Да ви кажа, допреди малко бях силно разтревожена за него. Последният есемес, който му пратих, след 24 часа се върна като "пропаднал". "Временно нямах връзка с този номер". А и в пощата не беше ми писал. Но след като в един от любимите му сайтове попаднах на последния му ник, се успокоих. Поне е жив. И е в кондиция да пише по сайтовете.
     С него се запознах преди половин година. "Запознах" е силно казано. Нима можеш да познаваш някого, без да си го виждал? Просто едно име, което ти се представя с две-три изречения и казва, че иска да си пишете. Едно време като пионерчета пишехме "писма до непознато другарче" - помните ли? И така, бил вдовец, жена му - италианка, починала преди няколко години, имал син на 7, но го отглеждала леля му... 
     Писмата бяха кратки, насечени и малко като игра: "Изпращам ти три въпроса, а ти бързо кажи отговорите!". Примерно: "Обичаш ли да готвиш? Опиши ми как изглеждаш? В кои страни си била?"... Ей такива неща.
     По това време ми се наложи да пътувам до Италия и го помолих да направи справка за автобусите. Той ми беше казал, че е при сина си, някъде около Италианската граница. Изведнъж, съвсем спонтанно предложи да дойде на автогарата и да се запознаем. Защо пък не? Пишеше ми как щял с мен да остане цялата нощ, докато дойде на другия ден време за първия автобус докъдето отивах. Ееех, романтика! В последният момент ми писа, че за съжаление тъща му внезапно починала, така че нямало как да се видим.
     Върнах се от Италия. Продължавахме все така да си пишем. Той изведнъж пожела и да се чуваме по телефона. Отначало нямах желание за това. Какво мога да си говоря с някой съвсем непознат за мен? Оказа се, че имало какво. При това така се случи, че аз го набрах.Това стана след серия от много злостни писма, които получих като гръм от ясно небе от някоя си "Г-жа Божествено Правосъдие". По много обиден начин ми бе казано, че човекът, с когото си пиша, е пълен измамник и безделник, никога не се е женил и не е излизал извън селото си; обичал да се запознава с жени чрез интернета и да ги баламосва, че ще се ожени за тях, а после я баба му умирала, я тъщата...   
     Е, наложи ми се аз да го помоля да ми изпрати телефона си, за да му се обадя. 
Глас - като на неспокойно петле. Всички теми, които си бе намислил да засегнем, вървяха на бързи обороти. Но аз пък съвсем спокойно и категорично няколко пъти натъртих, че целта ми не е да завързвам запознанства, така че която и да е жената, осъществила контакт с мен, го моля да я озапти. Той започна да ми се извинява, че била бивша негова познайница и дрън-дрън-дрън.
     Светкавично след това ми изпрати имейл, че никой досега не го е "подлагал на такъв разпит и недоверие" (както аз), така че по-добре било да прекратим всякакви отношения. Аз обаче го бях изпреварила с мой имейл, в който още веднъж резюмирах отношенията ни, так както си представях, че стоят по онова време, и заключавах, че ако трябва да избирам между плювните на "Г-жа Божествено Правосъдие" и него, избирам него. 
     Така обезоръжен, продължихме да си разменяме писма. Впрочем, неговите бяха все по-постни. За сметка на това започна да ми праща есемеси. "Целувка", "Мисля за теб", "Обичам те", "Весела седмица"... То е като наркотик. Постепенно развивах зависимост. Ако той се забавеше да ми прати есемес, му пращах аз. Спях с джиесема под възглавницата, за да мога да му отговарям на мига. Неусетно някак есемесети станаха особено интензивни. И с откровен сексуален отенък. Знаете ли колко много есемеси можеш да изпращаш и да получаваш за два часа - от 22 до 24 часа, когато уморени, след няколко преживени оргазми, най-после заспивахме щастливи? И това - в продължение на седмици.
     Естествено, прииска ми се да го видя. Ето защо купих билети за театър и го поканих. Той с ентусиазъм прие. Обсъждахме как щял да дайде в София, най-вероятно още сутринта, а след театъра евентуално - да пътува с нощния влак обратно. Правехме планове да заминем някъде заедна за Нова година. Със синчето му.
     И ето, че дойде дългоочакваният ден. Театърът. Вместо той, пристигна неговият есемес - не можел да дойде. Синът му имал болки в корема и по спешност щели да го оперират. Кучешка тения. Можело да се случи "и най-лошото". Мъчно ми стана. Сякаш невидим колоездач премина в подребрието ми напред-назад няколко пъти, за да ме смачка окончателно. Разплаках се, естествено, но му изпратих съобщение, че всичко е наред и ще намеря с кого да отида на театъра. И съвсем на място преположих, че вероятно и Новата година няма да я караме заедно.
   И ето ти пак - като гръм от ясно небе - писмо от същия човек, но от друг имейл. Потресаваща беше снимката, която си бе приложил. Мъж на видима възраст около моята, с черна рошава коса и брада, започваща да побелява, с усмивка като перфоратор и с жизнерадостни очи иззад очила, като лупи, облечен с риза и посмачкана куртка. Потресаваща беше и жестоката автоирония, с която разказваше за себе си - как никога не е работел, не обичал да се къпе, никога не е излизал извън селото си и никога, ама никога не е имал жена (съответно и син)... Тонът на писмото веднага ми подсказа, че той е бил и онази "Г-жа Божествено Правосъдие", и следователно всичко, което вече знаех, се оказа вярно. И като заключение: "Е, ти би ли искала да си имаш вземане-даване с такъв като мен? На бас, че и ти ще избягаш, ако се срещнем някъде!". И ме прониза с това: "Ти си същата като мен - живееш в измислен и нереален свят!" Сетих се за онази сцена на Хичкок, когато столът, на който е седнала майката на Психото, се завърта към публиката и с ужас се вижда, че там седи скелет.
     Да, ефектът беше поразителен, но въпреки това му отговорих съвсем хладнокръвно, че външността до голяма степен се поддава на корекции. В повечето случаи е достатъчно човек да е чист, подстриган и обръснат. А колкото до другите неща... Е, нима другите мъже, които бях срещала и ме бяха изоставили с жалките си лъжи, не приличаха на него, макар и съвсем прилично изглеждащи на вид? 
     Продължихме да си пишем на другия му имейл. разказвах му как съм прекарала празниците, а той беше пак най-прекрасното и добро същество, каквото може да се представи човек... Имал "известни трудности" в последните седмици (типично по мъжки не ми каза нищо конкретно), но се надявал за в бъдеще... 
     И есемесите продължаваха със същата страст. Допреди няколко дни.
    "Не ме предавай!" - беше ми написал той.