Глава единадесета
Холивуд – лъжата, която харесваме

Ден 10-ти (вторник)
Алармата – започва нов ден и скачам. Винаги преди скачах така сутрин и приветствах деня. Миналата седмица бе трагедия, но сега ми се пее. Душ, зъби, дрехи. Как ще се пера тук? Да си взема ли лаптопа?
– Добро утро, Роуз!
– Добро утро, Елена, седни да хапнеш! Приготвям ви храна за днес. Обичаш ли люто?
– Ако не е прекалено люто – да, обаче с хляб.
– Добре, ще сложа и хляб.
Как ядат тия хора без хляб? Става, ама не е същото. Не е ли да си затопиш залък в соса, не ми го хвали. Не съм яла боб, откакто съм в Щатите. Роуз сега що ме подсеща с това люто?
Мейс го няма, но явно е дал инструкции. На масата има палачинки, както им казват. А при нас палачинките са тънки и големи. Изяждам една малко насила и ставам за вода.
– Ето тук слагаме чашите – Роуз ми отваря една вратичка да ми покаже.
– Добре – казвам ѝ и се усмихвам.
Тя се е досетила, че аз съм оставила снощи чашите, но е добра с мен.
– Не е проблем, но ако искаш, ще ти покажа и останалото.
Набързо ми обяснява кое къде се намира, после зарежда една чанта с обяда ни.
– Благодаря, Роуз! А вода?
– В хладилника има студена, иначе е отзад.
Кое е отзад? Оглеждам се.
– Ела – казва и ме води през една врата, която смятах, че е на шкаф, в друга стая, нещо като килер и перално помещение. Колко удобно е така, а при нас за това се слиза до мазето или в по-лесния случай съхраняваме неща на терасата, ако не я пече слънцето.
Ето го – влиза в кухнята и се усмихва, поздравява. Както си стои прав, взима палачинка и я изяжда набързо без сладко, после сяда и лапа още една, и още една. Усмихвам се, без да искам, явно си е такъв. Това е характер, няма нищо общо с времето. Струва ми се, че каквото и да направи, ще ми изглежда чаровно. Това е заблуда, знам, но някак съм съгласна с нея, харесва ми. Мисля си за думите на мама – „да се хвърлиш така“. За нея това е краят, знае, че щом съм се хвърлила, нещата са необратими. Но не си права, мамо. Тук няма „неща“.
– Хайде! – ми казва ухилен и тръгваме.
Взима чантата с храната, а аз моите чанти и излизаме. Питър ни чака.
Пътуваме дълго. Какъв е този град, струва ми се огромен. За същото време при нас стигаме до София. Разстоянията не са проблем, а скоростта, с която се движат километричните потоци от коли. Сигурно е много изморително да се живее така всеки ден. Сещам се за една колежка, която преди години спечели Зелена карта и сега е в Лос Анджелис. Трябва да се свържа с нея във Фейсбук или по друг начин. Сигурна съм, че ще се зарадва много. Тази мисъл ме въодушевява.
– Какво има? – ме пита той. Как ме надушва?
– Сетих се, че тук живеят мои познати – българи.
– Така ли? – усмихва се. – Потърси ги! Млади хора ли са?
– Не, семейство на средна възраст като теб. Децата им са големи, даже станаха баба и дядо миналата година.
– Ахм. Добре, че не каза „стари са като теб“ – Мейс се хили.
Става ми неудобно. Не мисля за възрастта на хората така, особено за неговата.
– Ей! – докосва ме. – Нищо. И е така, и не е. Виж, стигнахме!
Погледът ми прескача в някакви сгради, стар паркинг, една от множеството бутафории, покрай които минахме. Не мога да повярвам, че хората плащат да ги разведат из тази безсмислица. Много хора, снимачна техника, бусове, всеки тича насам-натам, разправят се нещо.
Забелязвам, че в Холивуд има повече красиви жени на квадратен метър, отколкото където и да било другаде по света. То аз къде ли съм ходила другаде? Но като гледам измършавелите им стегнати тела, ми става жал какъв покъртителен труд и глад владее този илюзорен разкош. Вероятно много от тях нямат нищо общо с него дори, само една надежда да попаднат на по-малко луд режисьор или на някой като Мейс. С колко ли мъже са съгласни да преспят, за да постигнат набелязаното? Става ми мъчно. А са могли просто да са щастливи, приспивайки една своя Лиса.
– Какво има, разстрои ли се от нещо? – на Мейс нищо не му убягва.
– Виждам човешки съдби. Не ми харесва, това е – въртя тъжно глава. – Толкова много момичета… Някои изглеждат още като деца. На какво ли се надяват?
– На лесен живот.
– Хъ, а това лесно ли е? – махам пренебрежително с ръка. – Човек трябва да може да плати цената и все пак да не остане доволен. А може да е по-просто.
– Може, това е избор. Ела да ти покажа екипа! Добре дошла в моя свят, Елена!
Запознава ме с разни хора, но как да им запомня имената? Режисьорът е очарователен – артистичен нервак, дребен на ръст, но пък и слаб на всичкото отгоре. Изглежда по-чевръст и от дете. Пленена съм от атмосферата. Оглеждам се навсякъде, искам да попия това. Хората са ангажирани, има особена енергия, усеща се във въздуха. Първо ще гримират моя шеф. О, ще е интересно. Като какъв ли играе? Изобщо какъв е
филмът? Бил завършен вече, тези снимки са допълнителни. Знам какво означава, не искам да ми обяснява толкова, а да мисли за ролята си, но той не млъква. После започва истинската работа за него – самите сцени. 

Много е особено да го гледам как играе. Не мога да го оценя като актьор, струва ми се, че се справя много добре. Но за мен летвата е много високо, повече, отколкото смята вероятно. Българските филми са образци, за които тук не подозират.
Снимат едно и също нещо десетки пъти, защото искат перфектен кадър. Прекъсват за почивка, а моят човек не изглежда изморен, усмихва ми се – като момче е. Вади пликовете с храна и ми подава.
– Ами Питър?
– Той си е взел, знае си. Какво ще кажеш? – пита ме за снимките.
– Изглежда трудно, но мисля, че ти се забавляваш, за теб това не е работа, това е спорт.
– Не казвай това на никого! Плащат ми все пак – дъвче и се смее.
– Но ти не го правиш за това.
– Как се справям според теб?
Точно това не биваше да ме пита, усмихвам се.
– Аз не разбирам от актьорска игра, струва ми се, добре. Ти си много енергичен, малко в повече експанзивен, отколкото този кадър предполагаше, но мнението ми изобщо не е компетентно. Имаш режисьор, питай него, трябва да стане според неговото виждане, нали? И откъде ти идва? Това е изморително, аз не бих могла да поддържам такава енергия.
– О, така си мислиш. Като се потопиш в сцената, енергията сама избликва.
– Онзи с кафявото яке, дето трябва да се блъсне в стената, поне 16 пъти го направи човекът, ще го утрепете. И е актьор, нали, няма дубльор?
Мейс се смее.
– Приключихме с тази сцена, в следващата няма да участва. И аз нямам дубльор, за мен не ти ли е жал, влачат ме пет метра?
Сега аз се смея.
– Не, защото на тебе това ти харесва. Освен това можах да гледам само първия път, докато не знаех какво ще се случи.
Лицето му се променя, направих грешка, не биваше да казвам това.
– Защо не поседнеш малко, докато почивате? – опитвам се да сменя темата.
Към нас се приближава един от другите актьори.
– Сам, ще останеш ли след снимките, ще направим почерпка на открито да разпуснем?
– Не, стар съм вече за такива разпускания, Грег, а и ще бързам да се върна, имам и друга работа. Ако изобщо успеем.
– Оле, Сам, кога остаря? Май само за това си стар. А вие, госпожице, ще останете ли?
На мен ли говори този?
– Не – отговарям и изваждам бутилка с вода, подавам я на Мейс.
– Защо, и вие ли имате друга работа? Грег Маккелън – подава ми ръка.
– Елена Димитрова – нарочно се суетя къде да си оставя храната, но се здрависвам все пак.
– Виж, Сам, заради теб и тя няма да остане, ще изпусне по-интересната част от деня. Пусни я, ще ти я върнем после жива и здрава! Или другата работа… Оу, извинете!
Този се прави на луд и си мисли, че ще му се размине.
– На какво Ви приличам, Грег Маккелън? – питам съвсем спокойно и любезно.
Това го смущава, но го гледам настоятелно, дори нахално.
– На асистент, надявам се – отговаря, чудейки се къде е уловката във въпроса ми.
– А на чужденка приличам ли Ви? – това съвсем го обърква.
– Извинете, госпожице, не исках да Ви обидя с нещо! Сам, да го отложим за утре тогава?
– Говори с другите, разберете се, не ме занимавай!
Грег разбира, че не пробива, кимва с кисела усмивка към мен и се изнася с бавни крачки и с ръце на кръста. Става ми смешно.
– Елена, какво направи с него? – и Сам се засмива. – Така го омота, че и аз не разбрах какво целеше с тези въпроси.
– Той си е смотан. Това целях, да го объркам и да се откаже сам, беше лесно. Какво искаше според теб?
– Да останеш с тях, каза го.
– Нее, той знаеше, че няма да стане, но въпреки това държеше да го каже. Прилича ми на нескопосано разузнаване. Клюкарка ли е, или единак?
– По-скоро единак – отговаря ми Мейс.
– Неприятно тогава. И обноски няма.
– Сега виждаш ли за какво говорех? Едва се появи сред тях и започнаха.
– Това не е проблемът, нали? А че ще го направят, независимо на какво приличам и коя съм. Нова жаба в локвата.
– Да, но в случая има значение коя си.
– Само защото дойдох с теб, иначе съм интересна колкото реквизит. Дори мисля, че точно теб проверяваше, иначе щеше да дойде, докато снимаш.
– Друго имах предвид, а за това не си права.
Преглъщам прекалено лютата хапка и си махам на отворената уста. Изваждам си вода.
– Сам, не е нужно. Нищо не очаквам, не си прави труда! Имам обективно отношение към хората, а най-много към себе си и това не ме вълнува. Леле, че люти! Няма да го доям.
– Кое не те вълнува, как изглеждаш ли?
– Не ми ли личи? Мога да си сложа звънче и няма да ми пука. Но няма да го направя, защото ще ме побърка – става ми смешно.
– Недей! И мен ще побърка – усмихва се. – Много ли ти е люто? Ще останеш гладна.
– Изобщо не ми се яде. Има хляб, ако закъсам после, ще си взема. Жалко за храната.
– Дай ми я!
За моето ядене ли говори? Подавам му купичката и той се заема и с нея. Майко мила! Има нещо в това, което събужда другата жена в мен. Не гледай така, Елена!
– Знаеш ли какво? – пита той. – Разменили сме кутиите и съм изял твоята порция, това наистина е по-люто от предишното.
Следобедът минава по същия начин, но сцените не са толкова екшън. На няколко пъти Сам ме вика да се приближа. Иска вода или ме пита по нещо за изпълнението си. Не мисля, че трябва да пита мен за това, но му отговарям тихичко, за да не се обясняваме на площадката, и без това не се чувствам на място. Разбирам, че на снимките има поне още двама асистенти като мен, но те са по-млади – почти съвсем момиче и едно момче. Правят горе-долу същото, което и аз, но момичето много се старае или такива са изискванията към нея, защото често притичва със салфетки, кафе, веднъж с яке. Обявяват нова почивка. Режисьорът е на ръба си, нещо не се получава, както иска. Всички се изнервят, наоколо е прашно, а излиза и вятър. Това е капката, която му прелива, и ги разпускат.
По пътя на връщане питам Сам защо иска съветите ми за играта си, като не разбирам от това. Замисля се и ми казва, че понякога много се увлича и така го връщам на позиция. Не мисля, че това е задоволителен отговор. Телефонът му звъни. Вдига и казва, че сега не може да говори. Защото съм тук ли? Той затваря, но някой е настоятелен и отново звъни.
– Да спрем ли, за да говориш? – предлагам.
Поглежда ме и вдига.
– Какво съм… Така ли? Браво на нея!… Да… Нямаш… Кажи ми защо го направи!… Не могло!… Разбира се, можеш… Да, мисли си, каквото искаш! – гласът му се повишава. – Не може така, много добре знаеш, че ти дойде, помниш ли? И аз какво ти казах?… Промениха се, да, а ти какво направи? Стегни се, предложих ти да се разберем, нали? За това ли звъниш?… Не е късно… Колко?… А, за това е късно… Няма да стане… Обади му се, но искам да знам какво ти е казал. Предлагам ти да не я безпокоиш… Така е, не мога – и затваря.
Гледам на другата страна, знам, че това е личен разговор, а той едва се владее. Нямам представа с кого говори, може да е роднина, приятел или пък… леле, Брик? Топлина изпълва главата ми и стяга долната ми челюст, знам, че сега се изчервявам, а не искам.
– Затова не исках да говоря, знаех, че ще се скараме. Върнала си му парите. Защо не ми каза?
Бил е Хоган. Облекчение като глътка въздух отпуска менгемето на гърдите ми и аз вдишвам рязко, сякаш досега не съм го правила никога.
– Още снощи – отговарям задавено.
Иска ми се да знам как е реагирал Хоган, но сега не мога да питам, цялата съм пламнала, не мога да се обърна. Какво е това, по дяволите! Оная – неконтролируемата. Гледай си през прозореца!
Мейс говори с друг, обяснява, че след час ще сме си вкъщи. Прибираме се сякаш по-бързо, а пътуването ме отнася в мисли, които… Срамувам се от онази Елена, тя ме изчервява, кара ме да копнея. Денят мина добре, въпреки че човекът, който ме взривява, е на една ръка разстояние и е все така невъзможно далеч. Да видим вечерта!
Влизаме по същия начин като вчера – слага ръка на кръста ми. Ама ти не разбираш от дума, Мейс! Хвърлям се на леглото. Сцените, които снимаха, се повтарят пред очите ми. Само си разнасях лаптопа напразно. По-добре да се изкъпя сега, че после може да му трябвам.
Косата ми е мокра, слагам ѝ от олиото, чиято миризма обожавам. Дали да я оставя така да си изсъхне, топло е. Отварям вратата на терасата и излизам навън, тревата е изкусителна и все още почти зелена. Заглеждам се в листенцата ѝ и се събувам боса. Земята е топла и мека, аз затварям очи и правя няколко бавни стъпки, цялото ми усещане е съсредоточено в стъпалата. Слънцето е ниско, ще мога да го гледам с премижени очи. Телефонът е в мен, значи мога да се отдалеча, тръгвам към залеза. Сядам в „лотос“, изпъвам гръбнака, вдишвам и издишвам няколко пъти, благодаря на творението, на Слънцето. Поемам и изпускам, благодаря на Бог, на себе си, на него, на мама, на татко, на Хоган, на тревата под мен, на вълните, на вятъра, на всички… Визуализирам листото на вятъра, танца, силата, посоката, цвета, музиката, жилките му, по които минават соковете и жизнената сила, трепета му в в този полет, както моя в самолета… Да се оставя на волята на Сам, е като да се оставя на Божията воля – благодат. Упованието в намерението Му е благословия, за който го има, знам, защото съм го изпитвала. Благодаря отново, отварям очи и гледам вълните, чувам ги, разбиват се с определена честота. Океанът говори, разпръсква уханието си. Това е същият океан, който не прекъсва никъде, стига до всички части на света, стига до моето море – Черното, до моите спомени за пясък и смях. Винаги ги е имало тези води, даващи живот и побрали силата в себе си, чакащи оплождането на Духа, вдъхнат в тях. Това е чудото, повтаря се винаги, пред нас е и няма тайна в това, само величие и благословение. Ето го звука, ето го аромата, ето я красотата… виждам я, благодаря! Не мога да преценя колко време седя така. Поемам дълбоко дъх и издишам, косата ми почти е просъхнала от ветреца. Това е наслада, която трепти в тялото ми, аз я усещам. Покланям се с молитвено събрани ръце на Слънцето, което потъва, и след миг няма да мога да го направя, и се изпразвам от всички мисли. Само светлината играе в хиляди цветове през миглите и ме изпълва с радост. Когато последното парченце злато потъва в далечината на водната шир, ставам. Той стои там, на няколко крачки зад мен, съвсем близо. Отново го прави – наблюдава ме, без да ме прекъсва.
– Защо не ми звънна, нося си телефона? – тръгвам към него.
– И да изпусна това ли? Знаех, че си струва – подсмихва се. – Боса… Какво изповядваш така блажено? Толкова искам да знам, а ти каза, че се страхуваш. Чувствам се недостоен да бъда посветен в твоята истина, и сигурно е така.
– Нямам моя истина, има една истина. Виждаме я с очите си. Те са прозорец към света, знаеш ли? Всеки от прозореца си гледа и кръщава истината според това какъв е сам – колко е голям и колко е чист. Най-чистите очи виждат най-добре. А още по-добре е, ако кажа, че най-чистият ум и най-чистата душа виждат най-ясно. Това не е религия, Сам, това е простотата на живота и величието му в нея. А знаеш ли кое цапа малките ни прозорчета? – поглеждам го въпросително и слагам леко разперени пръсти пред лицето си.
– Кое? – той се усмихва закачливо.
– Всяка неистина, която и лъжа може да се назове. Това са замърсяванията ни, нашите заблуди – мърдам си пръстите. – Ние сами ги създаваме и после ги храним, а повечето са ни умишлено насадени. Ако се освободим от всички обременителни мисли, които скриват света от нас, от тези, които са свързани най-вече с материалното, ще остане само едно усещане – какво е то? Опитай! – казвам и заставам пред него. – Затвори очи, по-лесно е!
Затваря ги и вдишва дълбоко, усмихва се.
– Остава… ароматът ти, някаква наслада… – отваря очи. – Какво е това, наистина?
– Разсейваш се! – сепвам се и тръгвам. – Индийска смокиня, от косата е. Явно няма да стане.
Стигаме до терасата, взимам си обувките и влизаме в стаята ми. Горя. Какво ми направи?
– Защо ти трябвах?
– След малко ще дойде адвокатът. Гладна ли си?
– Да.