Глава двадесет и четвърта – за опашките и скъсяването им
Стоим с Митето комшията на опашката в пощата, пенсиите чакаме, интересни разговори водим, интелигентни хора слушаме.
- Ох, Боже, Боже - вика дребната бабичка отпред - какво доживях, боже! Едно време ни учеха, че България е земен рай, а се оказа, че само дяволите живеят добре тук.
- Мина ни времето, Минке - каза съседката й - сега младите успяват. Ей я Красето от нашия вход - двама мъже, осем любовници, десетина годеници смени и пак не се оплаква.
Митето не издържа и подметва:
- Ами така е - за да успее една жена днес, трябва краката й да имат различни гледни точки...
Дребната баба кима:
- Прав си комшу. Лятото Красето отиде на море без пари, без багаж, дето се вика - по едни бикини. И от чантата не ги е извадила дори, но куп пари донесе. Сега е бизнесменка и всички в краката й викат „Добър ден”. То и мен навремето поздравяваха, ама само една грамота виси оттогава у дома...
- Стига с тия недемократични спомени! – казвам - Друг е животът днес. Ей, виж телевизията! Никакви работници и селяни, никакъв помен от реколти, рекорди, резултати! Казват ти кой кого убил, къде имало банкет, какво яли. И сериалчета, сериалчета... Ти не ги гледаш? Истинска демокрация е в тях- тоя обича, с другия спи, трети люби истински, четвърти е мъжът й...
Прегърбен колега ме прекъсва:
- Ония вътре защо се бавят? Ще речеш, че пари броят...
Плешив, още младичък пенсионер - да има към седемдесет, наднича и вика:
- Смятат нещо... Абе, вярно ли е, че пак щели да деноминират парите? Щели да въведат нова пара - една пенсия. Та ония горе да получават по-малко пари - кой по 20, кой по 30, кой по 50 пенсии. Да не правели впечатление, знаеш...
- Не съм чувал - казва Митето – Оня ден някакъв политик се изцепи, че всички трябва да си носят кръста, ама те май нашия са помъкнали. Че и гвоздеи, и тесли, вече са ни приготвели... Оня ден минах край гробището и срещнах погребение. Свалих шапка, разбира се, и си викам: „Ех, братче... Ти си добре, ама аз съм още жив...”
Прегърбеният се закашля:
- Абе, дойде ли тая демокрация най-после или ще става по-лошо?
Отклонявам се от лошите приказки и пак казвам:
- Аман от опашки. Всеки месец висим тук за грошове!
А Митето ме успокоява:
- Няма страшно - наесен опашката ще е по-къса...
© Георги Коновски Все права защищены