Пета глава

Колев разгледа вестниците и списанията от сергията на кака Ленче. Избра си един ежедневник, за да го прочете на спокойствие и понечи да се върне обратно.

- Чакай! - спря го възрастната жена и посочи с поглед към павилиончето. Около кръглата зелена пластмасова маса седяха Зоя и Старшината и разговаряха за нещо. Тя се усмихваше свенливо, а той говореше повече, отколкото бяха свикнали да го виждат и чуват. Личеше си, че се вълнува и иска да ѝ обясни нещо много важно.

- Я постой малко при мен да се видим. - добави кака Ленче и смигна съзаклятнически на Колев, който поклати глава, сякаш казвайки:

"Ахааа, разбрах каква е работата." След това се подпря на сергията, загледан в далечината, където лятната мараня вече се беше настанила удобно над железопътните линии, преплитащи се една в друга като спагети.

На спирката спря поредният автобус, от който слязоха още няколко пътници с куфари, сакове, раници и сгънати плажни чадъри. Морето ги викаше при себе си, както правеше всяка година по това време. И те отиваха при него. Носеха очакванията си, проблемите си, които искат да му споделят, оставайки насаме с него, натрупаната си умора и отегчение, които се надяваха да удавят във вълните му. Оставяха колкото могат повече от този свой душевен товар там, на брега. Вземаха обратно спомени, мидички, засъхнал пясък между пръстите на краката си и усещането за онзи неповторим вкус на солената морска вода, който ако можеше да говори, със сигурност щеше да повтаря едно и също:

"До следващото лято."

Една каруца, натоварена със строителни отпадъци и теглена от дръгливо конче, се зададе на бърз ход от другия край на булеварда. Пръв я видя Колев:

- А! Како Ленче, я виж кой ни идва на гости! - каза той.

Възрастната жена, която в този момент пресмяташе нещо на разтворената пред себе си тетрадка, вдигна глава, остави химикалката, намести очилата си и възкликна:

- Я, Сашко!

- Прррр! Стооой! - подвикна мъжът, който управляваше каруцата. Постави внимателно юздите и камшика върху металната рампа до себе си и скочи в движение на тротоара, докато кльощавото му конче спря почти пред сергията.

- Здравейте! - поздрави той Колев и кака Ленче.

Беше нисичък и слаб човек, който изглеждаше по-стар, отколкото всъщност бяха годините му. Мургавото му лице беше набраздено от стари проблеми и нови грижи. Носът му изглеждаше малко по-къс, отколкото трябва. Черните му тъжни очи бяха леко раздалечени и излъчваха доброта и някакъв особен вид тихо примирение. Беше обут в стар платнен панталон, чиито крачоли беше навил над глезените си. Носеше избеляла тениска с Айфеловата кула върху нея и надпис "Paris". Подаде суха жилеста ръка за поздрав на кака Ленче и Колев, които усетиха мазолите по дланта му. Личеше си, че през последните месеци, когато го нямаше, бе работил тежък физически труд. Всъщност, Сашко работеше откакто се помнеше. Имаше зад гърба си доста години стаж като хамалин в бирената фабрика, после в хлебозавода, различните  градски строежи и гарата.

Родният му дом беше схлупена кирпичена къща, която се намираше там, където свършваха българските квартали и започваше циганската махала. Може би по тази причина нито едните, нито другите го приемаха като един от тях. Той сякаш беше от някакъв самостоятелен и неустановен сам по себе си етнос без каквито и да било отличителни белези. Нямаше братя или сестри и беше израснал само с майка си, която се пенсионира в местната общинска фирма по чистота, а няколко години по-късно се спомина. Баща си не познаваше, защото ги беше напуснал почти веднага след раждането на Сашко. Това направи детството му още по-сложно, но въпреки всичко той успя да завърши осми клас. Още тогава съседите им от близките къщи го викаха да помага за разни неща - да подреже храстите в някой двор, да боядиса някоя ограда или да нацепи дърва за зимата. Даваха му в замяна носени дрехи, стари електроуреди, консерви и много рядко някоя дребна сума. Спомняше си първите пари, които спечели в живота си. Бяха 25 лв. Даде му ги една старица - баба Донка, когато Сашко пререди керемидите на покрива на къщата ѝ.

- Малко са, Саше. - каза с извинение в гласа си баба Донка -  Ще взема пенсията чак след десетина дена и само толкова мога да ти дам сега, но все за нещо ще ти стигнат. А и друг път пак ще те повикам.

В този момент Сашко беше най-щастливото момче на Земята. Стисна в ръка парите и хукна по прашната неасфалтирана  улица, за да ги покаже на майка си и да я зарадва. Тя го похвали, прибра ги и малко по-късно ги занесе в близкия гараж, където се помещаваше малък магазин за хранителни стоки, в който понякога ѝ даваха на версия. Трябваше да погаси част от дълговете им, за да може да направи следващите. Сашко обаче винаги щеше да помни момента, в който тичаше към вкъщи, стиснал здраво своите първи 25 лв., защото именно в тези няколко мига той порасна и остави зад гърба си детето у себе си.

Впоследствие се научи да лепи фаянсови плочки, да да слага тапети и да маже с латекс и блажна боя. Постепенно събра малко пари, купи си първо магаре, а след това кон. Едно огромно куче мелез, което всички наричаха Мечо, го следваше неотлъчно по петите. Това бяха единствените му съквартиранти в къщата му, която той достори и разшири с двете си ръце. Жена така и не си намери по причина, която беше известна само на него самия, но той никога не говореше за това.

По-късно, когато започна да товари и разтоварва вагони на гарата, се опозна с хората, които работеха в района: Колев, който държеше малкото павилионче до входа на чакалнята, кака Ленче, която продаваше вестници на сергията срещу него и останалите. Те също го викаха по домовете си за различни неща. Най-често помагаше на кака Ленче, защото тя го търсеше повече от другите. Бай Минко в началото се противеше, а мъжката му гордост страдаше:

- Като съм в тая количка - мърмореше той - не означава, че за нищо не ставам. Защо пак си повикала Сашко, а?! Това можех и аз да го свърша!

- Можеш, разбира се! - отговаряше кака Ленче. - Кой е казал, че не можеш Просто ми е жал за момчето, та гледам да изкара и то някой лев. Нали разбираш?

- Разбирам, разбирам. - отговаряше бай Минко. - Разбирам, че кокошка ти е изпила акъла.

С течение на времето обаче и двамата старци свикнаха със Сашко и той стана почти част от семейството им. Оставаше за вечеря или обяд с тях понякога, бай Минко му подари своя стар винтоверт, а кака Ленче му изплете пуловер, шал, шапка и ръкавици с един пръст. Донякъде Сашко замести сина им, който и без друго рядко се прибираше от "тая пуста чужбина", както казваше кака Ленче. А и те самите полека-лека започнаха да го чувстват близък.

Един ден Сашко дойде у тях без да го викат. Влезе и заби поглед в земята.

- Сега ще те почерпя едно сладко от смокини, Саше. - каза му кака Ленче, докато го гледаше как се върти неудобно на стола си. Личеше си, че се срамува, но най-после се престраши и проговори:

- Искам да замина за Франция. Мога да поработя малко. Да посъбера някой лев. Един познат има бригада там, работят по къщите.

Двамата старци го гледаха изненадани как събира смелост, за да довърши:

- Не ми достигат 150 лв. за билета. Та си помислих, че вие.... Такова..., че бихте могли да ми дадете на заем.

Настъпиха няколко мига неловка тишина. Кака Ленче обаче бързо се опомни, остави на масата малката стъклена чинийка със сладко и погледна решително мъжа си. Отиде в другата стая и се върна с две банкноти по сто лева и му ги подаде. Сашко се смути и ако не беше толкова мургав със сигурност щеше да се изчерви. Взе парите без да гледа двамата старци в очите и се опита да запази самообладание.

- Аз... - проговори той отново. - Аз ще ги върна. Обещавам! Още от първата заплата ще ги върна.

Бай Минко понечи да каже нещо, но Сашко побърза да излезе.

- Благодаря ви! - провикна се той към тях през рамо преди да хлопне външната врата.

От този ден минаха няколко месеца. Никой не беше чувал, нито виждал Сашко. Говореха, че отишъл първо във Франция, после в Белгия, но само толкова. Никой не знаеше подробности.

И така до днес, когато той отново се появи на гарата.

- Абе ти не си ли в чужбина? - попита Колев. - Не беше ли по Франция?

- Бях. - отговори Сашко и погали кончето си между ушите, докато го гледаше как кротко дъвче нещо. - Поработих малко и ето ме пак тук.

- Но защо? - попита кака Ленче.

Сашко се усмихна уморено, но вместо да отговори, на свой ред се обърна към нея:

- При теб идвам, како Ленче.

Възрастната жена го гледаше без да каже нищо и той продължи:

- Дълг имам към теб. Към теб и към бай Минко.

Сашко бръкна в джоба на панталона си, извади един изтъркан портфейл, а от него две зелени банкноти от по сто лева и ѝ ги подаде.

- Ето. Вземи ги. - каза той. Възрастната жена мълчеше. Излезе пред сергията, прегърна го и се просълзи.

- Е, - каза Сашко, след като тя се успокои малко - аз ще тръгвам. Правят тука един ремонт и ме извикаха да помагам. Скоро пак ще се видим. Ще намина да поприказваме за по-дълго, като ми остане повече време.

После се качи обратно на каруцата си, шибна леко по гърба дръгливото конче и бавно изчезна в края на булеварда.