17.

Времето минаваше. И срокът за възстановяване изтече. Върнах се на работа. Ако изобщо може да се нарече така отиването някъде, където никога не съм бил...

Или поне нямах спомен...

Милена ми помогна. Донесе у дома всякакви книжа, отнасящи се до агенцията, плавно и ясно ми обясни каква е тя, как работи, кои работят в нея...

Странно, но лека-полека спомените започнаха да се появяват в съзнанието ми. Не с лица на хора – хората не помнех, но спомени за дела, акции, дейности, интриги дори...

Последната седмица усилено работех върху новите задачи на агенцията И, когато се появих в централата – бях готов за всичко...

Посрещнаха ме добре.

Още на входа охранителят учтиво поздрави, после хората по коридорите кимаха, поздравяваха, ръкуваха се с мен, накрая секретарката на директора – моята секретарка! -  стана при появата ми и ме въведе в кабинета...

Имаше нещо познато в него. Не само че беше типичен – просто кабинет на чиновник средна ръка, достатъчно издигнат за един голям провинциален град. С маслени картини на стената – разбира се, от местни и столични художници, не съвсем абстрактни, но не и конкретно класически, една скулптура с недотам изяснен смисъл, малко цветя по первазите, барче, голям телевизор /като че щеше да има време за него/, мек килим, няколко фотьойла.

Две врати имаше на отсрещната стена. Едната за стаята за почивка /диван, баня, гардероб/, другата водеше към залата за заседания...

Най-напред отделих един час, за да се запозная с дейността ни в този момент. После събрах сътрудниците в залата.

Бяха двадесетина човека. В костюми, с вратовръзки, светещи обувки, сиящи физиономии, лъскави усмивки...

Натам – стандартното. Въвеждащи думи, поздравления за оздравяването, накрая дадох някои насоки за работата в близко бъдеще.

Оставих заместниците си и тримата директори на направления. Поговорих и с тях, инструктирах ги – така, както се бях подготвил, обявих им заседание след три часа...

И се захванах сериозно с работата си – някои доклади, някои отчети, някои планове...

Сериозна и скучна работа...

Много, много скучна...

Да си призная – четеше ми се. Исках да навляза пак в оня свят на човешките истории, да се запозная с нови герои, нови хора...

Да, навън имаше немалко – при това живи. Но бяха някак си елементаризирани, сиви, сковани в канони и правила...

А книгите ме отвеждаха сред други хора – жизнени, странни, особени...

Съжалих, че не съм взел книга – какво да правя тия три часа...

И реших. Настъпих педала, както се казва на мотопистите. Захванах се с документацията.

Честно – за два часа бях подготвил свършена работа за месец напред. Ако не и повече. Написах предварителни отчети и доклади, приготвих си форми за бъдеща документация – така, че само имена, названия и числа да впиша...

Така мина времето. После дойдоха извиканите, проведох бързо заседание, демонстрирах активност...

И стана време за обяд...

Бях убеден – от мен вече съвременен чиновник не става...

Но се налагаше да бъда...

Компромис... В името на спокойствието, което ми беше нужно...

18.

И пак в името на това спокойствие се заточи нормален семеен живот...

Събуждане, обща закуска, разговор, отиване на работа и  на училище, завръщане привечер, постепенно събиране в хола, обсъждане на проблемите от деня, отпускаща вечеря, филми на телевизора.

Хубави филми – класически. Висококачествени като формат, приятни като изпълнение, интелигентни по съдържание.

Новини по някоя телевизия – много рядко...

Понякога децата предпочитаха да гледат нещо в стаите си, да четат, да се потопят в бездната на интернета.

А често аз гледах с едно око филма – колкото и хубав да е, с книга в ръката...

Милена прие това мое ново занимание. Прие го като внезапна страст, прие го като част от живота ми. Дори няколко пъти ми казваше какви нови книги е видяла по магазините, а неведнъж я чувах как гордо се хвали на приятелките си колко интелигентен съм, какви сложни творби чета...

И в спалнята всичко беше наред. Свикнах...

Наистина, сънищата бяха далечни от този град, от този дом, от това легло...

Сънувах спомените си – във всякакви варианти. Ваня като ученичка, Ваня ме изпраща войник, Ваня ме посреща...

Последните две си бяха чиста фантазия, но Ваня беше реална...

Слаба, руса, крехка, синеока, тиха и кротка...

Сънувах как я водя на кино – любимото ни забавление в онези години, сънувах как пътуваме заедно, сънувах и приключения по целия свят... Изключителни измишльотини на разпаления мозък – нито аз бях авантюрист, нито с нея бяхме пътували някъде...

А денем тези сънища отиваха в някой прашен ъгъл на съзнанието. Службата, формалностите, някои проблеми – винаги леки, винаги бързо разрешими... То и какви проблеми може да има човек в подобна агенция – откровено синекурна работа...

Виж, Милена беше много натоварена. Бизнес!

Планове, срещи, разговори, преговори, напрежение...

И заплатата й беше официално поне два пъти колкото моето заплащане. Аз я догонвах по други линии – най-вече с консултации и лекции. Добре заплатени...

Децата имаха всичко необходимо, финансови проблеми нямахме...

Тогава срещнах Ваня...

Неочаквано и за двамата...

Бях поканен в голям северен град. Настаниха ме във вилата на фирмата – на брега на Дунава, в старинен стил и модерен интериор.

Консултациите продължиха цял ден – имаше защо. Но предложих много интересен и юридически издържан план за решаване на възникналата ситуация. Наложи се да дооформим идеята, та нейде след 20 часа стреснати домакините подскочиха.

Внезапно усетихме глад.

И ме заведоха на вечеря в някакво тяхно актуално заведение.

Не си падам по алкохола – мисля, че ви споменах. Облизвах чашката бавно, оглеждах се, оценявах хората наоколо – просто се отпусках...

На масата се появи кофичка с шампанско.

Погледнах инстинктивно към сервитьорката...

Ваня...

19.

Стояхме прегърнати и не помръдвахме. Постепенно шумът в заличката затихна. Всички около десетината маси бяха млъкнали, спрели ръцете с вилици или чаши, бяха вперили поглед към нас...

Ние не мърдахме...

После бавно се отпуснахме на освободените столове...

Масата бе празна – не зная как и кога, но домакините ми бяха излезли нейде...

Седяхме, гледахме се, мълчахме...

После Ваня се наведе и заплака...

Тихо, беззвучно, без хлипания...

Мълчахме...

Станахме почти едновременно. Тя остави тясната престилчица върху стола и ме поведе.

Махнах на сервитьора до вратата, но той учтиво ми каза, че сметката е уредена, погледна Ваня и тихо й пошепна, че е свободна до другия ден...

Не стигнахме резиденцията, където бяха настанен.

Седнахме в малкия парк и заговорихме в един глас. Говорихме, мълчахме, гледахме се...

После се разделихме...

Да, разделихме се...

Тя тръгна към близката пиаца на такситата, аз се прибрах в хотелската част на резиденцията.

Всичко беше ясно...

Освен разговора с Милена...

Тя вече знаеше отнейде, че съм срещнал друга жена. И ме очакваше в хола. Разказах й всичко – за съмненията ми в мен, за спомените, за липсата на каквото и да е отношение към нея и децата...

Милена само въздъхна:

- Няма да им казвам. Ти си им баща – те го знаят, това е в тях... И си част от семейството. Колкото и да не знаеш – така е. Върви! Накъдето искаш... Ще уредя още един месец болнични, на всички ще кажа, че си в санаториум. Иди, виж се, провери се...

Не очаквах...

Седях и мълчах...

Много мълчание ми се събра тези дни...

После стегнах малка пътна чанта – дрехи, четеца, някои дреболии...

И заминах за дунавския град...

20.

Заживяхме заедно с Ваня. Наех квартира в самия център на града. Пари имах – на сметката на онзи, който съм бил...

Тя напусна заведението.

По цял ден бяхме заедно – имаше много да наваксваме...

Но може би трябваше да го спестим...

Казано направо – илюзиите рухнаха още на втория ден.

Аз се бях върнал в ония години, тя беше ги напуснала отдавна...

Интересуваха я много неща – само не тези, които ми бяха близки. И които очаквах да видя в нея...

Кой какво казал, коя какво направила, какви дрешки си купила, какво ще ядем днес, а за утре какво ще измислим...

Нямаше я Ваня – романтичната, нежната, крехката душа...

Това беше друга Ваня – делова, активна, разбрала, че в материалният свят човек не се разплаща с романтични неща... Че битието е нещо реално, докато мечтите са мимолетни... И много, много малотрайни...

Беше страстна, беше бурна, беше изключително активна – навред...

Няколко пъти бившите й собственици я търсеха – не им се изпускаше такъв кадър. Но на нея й беше добре с мен – нали имах пари...

Аз пак замълчах...

И на втората седмица взех чантата.

Обратно...

Щастието беше при мен... И отмина... Като мираж в пустинята...

Не биваше да напускам истинския оазис...

Където ме очакваха вярващи в мен хора. Децата...

И Милена...

Ако все още й бях нужен...

Позвъних...

Отвори ми тя.

От вратите на стаите си – с някакво предчувствие, поглеждаха Анна и Михаил.

Погледнах ги, погледнах към Милена и казах:

- Аз съм... прибрах се...

Това е...

Останалото е ежедневие. Спокойно, отмерено, човешко ежедневие. Без силни страсти – но в разбирателство и тиха любов.

Попаднах в този свят неочаквано...

Късметлия съм...

Жена, две деца...

И любов...

Не зная докога...