Глава двадесет и четвърта – за опашките и скъсяването им

Стоим с Митето комшията на опашката в пощата, пенсиите чакаме, интересни разговори водим, интелигентни хора слушаме.

- Ох, Боже, Боже - вика дребната бабичка отпред - какво доживях, боже! Едно време ни учеха, че България е земен рай, а се оказа, че само дяволите живеят добре тук.

- Мина ни времето, Минке - каза съседката й - сега младите успяват. Ей я Красето от нашия вход - двама мъже, осем любовници, десетина годеници смени и пак не се оплаква.

Митето не издържа и  подметва:

- Ами така е - за да успее една жена днес, трябва краката й да имат различни гледни точки...

Дребната баба кима:

- Прав си комшу. Лятото Красето отиде на море без пари, без багаж, дето се вика - по едни бикини. И от чантата  не ги е извадила дори, но куп пари донесе. Сега е бизнесменка и всички в краката й викат „Добър ден”. То и мен навремето поздравяваха, ама само една грамота виси оттогава у дома...

- Стига с тия недемократични спомени! – казвам - Друг е животът днес. Ей, виж телевизията! Никакви работници и селяни, никакъв помен от реколти, рекорди, резултати! Казват ти кой кого убил, къде имало банкет, какво яли.  И сериалчета, сериалчета... Ти не ги гледаш? Истинска демокрация е в тях- тоя обича, с другия спи, трети люби истински, четвърти е мъжът й...

Прегърбен колега ме прекъсва:

- Ония вътре защо се бавят? Ще речеш, че пари броят...

Плешив, още младичък пенсионер - да  има към седемдесет, наднича и вика:

- Смятат нещо... Абе, вярно ли е, че пак щели да деноминират парите? Щели да въведат нова пара - една пенсия. Та ония горе да получават по-малко пари - кой по 20, кой по 30, кой по 50 пенсии. Да не правели впечатление, знаеш...

- Не съм чувал - казва Митето  – Оня ден някакъв политик се изцепи, че всички трябва да си носят кръста, ама те май нашия са помъкнали. Че  и гвоздеи, и тесли, вече са ни приготвели... Оня ден минах край гробището и срещнах погребение. Свалих шапка, разбира се, и си викам: „Ех, братче... Ти си добре, ама аз съм още жив...”

Прегърбеният се закашля:

- Абе, дойде  ли тая демокрация най-после или ще става по-лошо?

Отклонявам се от лошите приказки и пак казвам:

- Аман от опашки. Всеки месец висим тук за грошове!

А Митето ме успокоява:

- Няма страшно - наесен опашката ще е по-къса...