КУКУМЯВКАТА
Мария не спеше. Събуди я тежкият грохот на ранния автобус за смяната, който накара стъклата на прозорците да зазвънтят. Тя се завъртя в леглото и провисналата пружина простена под тежестта ù. Машината накъса тишината на парченца, но те бързо се утаиха върху спящата улица, натежаха върху сънените покриви. „Каква дълбока тишина" - помисли си. - Сякаш цялата земя се е вкаменила и единственото живо същество съм аз." Потръпна при тази мисъл. Изведнъж острият писък на кукумявка прободе нощта. Друг път би ù се сторил зловещ, но сега тя се зарадва - чуваше живота, значи не всичко е застинало като мъртвило - навън се обаждаше живо същество. Какво от това, че е кукумявка? Нека си кряка" - рече си Мария и се обърна на другата страна, към прозореца. Гласът на птицата се понесе надолу по спящата улица и като постепенно стихваше, изчезна. Заедно с него отлетя и нощта - през прозореца се прецеждаше анемичната светлина на утрото. Не можа да заспи - сънят бягаше от жената, изморен да люлее на крилата си толкова живи товари през цялата нощ. Стана. Излезе да пусне животните по двора. Докато ги хранеше, през оградата подаде глава съседът Стефан.
- Марийке, една кукумявка е гнездила у вас, знаеш ли?
- Чувам я да кряка, ама не съм забелязала да спи тук.
- На тавана ти е или в плевнята. Внукът я виждал все по покрива да дреме. Нека се качи да я прокуди. Не е на хубаво. Ще докара някоя беля в махалата. Чувам я нощем да писка и сърцето ми се свива. На пусталък е! Не вещае нищо хубаво!
Мария си спомни мъртвилото като се събуди тази нощ, спомни си гласа на птицата, гласа на живота и отвърна:
- Какъв по-голям пусталък от този? Не вярвам в тези стари приказки. Нека си живее - не ù обръщай внимание! - рече жената и грабна търкалящите се празни кофи в краката ù.
Стефан поклати недоволно глава подире ù и скри навъсеното си лице зад зида.
Мария забрави бързо този разговор, влезе в къщата и се замисли за свои неща. Спомняше си детските години, когато щастливо тичаше по двора, отъпкан от копитата на конете.
„Сутрин обичах да изпращам дядо. Той ме вземаше в каруцата до себе си, возеше ме до завоя само, но аз доволна се гушех в него. Нищо, че дрехите му миришеха на коне и тютюн. Много го обичах. Може би защото моите другарчета имаха и дядовци и баби, а аз имах само дядо и го обичах за двама. Един ден ме заведоха при него. Видях го заспал, спокоен, дори леко усмихнат. Лежеше отрупан с цветя. Беше толкова хубав, а всички плачеха. Казаха, че дядо умрял. Не им повярвах. Не можех да си обясня как човек като моя дядо, толкова здрав и силен, може да умре. Как дълго тъгувах, като го нямаше вкъщи. Все чаках някой ден да се завърне оттам, където го изпратихме онзи ден, облечени в новите му дрехи. А той не идваше!"
Мария въздъхна при тези спомени. „Но стаята му си стои и досега такава, каквато я помня. Когато останах да живея сама в къщата, подредих нещата по местата. С подробности си спомням всичко - дори къде дядо си държеше пунгията с кремъците, праханта и тютюна. И като вляза там го виждам приведен над камината, протегнал загрубели от труд ръце към огъня. Грее се и примижава с очи от лютивия дим. Влезех ли сутрин при него, му казвах:
- Дядо, ще ме повозиш ли пак на каруцата?
- Ще те повозя! - ми отговаряше, хващаше ме за ръката и мe повеждаше навън.
Другата от стаите е на баща ми, но спомените в нея не са толкова хубави, не предизвикват същия трепет. В нея той дълго лежа болен, преди да си отиде от този свят.”
Погледнеше ли, портрета на стената, в ушите ù достигаха тежките му стонове. А в кухнята винаги си спомняше за майка си - тя най-много и липсваше, толкова и липсваше благата ù усмивка, прегръдката ù пропита с аромата на вкусните ястия, които приготвяше.
„Нека брат ми и сестра ми живеят в града. Щом им е хубаво, нека живеят. На мене в града ми е чуждо, нямам си там никого. А тук? Тук сме всички: дядо, тате, мама, аз. Тук е полянката пред къщи, на която израснахме. Тук е старото ябълково дърво, остаряло като мене, но добро - ражда още сладки плодове. Някога ги ядяхме зелени, не можехме да дочакаме да узреят, а сега ги ям като съберат всичката сила на слънцето. Искам да умра тук, в моята си стая.”
Така си мислеше жената и не усещаше кога минава времето. Като погледна часовника, разбра, че трябва да побърза. Взе от мазето празни чували и отиде на нивата да обере боба.
Внучето на Стефан я видя като заминава. То дълго беше слушало тревожните разговори вкъщи за кукумявката. И понеже знаеше, че тя гнезди в плевника, взе кибрит и без много да се чуди, запали сеното в него. Плевникът беше прилепен към къщата, бяха с общ покрив.
Хората видяха пожара късно. Спуснаха се да гасят. Докато наоколо се носеха тревожни гласове и всички бързаха да помогнат с каквото могат, имаше едно дете, което с радост гледаше как покривът нa къщата рухва в пламъците. То тихо шептеше с възбуден глас:
- Да изгори злото! Да изгори злото!
Къщата изгоря. Мария се върна от нивата, видя овъглените стърчащи развалини, притесни се и получи удар. Откараха я в болницата, където умря, а не в своята си стая, както искаше.
На връщане от погребението, Стефан говореше на съседите:
- Очаквах го аз. Знаех си, че нещо лошо ще се случи. Завъртяла се беше една кукумявка тука. Ето защо било. Виках ù да я прогоним, а тя не искаше и да знае за това. Знам аз, появи ли се кукумявка, нещо страшно ще се случи в махалата.
Спътниците му мълчаливо клатеха глави.
© Иван Хаджидимитров Все права защищены