Елизабет отвори очи в стаята, която Сам бе направил за нея на скалите. Нещо не беше наред. Обстановката около нея бе мътна, а ако се концентрираше върху определен предмет, имаше чувството, че всичко останало играеше и се променяше в периферията. Точно като сън.
– Сам? – повика го несигурно.
Излезе в коридора, водещ към кабинета му. Стените пред и зад нея пулсираха странно със синкава аура. Виждаше, че подът под краката й е от мрамор, но усещането беше все едно ходи по мек килим.
Трябваше да е, защото бе изгубил много от атмата си, помисли си Елизабет. Нямаше достатъчно, за да поддържа сън. Защо изобщо го правеше, когато бе толкова слаб? Трябваше да се пази!
– Сам! – викна го с леко раздразнение и със замах отвори вратата на кабинета му.
Той се извъртя към нея учудено. Нямаше спомен нито да е заспивал, нито да я е викал тук, но сега тя стоеше на прага му и… Лицето й бе пребледняло.
– Амара? – пристъпи към нея. – Всичко наред ли е?
Тя дори не го чу. Не можеше да откъсне поглед от него. От сребърните пукнатини, които прорязваха цялото му тяло. Големи, широки кратери се разделяха на по-тънки потоци. Имаше повече сребро, отколкото черен дим, а онова, което бе останало от него – бе някак рехаво и изтъняло.
Бе и дал почти всичко от себе си.
Най-накрая се концентрира върху лицето му, където белите цепки на очите му едва се забелязваха насред пукнатините. Гледа го дълго, докато очите й не се замъглиха и не усети мокрота по бузите си.
– Какво си си мислел? – попита го с треперещ глас. – Можел си да умреш!
Сам сведе поглед надолу и прокле. Побърза да надене облика на Сам и само с няколко крачки се озова до Лизи, прегръщайки я силно.
– Нищо ми няма, каллис. Добре съм.
– Не си добре! Дори и да се криеш, знам, че не си добре! – тя изхълца и се вкопчи в него. – Можел си да умреш! Не минахме през всичко това, за да умреш накрая!
– Както и не преминахме през него, за да умреш ти. – изтъкна й Сам и я притисна към себе си.
Елизабет не успя да намери гласа си, за да отговори – само продължи да го прегръща с всичка сила, хлипайки накъсано. Сам започна да я гали леко по гърба в опит да я успокои, като на ум се проклинаше, че не се беше скрил още като осъзна къде е. Не, че това щеше да помогне, помисли си криво. Наистина бе слаб в момента. Обликът на тялото трептеше пред погледа му въпреки усилията му да го задържи. Сам се намръщи на ръката си, сякаш това щеше да му помогне, когато забеляза нещо.
– Елизабет, виж. – каза и я отдръпна от себе си, за да й покаже.
Тя избърса очите си и се вгледа в нащърбените бели линии по китката му. Светлината им трептеше и пулсираше като мараня, която разсейваше черният дим, правейки го рехав и сив по границите. Буцата в гърлото й я задави. Трябваше да го боли толкова много. Заради нея.
– Сам…
– Погледни. – каза й и посочи с пръст. – Ето тук.
Лизи си пое разтреперано въздух и отново изтри сълзите си. Отне й малко време, но накрая видя точно какво й показваше. Една от пулсиращите сребърни линии привидно се свиваше, покривана от тънки снопчета от дима, които се пресягаха и сплитаха едно с друго.
– Зарастват, а дори не съм се хранил, амара. – каза й.
Ако не бе почудата в гласа му, докато сам наблюдаваше регенерацията си, щеше да го обвини, че пак изгражда илюзия.
– Заради липсващата част?
– Да. – отговори й, докато завърташе ръката си, за да я огледа от всички страни. – Дори и да не се храня, просто ще оздравея. Сам.
На лицето му танцуваше усмивка, каквато Лизи рядко виждаше – момчешка и пълна с оптимизъм. Защото тялото му оздравяваше само. Защото никога вече нямаше да му се налага да убива и да се храни с души. Последната окова бе паднала. Нейният каллас наистина бе свободен.
Елизабет взе ръката му в своите и я целуна.
– Защо имам чувството, че това ще те направи дори по-безразсъден? – усмихна му се.
– Губя разсъдъка си само покрай теб, каллис. – заяви и се ухили, когато тя завъртя очи. – Но ако ще ме обвиняваш така, може би е време да стана малко безразсъден и иначе.
– Стига да не правиш това отново. – Лизи кимна към трепкащата форма на тялото му.
Смекчените от усмивката му черти веднага се сковаха в безпардонна упоритост. Дори не бе нужно да й отговаря, за да знае какво ще й каже.
– Аз имам ограничено време. – каза му тихо. – Ако мога, искам да прекарам цялото с теб, но за теб… В сравнение с твоя живот това време ще е нищо, Сам. Не може да пропиляваш цялото си бъдеще така. Има толкова много неща, които…
Сам се наведе и я целуна, прекъсвайки по този начин думите й. Не искаше да слуша повече какво светло бъдеще го очаква без нея.
– Това време е всичко, каллис. – каза й категорично. – И ще се боря за всяка секунда от него с цената на всичко.
Тя потърка чело в неговото.
– Те първа ще откриваш какво е да си свободен, Сам. Какво ти харесва и какво искаш да правиш. – замълча за секунда и тихо добави: – Просто не искам да се чувстваш… длъжен да оставаш с мен.
– Искаш да ми кажеш да те оставя, така ли, шейа? – попита я и сбърчи вежди. – Тъкмо когато най-сетне мога да те имам, без да се страхувам, че ще ми се наложи да те нараня? Когато най-сетне си само и единствено моя? Никакъв шанс това да се случи, чуваш ли? Ти си моя и аз съм твой. Толкова е просто.
Беше ли толкова просто, зачуди се Лизи. Откакто се събраха, винаги се случваше нещо, което да провали почти всеки по-специален момент между тях. Вече бе толкова свикнала да очаква всичко да се обърка, че все още й бе трудно да асимилира, че основната пречка вече я няма.
– Сигурен ли си? – попита го и съвсем леко се усмихна. – Вероятно няма да ти дам друг такъв шанс.
– Не ми трябва шанс, шейа. – ухили й се и отново я целуна. – Ти си моя и дори да решиш да бягаш – ще те преследвам, докато не те накарам отново да ме поискаш.
Лизи прехапа устна. Харесваше й самоувереният Сам.
– Да го приемам за предупреждение значи?
– Или обещание. – кривата усмивка, която тя толкова обичаше, разтегна устните му. – Което ще те накара да се почувстваш по-добре.
– Много благородно от твоя страна.
– В мен няма и една благородна кост, шейа. Мислех, че отдавна сме го изяснили.
Елизабет поклати глава, повдигна се на пръсти и го целуна. Сам плъзна ръце по кръста й и я придърпа към себе си внимателно, сякаш бе направена от крехък порцелан. Бе толкова нежен дори тук, в съня, където можеше и да не бъде. Лизи нямаше да му каже, че е по-благороден, отколкото си мисли. Не искаше да разваля опитите му да се прави на страшен.
Накрая някак се бяха озовали на земята върху мекия килим в синьо и зелено, който покриваше пода на кабинета му. Всичко около тях все още бе неясно и губеше формата си. Двамата лежаха прегърнати с лица един към друг, сякаш дори сантиметър между тях бе твърде далеч. Лизи затвори очи, наслаждавайки се на близостта му. На това, че е негова и той я иска до себе си.
Лек ветрец погали загрятата й кожа и тя потръпна леко, сгушвайки се дори повече в него. Щеше да е доволна да остане точно така до края на света, ако шуменето на листа не привлече вниманието й.
Отвори очи и в първия момент помисли, че се намират в подножието на някакъв хълм, покрит с гъста гора. После изведнъж осъзна, че зеленината високо над тях идва само от едно дърво. Едно огромно дърво, в чиито корени лежаха. Същото, където Сам я бе намерил.
Тя го погледна малко объркано.
– От спомените ми ли го взе?
Сам също отвори очи и прокле на ум. Не държеше съня достатъчно стабилно и мислите му го бяха отвели до тук, където за малко да я загуби завинаги.
– От моите. – поправи я. Лизи изсумтя замислено и продължи да се оглежда любопитно, както правеше всеки пък, когато я заведеше на ново място, което му се стори странно. Поколеба се за момент, но после уточни: – Това не беше част от мой сън, каллис.
Очите й се разшириха учудено и тя се повдигна на лакът.
– Знаеш ли какво е това място?
– Ти не знаеш ли? – попита я внимателно и започна нежно да я гали по гърба, колкото за да я успокои, толкова и защото сам се нуждаеше да я докосва.
Лизи поклати глава и пак обърна лице нагоре към клоните. Дори от тук можеше да види отделните листа. Колко ли големи бяха всъщност?
– Спомням си, че паднах. – прошепна. Пръстите му застинаха до кожата й и тя го погледна. Цветът бе започнал да се оттича от лицето му, а в очите му се сменяха страх и гняв, и толкова много болка. Погали бузата му. – Спомням си, че ти дойде. Че плачеше. – преглътна трудно и с пръст проследи пътя на сълзата, която тогава се бе опитала да избърше, но не бе успяла. – После… После беше тъмно. Бях сама. Не знам как се озовах тук. Изведнъж просто бях. И тогава ти дойде.
И я видя как изчезва, допълни на ум Сам. Пое си дъх и се постара да изтласка всички спомени за случката от съзнанието си. Беше странно, че Лизи не знае какво е това място, след като сама се беше появила тук. Въображението може и да бе велик архитект, но никой не отиваше на въображаеми места в последните си мигове. Хората винаги се връщаха към спомен, който им носи спокойствие и сигурност, затова той бе предположил, че Лизи е видяла тази картина някъде, но явно грешеше и това бе колкото интригуващо, толкова и притеснително. Прегърна жена си малко по-силно.
– Това е Дървото на живота на богинята на плодородието Нартия, древната богиня, която пази равновесието на земята и чието колие носиш. Тя е същата, пред която онази старица ни каза, че сме се врекли и ни благославя. Смята се, че голямото дърво крепи равновесието на света с корените си, а короната го предпазва от злини и опасности. Последните стотина години изчезна като вяра и дори се изненадах, че онзи храм още съществува в града. Както и че избра да дойдеш тук. – погледна я замислено. – Сигурна ли си, че не си чела нещо за нея в Рива?
Елизабет поклати глава и докосна верижката със седефената висулка.
– За пръв път чух за нея, когато ми я подари. След това си мислех да те питам дали знаеш нещо за нея, но покрай упражненията и… – изчерви се леко. – И другите неща така и не стигнах до там. – прокара пръст по преплетените метални нишки, изобразяващи дърво. – Не съм много вярваща. Татко казваше, че единствената смислена религия са парите, защото можеш да ги пипнеш и помиришеш. Посещавахме храмовете само ако искаше да направи добро впечатление на потенциален клиент. Ти вярваш ли в Нартия?
Той сви рамо.
– Съществуват демоните, аз, Сенките – защо да не съществува и тя? Със сигурност не е демон, защото легендите за нея са много по-стари, но може да е била надарена знахарка или нещо подобно. Казват, че понякога е пакостлива, но всички предания сочат, че е добра и ако те е харесала – то нямам нищо против богиня, която да е на твоя страна и да ти помага.
Лизи нямаше как да не се съгласи, но смяташе, че е много по-вероятно в последните си мигове да си е спомнила за медальона и за Богинята и умът й да я е отвел на това място.
– Ако съществува и ме е харесала, няма как да не се зачудиш защо и какво планира да прави с мен. – усмихна му се закачливо. – Накрая може да се окаже, че все пак ще се наложи да ме делиш.
– Никакъв шанс. – отсече Сам сериозно. – Ако пробва да те взима от мен, просто ще убием и нея.
Елизабет се засмя.
– Мислех, че си й благодарен.
– Благодарен съм й.
В следващия миг дървото над тях премига, за да се замени с тавана на стаята на Лизи, а меката трева под тях – с леглото й.
– И затова сега ни отвеждаш възможно най-далеч от предполагаемото й дърво?
– Също така съм мнителен и много предпазлив. – изтъкна й доволно Сам, като разделяше всяка дума с целувка.
– Не всички са добри качества, каллас. – ухили се Елизабет.
– Права си. Идеални са.
– За кого?
– За мен.
Лизи щеше да продължи да се шегува с него, но тогава веселието изчезна от очите му, засенчено от нещо друго, което тя започваше да разпознава. Появяваше се всеки път, когато Сам си спомнеше за случилото се днес.
– Не се отдалечавай твърде много отново, каллис. – каза тихо. – Остани до мен.
Тя погали бузата му и се приведе към него, за да го целуне.
– Винаги. – обеща му.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com