина. Намери и натискът върху ръцете му, вкопчени в ръба, намаля.

  Най-сетне вдигна поглед…  Нещо черно прехвърча над главата му и потъна в съседната цепнатина. Той се впи неистово в скалата, но последва нов удар, който почти го откъсна от спасителния ръб. Пред очите му причерня. С последно усилие Касапина се повдигна нагоре. Коренището се откъсна, той загуби опора и полетя в пропастта.

 

  Жената беше млада и непривлекателна. Имаше някаква болезнена непропорционалност в чертите на лицето ù и в сухото ù, кокалесто тяло. Страните ù бяха хлътнали и изпити, носът – необичайно месест и розов, сякаш принадлежеше на друг човек, а тя го беше взела само назаем, но после бе забравила да го върне. Косата ù беше светла и рядка, сресана на път и хваната в кок на тила. Очите – тъмни и неочаквано живи.

  „Цялата е изтъкана от противоречия. Прилича на парцалена кукла, съшита от пъстри, неподхождащи си и несъразмерни парчета плат.“, помисли си Бранимир, докато ù подаваше тежкия, леко изкривен железен стол с олющена кожена тапицерия.

  Частен детектив Бранимир Милушев, потомък на нишавци от Поморавието в Сърбия и на знеполци от Трънско, България, иначе казано – чистокръвен шоп, имаше точно око. Можеше да прецени с голяма вероятност по външността на човека занятието му, интересите, семейното положение и други разни подробности. И макар да се гордееше с тази своя способност, която го караше да се чувства като своя именит колега Шерлок Холмс от произведенията на Артър Конан Дойл, които той все още четеше в захлас, тя всъщност вече не му беше необходима. Откакто помощник му стана Ванчо Лупата, бивше репортерче от „Туковска заря“, уволнен поради редовни съдебни искове за обида и клевета, той имаше под ръка ходещ справочник.

  Ванчо беше нахален и повратлив, пъхаше се навсякъде, знаеше всичко за всички туковци и за повечето нейдеградчани и дори това, което те самите не знаеха за себе си. Нисък, хилав, с руса, къдрава коса и невинни сини очички зад дебелите стъкла на очилата, той вреше дългия си, остър нос там, където друг не би и посмял да надникне, и беше неоценим помощник. Невероятната проницателност на Бранимир Милушев започна полека да вехне, защото Ванчо го избавяше от необходимостта да размърдва сивите си мозъчни клетки, както се изразяваше друг знаменит литературен герой, и този факт изпълваше туковския детектив едновременно с прискърбие и тихо задоволство.

  – Дойдох да съобщя за убийство – промълви парцалената кукла и послушно седна на ръба на стола, който се поклати застрашително.

  Детективът погледна въпросително към помощника си.

  – Фани Балабанова – изстреля задъхано Лупата, – земеделски производител, възраст – 28 години, неомъжена, сестра на Касапина Крум Балабанов, който изчезна на 1 януари и го намериха мъртъв в подножието на скалния венец Столо. Според полицията – нещастен случай – подхлъзнал се на скалата и паднал в пропастта. Починал на място. В кръвта му е открит алкохол. Предишната нощ с жена му Диляна Балабанова са празнували Нова година в „Ласото“, собственост на Петя и Цветимир Спасови, близки на семейството. Прибрали се вкъщи, а на сутринта той решил да се разходи до Столо. Ходил е там нееднократно и добре познавал пътя…

  – Не е нещастен случай – прекъсна развълнувано тирадата на Ванчо посетителката. – Убийство е! Оная усойница, жена му, му е видяла сметката. Мразеше го. Унижаваше го пред хората. Все се фукаше – вижте ме, колко съм умна! Умна, умна, ама проста продавачка! Какво като работи в хотел! Хорските боклуци чисти! Чуждите легла постила, мие им л…ната, с извинение! Преди години пометна. Падна по стълбите – цялата беше в синини. И оттогава сякаш откачи. Това беше Божие наказание!

 

  Фани Балабанова се задъхваше от ярост и сега особено личеше приликата ù с внушителния ù брат. Помнеше го Бранимир, беше посещавал дори и някои от мачовете му, но се отврати от животинското му изражение, когато се биеше – имаше нещо патологично в страстта, с която налагаше противниците си, някакво изстъпление и опиянение от кръвта и насилието. Беше неприятна гледка и начинаещият тогава детектив посрещна с радост вестта, че Касапина е прекратил участията си в състезания. В месарницата впоследствие му не влизаше, а и на жена си не позволяваше да пазарува оттам. Не можеше да си представи, че ще сложи на трапезата си нещо, минало през безжалостните Крумови ръце.

  – Не може да е продавачката – каза уверено Лупата и хлопна някаква папка на бюрото си. – Била е дежурна в магазина по време на произшествието. Има куп свидетели. Освен това как си представяте петдесетина килограмова фина жена да блъсне сто и двайсет килограмовия си съпруг, бивш боксьор, от оная скала в пропастта. Няма как!

  – Това, което твърдите, е много сериозно обвинение – каза внимателно детективът. – Имате ли някакви доказателства?

  – Нямам – тросна се парцалената кукла. – Ако имах, нямаше да дойда при вас, а щях да отида в полицията. Искам да ви наема. Да намерите доказателства. Знам, че е убит! Чувствам го с цялото си същество. Освен това го сънувах нея нощ. Протягаше ръце към мен и ме молеше за помощ. Дължа му го. Вие сте най-добрият детектив в Туково. Ще се заемете ли със случая?

 

  Жената не само беше привлекателна – беше истинска красавица. Вероятно тежеше малко повече от 50 килограма, но беше висока и стройна, с безупречна фигура и миловидно лице. Косата и беше черна, чуплива, очите – светлосини. Носът – чип, устните – малко тънки, но с безупречна форма, подсилени от ярко червило. Облечена беше с вкус и слабото ù, интелигентно лице излъчваше покой и хармония.

  Тази омиротворена аура заинтригува детектива. Беше виждал младата продавачка и преди. От време на време се отбиваше в магазинчето на партера на хотела – там имаше качествени неща и на поносими цени. Диляна му  беше направила впечатление на потисната, меланхолична красавица, малко отнесена, но винаги любезна и с професионален подход.

  Но сега нещо се беше променило у нея. Гримът ù не беше толкова тежък, а очите ù бяха загубили онзи стъклен оттенък, който ги правеше да изглеждат, сякаш носи контактни лещи. Тази изкуствена студенина вече я нямаше – те сияеха с мека и нежна светлина.

  „Разхубавила се е!“, помисли си Бранимир Милушев. „Ако това въобще е възможно при нея. Сякаш от плещите ù се е смъкнал огромен товар. А би трябвало да е още по-потисната от преди и да скърби – нали току-що е загубила съпруга си! Нима онази парцалена кукла ще се окаже права?“

  – Бях в склада, когато влязохте – каза извинително Диляна. – Днес получихме стока, а има малко клиенти…

  – Нямате камбанка на вратата. Как разбрахте, че съм тук?

  – Очаквах ви, нали се обадихте. Освен това ви видях.

  Тя посочи стената до вратата на склада, на която имаше огромно огледало.

  – Когато складът е отворен, не виждам външната врата на магазина, но виждам огледалото. А в него се отразява всичко. Дори надписът на вратата. Той прозира през  от другата страна на табелата. Ако погледнете зад вратата, буквите са наобратно, но отразени в огледалото, пак са си нормално. Виждате ли?

  И наистина –  в огледалото можеше да се различи бялата хартиена табелка на външната врата и огромният надпис: „Магазинът за обувки се премести отсреща“.

  Заинтригуван, Бранимир излезе от магазина, затвори стъклената врата с надписа и погледна към отсрещната стена с огледалото. Видя собствената си очилата физиономия и приглади кичура кестеняви коси над челото си. Отсреща се отразяваше улицата, водеща в парка, пейката пред магазина, надписът на вратата и дори рекламите и електронният часовник на банката отсреща. Изглеждаше така, сякаш магазинът имаше две стъклени витрини на двете си срещуположни стени – с еднакви надписи и еднакъв пейзаж зад тях.

  Детективът затвори вратата, после я отвори, поглеждайки в огледалото, и така – няколко пъти. После влезе отново в магазина.

  – Разследвам нещастния случай със съпруга ви. Моите съболезнования!

  Тя кимна и с равен, почти безразличен глас отбеляза:

  – Аз вече дадох показания. Не разбирам…

  – Не съм от полицията. Частен детектив съм. Наеха ме да доизясня някои спорни моменти. Ще ми позволите ли да ви задам няколко въпроса?

  – Кой ви нае? Нека отгатна – Фани. Тя никога няма доверие на институциите. Какво иска?

  – Госпожо Балабанова, нека първо да отговорите на въпросите ми, а после ще задоволя любопитството ви, доколкото е възможно.

  – Да, разбира се. Питайте!

  – По време на произшествието сте били на работа. Тук ли бяхте през цялото време?

  – Да, и в склада, но както вече ви казах… Няколко гости на хотела потвърдиха присъствието ми. А имаше и туковчани, мои редовни клиенти.

  – Добре. Какво ще кажете за мъжа, на който сте продали червеното шушляково яке?

  – Сърбинът ли? Вече отговарях на подобни въпроси. Разбрах, че са видели колата му край Оброчния кръст преди Добравица някъде към обяд. Затова ли ме питате?

  – В колко часа купи якето от вас?

  – В единайсет и десет.

  – Запомнили сте толкова точно?

  – Да, очаквах снабдителя. Съвсем бях забравила, че е празник и той почива. Бях в склада и подреждах стока, но непрекъснато поглеждах към часовника в огледалото.

  – Нямате ли свой?

  – Имам на телефона си. Но ми е по-удобно да гледам този, и без това следя за влезли клиенти. Неговите цифри са обърнати, но аз съм свикнала.

  – Разбирам. Какво направи сърбинът? Говорихте ли за нещо с него?

  – Обичайното. Той е редовен клиент на хотела. Идва всяка година, а понякога и два-три пъти годишно. Откакто се разведе с жена си, е тук винаги, когато има възможност. Казва, че му харесва при нас. Било спокойно и изключително красиво.

  – М-да, красиво си е нашето Туково, спор няма – каза замислено детективът. – Освен якето, купи ли нещо друго?

  – Да, чифт черни кожени ръкавици. Каза, че смята да се качи на Столо. Помолих го, ако види там съпруга ми, да му каже, че се притеснявам. Излезе много рано сутринта и не закуси.

  – Той какво отговори?

  – Каза, че ще мине по по-тежкия маршрут, който не обикаля толкова. Той е опитен алпинист, миналата година изкачи връх Вихрен в Пирин през зимата. 

  – Доста добре сте осведомена.

  – Опитвам се да предразполагам клиентите, за да изберат да се върнат пак при нас.

  – Значи, казвате, че е тръгнал от магазина след 11 часа?

  – Най-рано в 11.30. Пробва няколко якета, а и се разговорихме.

  – Съпругът ви е паднал някъде около 9 часа сутринта. Значи, не е възможно да са се срещнали на Столо. Знаете ли, че сте единствената, която е видяла сърбина в Туково по това време? Излязъл е доста рано от хотела, около 7. 30, но никой не го е видял след това. Само вие. Сигурна ли сте в часа?

  – Да. Абсолютно! Казах ви, че чаках снабдителя.

  – Който е бил в отпуска.

  – Объркала съм се, не е ли позволено? – повиши тон Диляна Балабанова и детективът за първи път усети емоция в гласа ù. – Но защо ме питате? Нима подозирате господин Кнежевич? Той е изключително почтен човек, бизнесмен, баща на двама сина – студенти първи и трети курс в Ниш. Не мисля, че е способен на подобно нещо.

  – Знам ли? – каза Бранимир и погледна изпитателно младата жена. – Какво ли не прави нашият прекрасен туковски въздух! Можеш да се пристрастиш към него и да направиш някоя лудория.

  – Говорим за убийство на човек, детективе – възрази хладно Диляна. – Трябва да си изключително изтерзан и да нямаш друг изход, за да прибегнеш до подобни драстични действия. А доколкото знам, съпругът ми не се познаваше с него. За какво да го убива?

  – И аз това се питам. Ще се наложи да поговоря и с него. Поне няма да има нужда от преводач, защото говоря сръбски, а това е голямо облекчение – каза някак нехайно Бранимир и погледна още веднъж към отражението в огледалото.

  Надписът „Магазинът за обувки се премести отсреща“, беше изчезнал. В огледалото сега се виждаше само белият гръб на бележката, залепена на стъклото на входната врата.  

  Детективът кимна доволно и излезе на улицата, потънала вече в сянката на спускащото се по небосвода слънце, което просветваше през клоните на боровете и елите в парка.

 

  – Какво стана, шефе? Открихте ли убиеца? – проточи врат иззад компютъра Ванчо Лупата и се ухили широко, откривайки два реда пожълтели, разкривени зъби.

  – Още не, но мисля, че съм близо.

  – Значи все пак е убийство?

  – В това не съм сигурен, но се убедих в едно нещо – Диляна Балабанова лъже. Познава много по-добре сърбина.

  – Йовица Кнежевич, 44 години, бивш състезател по ски, понастоящем търговец, собственик на два магазина за авточасти и един за осветителни тела в Димитровград, Сърбия. Член на местното туристическо дружество „Цариброд“. Разведен, с две деца. Често пътува в България по служба или с цел – туризъм. В Туково отсяда винаги в хотел „Нишава“. Първоначално е идвал с туристически групи, но в последните години – винаги сам. Съпругата му не го е придружавала нито веднъж. Предпочита дестинациите Чепън и Понор планина, както и водопада Туковска скакля. Алпинист, изкачвал е множество върхове в Рила, Пирин и Западните Родопи. Миналата година покори Вихрен. Но всичките си пътувания започва в Туково и ги завършва пак тук.

  – Да, явно в нашия град има нещо, към което е особено привързан.

  – Жена? Диляна Балабанова? Тя май има склонност към мъже – бивши спортисти.

  – Възможно е, възможно е… Това ще го изясним. Засега знам със сигурност едно – хубавата продавачка от хотел „Нишава“ лъже. Или поне не казва всичко.

  – Как разбрахте?

  – От една табела.

  – Табела?

  – Да. Тя каза, че когато Йовица е дошъл в магазина, е било 11.10 часа, но това е невъзможно. Трябва да е дошъл много по-рано. Вероятно между 7 и 9 часа.

  – Защо?

  – Защото надписът на витрината се вижда на огледалото само, ако слънчевите лъчи го огряват под определен ъгъл. Дори ако притвориш вратата, изменяш ъгъла и надписът изчезва. Лично го проверих. Сутринта на 1 януари времето беше студено, но ясно, а към 11 часа беше мрачно и вече валеше сняг. Не може да е видяла надписа тогава.

  – Може да се е заблудила.

  – Заблудила се е за снабдителя, за надписа – много разсеяна ще да е била! Според мен е чакала не колегата си, а сърбина. Рано сутринта.

  – Това поставя алибито му под съмнение. Но не е достатъчно основание.  Трябва ни по-солидно доказателство.

  – Затова смятам утре да отида до Стола. Лично ще огледам местопроизшествието.

  – Там е доста стръмно, шефе! А вие отдавна не сте се катерили…

  – Ще се справя, не се безпокой, старите навици ръжда не хващат!

 

  Сърбинът беше среден на ръст, добре сложен мъж с жилава, спортна фигура и уморено, някак посърнало мургаво лице. Тъмните му очи  трескаво блестяха, но в поведението и гласа му се усещаше някаква отчаяна решителност.

  „Хубав мъж! И изключително запазен!“, помисли си Бранимир и продължи с любопитство да разглежда новодошлия. „Би могъл спокойно да краси корицата на някое от списанията от масичката на хотелския магазин. Двамата с продавачката са си лика прилика – толкова красиви и толкова… нещастни!“

  Всъщност „нещастни“ не беше точната дума. И двамата излъчваха съдбовност, някаква кармична обреченост – сякаш бяха създадени един за друг, а им беше съдено да бъдат вечно разделени.

  – Разбрах, че говорите сръбски – наруши първи затегналото се мълчание новодошлият. – Това ме радва изключително много! Знам малко български, но не и за да отговарям пълноценно на подобни разпити.

  – Да – каза Бранимир. – Близо сме до границата, а в Туково живеят няколко сърби, но вие не сте общували досега с тях. Явно предпочитате българска компания.

  – Предпочитам компанията на прекрасната ви природа! Затова идвам тук. Имате богатство, което, струва ми се, не цените достатъчно. Занемарили сте го и то постепенно изчезва.

  – Дотолкова цените нашите природни красоти, че още не сте си заминали в Сърбия, въпреки възникналите обстоятелства? Разследването приключи, не искате ли да се приберете у дома?

  – И това ще стане. Имам още някои дела тук. Прекарах празника в Туково, но имам отпуска до края на месеца. Смятам да открия нов магазин в Димитровград с българско партньорство. Останаха още неща за уреждане. Просто съчетах бизнеса с почивката. При вас ми харесва и съм на път да обвържа работата си още по-тясно с вашия град.

  – Само работата ли? – попита внимателно Бранимир.

  За миг сърбинът се поколеба, после каза решително:

  – Не само. Смятам да продължа и да си почивам при вас.

  – И да покорявате върхове?

  – И това. Но защо ми задавате тези въпроси?

  – Господин Кнежевич – каза рязко детективът и видя как гостът му неволно потръпна. – Наистина не ви повиках, за да обсъждаме красотата на българската природа. Позволих си да се усъмня в непоклатимостта на вашето алиби. Поговорих си с вашата свидетелка, продавачката Диляна Балабанова, съпруга на така нещастно загиналия в планината месар. От този разговор съмненията ми не се разсеяха, а напротив – усилиха се! Затова днес сутринта се разходих до Стола и лично огледах местопроизшествието. Имам някои запазени алпинистки умения от недалечното минало и ги използвах, за да изследвам подробно скалите и дълбоките цепнатини между тях. Не търсех нещо конкретно, но това, което намерих, напълно възнагради усилията ми.

  Лицето на сърбина пребледня. Той прибра треперещата си ръка от плота на бюрото и посегна инстинктивно към якето си.

  – Предполагам, че сега, ако преровите джобовете си, ще намерите ръкавица само в единия от тях – продължи спокойно детективът. – Би било жалко, ако сте я изхвърлили, защото аз намерих другата. И дори да се опитате да ме убедите, че не е ваша, все пак, тя е от същия вид и размер, каквито сте купили от магазина на вашата приятелка на 1 януари сутринта. Тези денонощни хотелски магазини! Дори и по празниците не ги затварят! Всичко в името на гостите! Нали?

  Бранимир Милушев извади от чекмеджето си черна кожена ръкавица и я тупна пред смутения мъж.

  – Разбира се – продължи детективът, – това не доказва стопроцентово принадлежността на ръкавицата към вашия чифт, но и този недостатък може лесно да бъде отстранен. По нея има кръв, която, ако съдя по драскотината на ръката ви, е възможно да е ваша. Но дали вие сте стопроцентово сигурни, че част от тези петна няма да се окажат след експертизата от чужда кръв? Ръцете на жертвата бяха силно издраскани от усилията му да се задържи на скалата. Дали по някакъв необясним начин кръвта му не е попаднала върху тази злощастна ръкавица? И ако това се окаже така, как ще обясните наличието ù там, след като твърдите, че сте се изкачили на Столо няколко часа по-късно – чак по обяд?

  Лицето на сърбина се сгърчи като от неописуема болка, а после постепенно се изглади и проясни, сякаш вече беше взел решение и изпитваше облекчение.

  – Биеше я – каза тихо той и отново потръпна. – Като че ли е някое от животните в кланицата му. Редовно я пребиваше почти до смърт. А тя търпеше и не смееше на никого да се оплаче. Виждах синините и раните ù, когато идваше в хотелската ми стая, и не можех да ù помогна. Убил е детето в утробата ù! След един такъв побой пометнала и повече не може да има деца. Рано или късно щеше да затрие и нея. А после аз пак щях да го убия! Защото за мен живот без нея няма. Не беше ли по-добре просто да се свърши веднъж завинаги? Как мислите, детектив, заслужава ли такъв човек да живее?

  – Не сме ние тези, които решавам кой да живее и кой да умре – каза Бранимир. – Убийството не е начин за решаване на проблемите. Трябваше да уведомите съответните органи.

  – Това нямаше да промени нищо. Той все някога щеше да се добере до нея. От такава напаст отърване няма. Пък и не съм особено сигурен в ефективността на „съответните органи“. Докато вземат мерки, той вече щеше да е приключил безвъзвратно с нея.

  – Разбирам възмущението и отчаянието ви и ви съчувствам! Домашното насилие е огромно зло. Затова ви давам възможност сам да се предадете. Това до известна степен ще облекчи положението ви. Ако до няколко часа не уведомите органите, ще се наложи да го направя аз. Не се опитвайте да се скриете, няма да има полза! Пък и къде ще избягате от съвестта си? Сега може да изпитвате известно облекчение, но рано или късно чувството за вина ще започне да ви терзае. Вие сте добър човек и това е неизбежно. По-добре се предайте!

  Бранимир се приближи до прозореца и известно време наблюдаваше сгърбената фигура на сърбина, който вървеше нагоре по улицата към полицейското управление и постепенно се смаляваше. Накрая съвсем се изгуби измежду високите сгради в централната част на Туково като нещо, което е било, но никога вече няма да бъде същото.

 

  Касапина чу шумолене и понечи да се обърне, но силен удар в гърба го отпрати отвъд ръба на Столо и той увисна над стометровата пропаст. В последния момент успя да се хване за хлъзгавата, мокра скала. Закрепи крака си за един стърчащ корен и потърси издатина, за да се опита да изпълзи. Намери опора за другия си крак и погледна нагоре. Над него се беше надвесил непознат мъж в червено яке – среден на ръст, гологлав, с ужасна гримаса на интелигентното, мургаво лице.

  „Какъв красавец!“, помисли си като в просъница бившият боксьор и продължи да се опитва да изпълзи, разранявайки до кръв ръцете си. „Той ли ме блъсна? Защо?“

   Мъжът, без да пророни и дума, се наведе и започна да откопчва ръцете на месаря от скалата и да го блъска надолу. Едната му ръкавица се изхлузи и отхвръкна, но той сякаш не я забеляза. Продължи да се опитва да го бутне обратно в пропастта. Не беше дошъл да го спаси, а да го убие!

  „Моля ви!“, прошепна Балабана.

  Внезапна тръпка мина по лицето на непознатия, сякаш сега за първи път осъзна какво се случва. Той се поколеба, наведе се още по-ниско и хвана месаря за ръката, сякаш се опитваше да го изтегли нагоре.

  Приел колебанието му за признак на слабост, Касапина изпъшка и лицето му започна да се налива с кръв, а очите му засвяткаха яростно. Този идиот иска да го убие, а дори не знае как! Няма да му се размине! И полудял от гняв и ненавист, увисналият над пропастта мъж се пусна с едната ръка от спасителния ръб и замахна със свит юмрук към лицето на спасителя си.

  Непознатият рязко се дръпна, а после пристъпи напред и ритна все сила  Касапина по ръката, с която все още се държеше за ръба. Месарят загуби опора, а в очите му се мярна изненада. После с неистов вик на ранено животно се пусна от ръба и полетя в пропастта.

  Йовица Кнежевич отстъпи, треперещ, към вътрешността на площадката.

  „Не проявявай милост към змията, тя хапе, дори когато умира!“, се мярна в съзнанието му.

  Чак когато се прибра в хотела, си спомни за ръкавицата. Върна се на Столо още вечерта, но не успя да я намери. Цепнатините в скалите бяха много и дълбоки, а той беше смъртно изморен. Предполагаше, че в Туково няма по-добри алпинисти от него и се надяваше, че полицаите също няма да намерят нищо.

  Както се разбра по-късно, едно от тези две предположения беше погрешно и това се оказа решаващо. 

 

 

https://www.youtube.com/watch?v=Ga1kMdJCc_Q 

https://www.youtube.com/watch?v=50aeuwiRzQ4

 


*https://drumivdumi.com/stolo/

    

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??