Елизабет отвори очи в стаята, която Сам бе направил за нея на скалите. Нещо не беше наред. Обстановката около нея бе мътна, а ако се концентрираше върху определен предмет, имаше чувството, че всичко останало играеше и се променяше в периферията. Точно като сън.
– Сам? – повика го несигурно.
Излезе в коридора, водещ към кабинета му. Стените пред и зад нея пулсираха странно със синкава аура. Виждаше, че подът под краката й е от мрамор, но усещането беше все едно ходи по мек килим.
Трябваше да е, защото бе изгубил много от атмата си, помисли си Елизабет. Нямаше достатъчно, за да поддържа сън. Защо изобщо го правеше, когато бе толкова слаб? Трябваше да се пази!
– Сам! – викна го с леко раздразнение и със замах отвори вратата на кабинета му.
Той се извъртя към нея учудено. Нямаше спомен нито да е заспивал, нито да я е викал тук, но сега тя стоеше на прага му и… Лицето й бе пребледняло.
– Амара? – пристъпи към нея. – Всичко наред ли е?
Тя дори не го чу. Не можеше да откъсне поглед от него. О ...