КУКУМЯВКАТА

          Мария не спеше. Събуди я тежкият грохот на ранния автобус за смяната, който накара стъклата на прозорците да зазвънтят. Тя се завъртя в леглото и провисналата пружина простена под те­жестта ù. Машината накъса тишината на парченца, но те бързо се утаиха върху спящата улица, натежаха върху сънените покриви. „Каква дълбока тишина" - помисли си. - Сякаш цялата земя се е вкаменила и единственото живо същество съм аз." Потръпна при тази мисъл. Изведнъж острият пи­сък на кукумявка прободе нощта. Друг път би ù се сторил зловещ, но сега тя се зарадва - чуваше живота, значи не всичко е застинало като мъртвило - навън се обаждаше живо същество. Какво от това, че е кукумявка? Нека си кряка" - рече си Мария и се обърна на другата страна, към прозореца. Гласът на птицата се понесе надолу по спящата улица и като постепенно стихваше, изчезна. Заедно с него отлетя и нощта - през прозореца се прецеждаше анемичната светлина на утрото. Не можа да заспи - сънят бягаше от жената, изморен да люлее на крилата си толкова живи товари през цялата нощ. Стана. Излезе да пусне живот­ните по двора. Докато ги хранеше, през оградата подаде глава съседът Стефан.

          - Марийке, една кукумявка е гнездила у вас, знаеш ли?

          - Чувам я да кряка, ама не съм забелязала да спи тук.

          - На тавана ти е или в плевнята. Внукът я виждал все по покрива да дреме. Нека се качи да я прокуди. Не е на хубаво. Ще докара някоя беля в махалата. Чувам я нощем да писка и сърцето ми се свива. На пусталък е! Не вещае нищо хубаво!

          Мария си спомни мъртвилото като се събуди тази нощ, спомни си гласа на птицата, гласа на живота и отвърна:

          - Какъв по-голям пусталък от този? Не вярвам в тези стари приказки. Нека си живее - не ù обръщай внимание! - рече жената и грабна търкалящите се празни кофи в краката ù.

          Стефан поклати недоволно глава подире ù и скри навъсе­ното си лице зад зида.

          Мария забрави бързо този разговор, влезе в къщата и се замисли за свои неща. Спомняше си детските години, когато щастливо тичаше по двора, отъпкан от копитата на конете.

          „Сутрин обичах да изпращам дядо. Той ме вземаше в каруцата до себе си, возеше ме до завоя само, но аз доволна се гушех в него. Нищо, че дрехите му миришеха на коне и тютюн. Много го обичах. Може би защото моите другарчета имаха и дядовци и баби, а аз имах само дядо и го обичах за двама. Един ден ме заведоха при него. Видях го заспал, спокоен, дори леко усмихнат. Лежеше отрупан с цветя. Беше толкова хубав, а всички плачеха. Казаха, че дядо умрял. Не им повярвах. Не можех да си обясня как човек като моя дядо, толкова здрав и силен, може да умре. Как дълго тъгувах, като го нямаше вкъщи. Все чаках някой ден да се завърне оттам, където го изпратихме онзи ден, облечени в новите му дрехи. А той не идваше!"

          Мария въздъхна при тези спомени. „Но стаята му си стои и досега такава, каквато я помня. Когато останах да живея сама в къщата, подредих нещата по местата. С подробности си спомням всичко - дори къде дядо си държеше пунгията с кремъците, праханта и тютюна. И като вляза там го виждам приведен над камината, протегнал загрубели от труд ръце към огъня. Грее се и примижава с очи от лютивия дим. Влезех ли сутрин при него, му казвах:

          - Дядо, ще ме повозиш ли пак на каруцата?

          - Ще те повозя! - ми отговаряше, хващаше ме за ръката и мe повеждаше навън.

           Другата от  стаите е на баща ми,  но спомените в нея не са толкова хубави, не предизвикват същия трепет. В нея той дълго лежа болен, преди да си отиде от този свят.”  

           Погледнеше ли, портрета на стената, в ушите ù достигаха теж­ките му стонове. А в кухнята винаги си спомняше за майка си - тя най-много и липсваше, толкова и липсваше благата ù усмивка, прегръдката ù пропита с аромата на вкусните ястия, които приготвяше.

           „Нека брат ми и сестра ми живеят в града. Щом им е хубаво, нека живеят. На мене в града ми е чуждо, нямам си там никого. А тук? Тук сме всички: дядо, тате, мама, аз. Тук е полянката пред къщи, на която израснахме. Тук е старото ябълково дърво, остаряло като мене, но добро - ражда още сладки плодове. Някога ги ядяхме зелени, не можехме да дочакаме да узреят, а сега ги ям като съберат всичката сила на слънцето. Искам да умра тук, в моята си стая.”

           Така си мислеше жената и не усещаше кога минава времето. Като погледна часовника, разбра, че трябва да побърза. Взе от мазето празни чували и отиде на нивата да обере боба.

          Внучето на Стефан я видя като заминава. То дълго беше слушало тревожните разговори вкъщи за кукумявката. И понеже знаеше, че тя гнезди в плевника, взе кибрит и без много да се чуди, запали сеното в него. Плевникът беше прилепен към къщата, бяха с общ покрив.

     Хората видяха пожара късно. Спуснаха се да гасят. Докато наоколо се носеха тревожни гласове и всички бързаха да помогнат с каквото могат, имаше едно дете, което с радост гледаше как покривът нa къщата рухва в пламъците. То тихо шептеше с възбуден глас:

          - Да изгори злото! Да изгори злото!

          Къщата изгоря. Мария се върна от нивата, видя овъглените стърчащи развалини, притесни се и получи удар. Отка­раха я в болницата, където умря, а не в своята си стая, както искаше.

          На връщане от погребението, Стефан говореше на съседите:

          - Очаквах го аз. Знаех си, че нещо лошо ще се случи. Завъртяла се беше една кукумявка тука. Ето защо било. Виках ù да я прогоним, а тя не искаше и да знае за това. Знам аз, появи ли се кукумявка, нещо страшно ще се случи в махалата.

          Спътниците му мълчаливо клатеха глави.