10
През миглите плахо нахлуваше светлина.
Тя се шмугваше около извитите косъмчета и се вмъкваше като крадец, щом клепачите потреперваха. После се губеше в мрака на затворените очи, също както мидата хлопваше черупките си за нея.
Кио не спеше. Беше будна. Отдавна. Сънят бе дошъл внезапно, но и внезапно си бе тръгнал. Беше същият като снощния. И като предния. И като по-предния. Все тези слънчогледи, все тези пчели, все този проклет Аро Хоукстра.
Тя чу първо тишината, сетне тихото жужене на лампите и някакво тананикане. А накрая и самата песен... hold the line...Клепачите й рязко се вдигнаха, а зениците й се забиха в тавана. Обичаше това парче. Едно време са наричали подобни песни "evergreen". Баща й имаше диск с все такива парчета, които звучаха на допотопната уредба предимно в празничен ден. Дискът бе счупен от една военна кубинка преди осем години. В счупените му части се огледаха, но само за момент, облаците и слънцето, прозиращо зад тях, и посивяха завинаги.
Кио се размърда. Беше се схванала. Ето защо се надигна се и сложи босите си ходила на пода - бял и чист. Беше в стая с прозорец, от който надничаше нощта. Тя тръгна към него, сякаш очакваше с новите ретини да види друг свят. Ала светът се оказа добре познатият стар - гора от небостъргачи с неонови светлини по покривите, сив пушек, дразнещите неонови фарове на полицейските КА автомобили и вонята от шахтите. Нея не я долавяше, но знаеше, че е там във всяко ъгълче и плочка, във всеки безистен и подлез, във всеки вход и изход. Вонята бе постоянна величина, хванала приятеля си Страх за ръка.
Разочарована Кио обърна гръб на градския пейзаж и се спря пред огледалото, за да види новия свят върху лицето си. Оправи бретона и впери поглед в погледа си. Кафявото в очите й беше почти черно. То придаваше мекота и топлина на кожата й, ала я нямаше лазурността на синевата. Аойне гледаше кафявите ретини, но виждаше предишните. Кафяво. Синьо. Синьо. Кафяво. Те бяха като два лъча от прожекторите светещи нощем над бодливата тел, обградила складовете построени върху подземната болница в зона 81. По същия начин се кръстосваха. Раздалечаваха се. Бягаха и се стигаха. Погледът в кафяво срещаше погледа в синьо в тунел, прорязал рязко светлината.
... необикновеността ви не е свързана с онези, които отстранихме –спомни си думите на сестрата. Да, топчестото лице с бледорозова касинка имаше право. Кио бе наясно с това. Сигурно и Аро Хоукстра знаеше тази важна подробност. Но защо бе сключил неизгодна за него сделка? Може би взаимно се бяха измамили. Той лъжеше за New Land, Кио за ретините.
–Онова, което може да видиш с ума, не се вижда с очите – и бе казал преди две години брат й. –Очите подвеждат. Но ума никога –тогава оризовите зърна се бяха изсипвали от едната му длан в другата и обратно, същинско Перпетуум Мобиле.
–Ти умря. Видях. Бях там.
–Беше там. Видя, това което ти показаха очите. И умрях.
– Как оживя?
–Като умрях –бе отвърнал Канеко и тя едва тогава бе забелязала бялото по слепоочията му и заостреността на скулите му. Беше променен. Възмъжал, малко остарял. –Умрях тук. Но съм жив ето тук.
Оризовите зърна запълниха шепата му, после тя усети завъртането на Земята, безтегловността, гравитацията и попадна в деня, в онзи ужасен ден преди осем години. Можеше да пипне себе си. Да докосне с пръсти сълзите в сините си очи, които гледаха право към нея, сякаш знаеха, че ги гледа. Можеше да хване кичур от дългата си коса и да се изцапа с кръвта на брат си. Кио беше там. Седеше до своето малко аз в каросерията на камиона и виждаше брезентовия процеп с късчето бяло небе.
–Какво направи?–бе извикала гневно към Канеко тя.–Защо ми го причиняваш? Сипал си нещо в чая ми!
–Значи се върна? Върна се нали? – с усмивка бе попитал той. –Винаги съм знаел, че го умееш и повярвай, това няма нищо общо с цвета на очите ти.
Кио стоеше пред огледалото, ала в него отражението й седеше на пода срещу Канеко в дом Иоси и държеше купичка с чай. Далеч зад тях, към хоризонта, като на филм бушуваше пожар.
11
-Канеко... Канеко...Канеко... –момичето с острите плитки тичаше след него, сутринта, седмица преди да навърши дванадесет години. Маратонките, който бе обула бяха с номер по-голям и въпреки че майка й ги бе уплътнила с дунапрен, пак се изхлузваха от ходилата й.
– Какво си се развикала –смъмри той Кио, която едва поемаща си дъх, го настигна по черния път, слегнал от вчерашния майски порой.
Наследникът на дом Иоси беше висок за расата си с права до раменете черна коса и загоряло от слънцето лице. През зимата бе навършил двадесет и две понеже вече минаваше за мъж бе пуснал брада. Е, вярно че беше рядка на туфи, но пък си беше брада. С нея рибарите нямаше да го наричат презрително "киддо", а щяха да го приемат за равен и пълноправен член на гилдията. Той бе сложил сивия гащеризон и черната тениска, а гумените ботуши и якето носеше в ръка.
–Вземи ме с теб, Канеко. Искам да видя как се лови риба –изстреля бързо думите Кио, поглеждайки го със странните си абсолютно чисти сини очи, които на фона на зачервените й страни, искряха силно.
Винаги щом погледнеше в тях му се струваше, че в дълбините им съзира самата Вселена. Макар да знаеше, че Вселените са неизброими като капките дъжд или като капките вода в океана, Канеко виждаше точно една определена Вселена в очите на сестра си.
–Нямаш ли уроци за учене, та си решила да ми досаждаш?–попита той, метна ботушите на рамо и й обърна гръб.
На изток чистото небе жълтееше като стара монета, а хълмът бе обрасъл с бъзови храсти, от които майка му правеше сок за зимата. И не само.
–Имам. Но аз това вече го знам. Моля те, Канеко –отвърна Кио и продължи да го следва по черния път.
–И кое е това, което знаеш?
–За пространствено-времевия континуум, за материята и енергията в него. Нали ти ми разказа онази вечер за тези неща.
–И поради въпросната причина реши, че няма нужда да четеш?
–И защо да чета? Аз ще съм като всички момичета в Мизъъми, ще работя на оризовите поля – рече Кио и скръсти ръце пред плоските си гърди. –Ето, ти си рибар. Какво като си бил първи във випуска?
–Аз съм главата на семейството и като такъв трябва да се грижа за прехраната му и образованието ти. Така че да ти видя гърба. Не ми излизай с номера за ориза, полята и момичетата. Татко държеше да се изучим.
–Но...
–Никакво но. Връщай се. Остави работата на мъжете– отвърна Канеко, дръпна едната й плитка и продължи по пътя, водещ към езерото.
Кио го следва бавно, докато той не стигна брега. Забеляза как брат й изправи рамене, щом приближи лодките. Канеко плаваше на онази със зеления корпус, същата с която баща им излизаше в езерото. Във всяка лодка се побираха четирима души. Имаше и шестместни, но тях ги държаха двама от по-имотните мизъъмци. Както казваше баща й добрият улов не зависеше от броя на рибарите, а от уменията им. Въпреки, че викаха на брат й Киддо, Кио бе чувала в селото да се говори, че щом той е на борда в лодката ще подскачат стотици опашки.
Тя стоя на брега дълго, едва когато видя мачтите да се връщат сред вдигащата се мъгла забърза към дом Иоси. Беше гладна, а и нямаше търпение Канеко да се прибере, за да й покаже онзи номер с ориза....
Тогава мислеше, че е илюзионен номер, но тази вечер докато се гледаше в огледалото, знаеше че енергията и материята са причината при определени пространствени позиции количеството на ориза в купичката да е различно. Многоизмерността на пространството създаваше реалности, съществуващи паралелно. Но каква измерност притежаваше времето? Една? Или повече? И дали връщането може да промени теб и събитие или се връщаш само като зрител, това нито Канеко знаеше тогава, нито Кио сега.
12
Marsz, marsz, Dąbrowski,
Z ziemi włoskiej do Polski.
Za twoim przewodem
Złączym się z narodem...
–За втори път те чувам. На какъв език припяваш?
–На родния –отвърна Антон Зелазни, събуждайки спомена как баща му за последен път марширува с парадната офицерска униформа. После дойде заразата и краят, изстрелите post-mortem и клечката кибрит в разлятата из къщата нафта.– Правя го несъзнателно.Единствено тази песен помня. Всички други файлове в мозъка ми са изтрити.
–Файловете са в мозъка ти. Ти ги криптираш, мислейки, че по този начин ще игнорираш болката.
–Казват, че времето лекува – усмихна се Зелазни.
–Хората казват много неща, в които няма логика. Болката си е болка. Свикваш с нея, също както с пейзажа пред къщата си или с глупавия факт, че нищо не зависи от отделния индивид, и се нагаждаш към конкретните усилия. Приспособимостта на човека е пословична, което пък от своя страна е най-големият му проблем.
–Така е оцелял, нагаждайки се.
–Въпросът за оцеляването на всяка цена не ми допада – усмихна се на свой ред Иоси Канеко.
Той напълни чашите с чай, сложи в чиния два броя дораяки и седна до Зелазни на един от двата стари стола, преместени с малката масичка срещу прозореца.
–Защо? –попита гостът и отпивайки от стипчивата топла напитка, обгърна с поглед мрака настанил се на улицата.
–Защото при всяко едно приспособяване той е изгубил значителна част от остротата на сетивата си. С една дума опитомил е сам себе си. От което пък следва неговото непрекъснато желание да има и да подчинява, забравил че не тези неща са целта на пребиваването му във Вселената.
–А каква е целта, Канеко Иоси? – заинтересува се Зелазни, обръщайки нарочно на обратно името и фамилията на събеседника си.
–Целта е непрекъснато да открива. Стремежът към знание е висшата негова мисия. Стремежът да научи всичко за заобикалящото, за видимото и за онова, което мозъкът не може дори да си представи, че съществува, е основаното за което е тук. Човекът е забравил своята животинска природа. Под животинска разбирам движещите инстинкти и откривателската същност на всяко живо същество в нашата реалност. Той твърде малко наблюдава, независимо че гледа, и твърде постно ползва дадения му от природата разум.
–Не чу ли какво казах?
–Чух и ти благодаря за загрижеността. Ако те послушам, никога няма да разговаряме "преди пет минути". Вселената следва своите закони, свързани с пространствено - времевия континуум. И не само с него, ето защо няма да застана срещу въпросните закони, Антон Зелазни.
–Ти ще умреш.
–Знам, нали затова съм роден...Ела да ти ги покажа.
И Канеко излезе следван от госта си. Денят изгря с цялата пъстроцветност носена от месец май. Около чакълената алея синееха метличини, а в малкото, оградено с бели камъни, езеро плуваха три рибки.
–Красиви са, нали? Нищо че едната е на дъното, а другите две на повърхността.
–А кое дъното и коя е повърхността, Канеко?
Иоси Канеко се усмихна отново и отвърна:
–Ти ми кажи.
***
И той си спомни, заради разговорите с Канеко може би или...
Тишината никога не е само тишина. В нея винаги има шум - тих, незначителен, глух, заглъхващ, дразнещ, стържещ, но в онзи ден тишината бе вила в ушите на Тонек както вие февруарската буря.
Той бе виждал нейното яростно блъскане и увиване около прозорците, сякаш тя бе огромна бяла ламя, целяща да погълне всичко около себе си.
Денят бе 22 март. Ден като ден, ако беше обикновен ден, но той не беше. И не беше ден, независимо че Слънцето, учудващо за март, бе жулило с лъчите си като с шкурка Земята, а бе едно дълго и мъчително подготвяне за края.
Пощальонът бе оставил вестника, млекарят бутилките с млякото, винаги донасяше две. Съседското куче за пореден път бе препикало ствола на брезата. На Войтех отново му се караха, дори и светът да свърши, казваше майка му, това момче пак ще прави бели и ще бъде наказван. Полицейският КА автомобил бе минал по улицата много бавно, оглеждайки методично за неспазващи забраните. И последно - на монитора бе светнала лампичката, че е време за онлайн обучението.
Тонек бе взел вестника и млякото, бе помахал "безгрижно" на полицая Ян Павлак, който му се бе усмихнал през стъклото на автомобила, а след това бе седнал на виртуалния чин, удържайки с последни усилия сълзите си.
Щом часовете приключиха, бе хапнал, дъвчейки по минута всеки залък от сандвича, но едва изял го се бе затичал към тоалетната,.
–Обещай да го направиш –бе рекъл преди две седмици баща му. –Знаеш как да заредиш, как да освободиш спусъка и как да стреляш.
През това време майка му се бе извърнала, за да скрие сълзите си, но Тонек ги бе видял. Гримът й, сложен да скрие умело издайническите белези на Времевата болест, се бе разтекъл.
Той знаеше - не само тя беше болна. Баща му също се бе разболял точно в началото на отпуската, която скоро свършваше.
– Щях аз да го направя, ако не ми трепереха ръцете. Обещай ми, Тонек, да сториш всичко както ти казах.
– Ще го направя –бе отвърнал той, знаейки, че ако не го стори ще се превърне в роб на системата.
Майка му бе изтичала в задния двор, там където любопитните очи се губеха сред малиновите храсти, криещи беззвучната й безпомощност, а баща му се бе усмихнал и бе разрошил косите му, както когато играеха волейбол.
И го направи. Вечерта.
После бе повръщал, изпразвайки окончателно корема си. Бе взел мешката с приготвените от майка му храна, пари и дрехи и бе пуснал клечката кибрит в първите капки нафта.
А след това всичко бе станало сън, докато не се събуди като Аро Хоукстра
***
Дори в мрака, гъст, лепкав и влажен, успя да различи контурите на уличната лампа. Тя стърчеше като изсъхнало дърво, което, независимо от природните капризи, се извисяваше - ням страж на отдавна мъртъв свят. Небето тежеше над Мизъъми като подгизнал парцал, дишаше и пухтеше, ала нищо освен двете статични токови жилки не подсказваха, че отвъд селото вали.
Зад лампата, там към хоризонта, спеше планината със сивите зъбери, в чиито пещери старателно се криеха скални рисунки, забравени не само от мизъъмци, но и от онези които управляваха така наречения Атараси Секай.
Канеко не спеше, може би защото, разказаното от Антон Зелазни го впечатли. И не, в никакъв случай не изпитваше завист. Фактът, че гостът му се бе върнал назад във времето определено доказваше теорията му. Вероятно то (времето) подобно на пространството бе многоизмерно.
Иоси Канеко си го представяше като координатна система. В точката на пресичането "Х" бе настоящето, от която позиция с помощта на пространството може да се движиш назад по отсечката "ХО" и напред по "ХY", ползвайки разклоненията "ХА" и "ХВ" като коридори, чрез които да влизаш във времевия интервал на друг живот.
Казваха, че времето е линейно, но много вероятно бе да е и перпендикулярно, куб или плоскост от неизброими координатни системи, всяка от която независима, но и зависима от съседната.
Канеко отпи от останалия, вече студен, чай. В главата му се преплитаха теории, предположения и хипотези, а после загледан в контурите на уличната лампа попита:
–Откри ли каквото търсеше?
За момент в мъртвия й търбух се появи искра, изгаснала в самия си зародиш. Небето надвисна съвсем, след миг нещо забуча, а след още един улицата побеля от суха градушка.
–Човек намира ако търси, Канеко. Не знам защо дойдох. От любопитство, сигурно. Или просто съм искал да видя къде е живяла тя –отвърна Зелазни, сядайки до него.
© Анелия Тушкова Все права защищены