КУКУМЯВКАТА
Мария не спеше. Събуди я тежкият грохот на ранния автобус за смяната, който накара стъклата на прозорците да зазвънтят. Тя се завъртя в леглото и провисналата пружина простена под те­жестта ù. Машината накъса тишината на парченца, но те бързо се утаиха върху спящата улица, натежаха върху сънените покриви. „Каква дълбока тишина" - помисли си. - Сякаш цялата земя се е вкаменила и единственото живо същество съм аз." Потръпна при тази мисъл. Изведнъж острият пи­сък на кукумявка прободе нощта. Друг път би ù се сторил зловещ, но сега тя се зарадва - чуваше живота, значи не всичко е застинало като мъртвило - навън се обаждаше живо същество. Какво от това, че е кукумявка? Нека си кряка" - рече си Мария и се обърна на другата страна, към прозореца. Гласът на птицата се понесе надолу по спящата улица и като постепенно стихваше, изчезна. Заедно с него отлетя и нощта - през прозореца се прецеждаше анемичната светлина на утрото. Не можа да заспи - сънят бягаше от жената, изморен да люле ...