04,30 – 05,00 часа.

В Големия бар е пълно с хора. Поне петдесетина са. Клиенти, обслужващ персонал – мъже и жени, полицаи и експерти...

Тъкмо съм огледал протоколите на експертите. И нещата са наясно – колкото и странно да изглеждат...

-        Моля за тишина – казвам и гласът ми отеква във внезапно замлъкналата зала...

Оглеждам се. На първия ред са седнали Перлов, Караколев – с червени очи, Ангелов, Саката...

-        Е, убиецът на господин Кринчев си призна – казвам – Бихме могли да си тръгнем, но остава един въпрос: как Мирков се е освободил от белезниците?

Взирам се в лицата на първия ред:

-        Само един може да го е освободил. Само един е бил в коридора преди убийството, само един е имал възможност и причина за това...

-        Господин Сакалиев – Здравчев застава до Саката – арестуван сте за подпомагане на престъпника Мирков...

Саката почти не реагира, само протяга ръце. Белезниците щракват...

Тогава арестуваният признава:

-        Добре, де – аз го пуснах. Исках да се махне, да се скрие някъде, да не се забърква клубът в това...

-        И защо тази ви загриженост? – питам иронично, но Сакалиев мята бърз поглед към Перлов и замълчава...

Ясно е – но ще си остане с теоретичната яснота. Перлов го е изпратил, обещал му е нещо и сега Саката следва плана. Самопризнание, поемане на вината, нейде година затвор, а за добро поведение...

И, като прибавим обещаното от шефа му...

Няма смисъл да се напъва в тая посока. Ако не тоя – друг щеше да е. Шамшала, да речем...

-        Господин Кринчев е убит от Мирков. Причината не е изяснена. Дали му е имал зъб, дали е действал по  поръчка, дали друго – няма да узнаем. Но убиецът получи заслуженото – сам се осъди и изпълни присъдата... Моля за извинение за причинените неудобства, вече сте свободни... Ще са нужни ли повече тук, господин Перлов?

Перлов става и оглежда служителите си:

-        Не, за тая вечер – толкова... Беше напрегнато, сблъскахме се с престъпление, обаче ще извлечем урок... Всички са свободни – до довечера... Нали може? – обръща се към мен...

-        Нямаме претенции – отговарям учтиво – Само да не се убиват вече...

Лек смях и пак тишина...

-        А – сещам се – то си е ваша работа, но не искам да оставяме кабинета малко неподреден. Та, ако не ви пречи – нека пиколото разчисти...

-        Да, да – разсеяно махва с ръка Перлов – Цанко, иди оправи 23 кабинет...

И групата започва да се източва от бара...

Полицаите и експертите прибират нещата си, а ние тръгваме към кабинета. Да огледаме, да видим какво още трябва да разчистим...

Мълчим...

Каменов е навел глава и свил рамене. Предоставил е всичко на възрастните. И очаква да види какво ще стане...

Не е лошо момчето. Съвсем явно е, че разбира какво става. И е наясно, че постъпваме правилно – макар да не е сигурен какво точно ще правим...

Здравчев стъпва тежко. И мисли за Киров – личи си по мрачната физиономия. Зная какво би искал да направи, но и той знае, че не бива...

Такъв е животът – не винаги престъплението е наказано. Но и не винаги може да се нарече престъпление. Или поне е трудно да го определиш с убеденост...

Вратата на кабинета е отворена. Върху количката са струпани чаршафи, прибори...

Момчето тъкмо носи кошчето от банята...

И застива при вида ни...

-        Каменов – казвам, без да се обръщам – Затвори вратата и стой до нея...

-        Нещо сте забравили? – опитва се да върне топката в полето ни Цанко – Какво...

Отлита към леглото, събаряйки стола и крехката масичка. Лежи, полуподпрян на таблата, посяга да обърше разбитата си уста. Кошчето се валя нейде под масичката...

Мълчим...

Момчето се надига...

-        Е, какво... Арестувайте ме... Аз убих Кринчев, признавам...

Тримата го гледаме навъсени. Никакво удовлетворение от признанието – отдавна го знаем.

-        Заради един пердах? – казва Здравчев...

-        Не беше един. Биеше ме редовно – пийне и ме бие. Правеше му удоволствие. Той беше страхливец. Винаги е удрял противниците си в гърба. И винаги е търсел слабостта им. А аз му бях удобен... Затова ми даваше висока заплата – да ме бие. Но после дойде кака... И го убих...

Гледаме го и чакаме...

-        Кака не беше такава... Учеше, завърши в София, имаше възможности... Но тоя я примами... И тя стана... – задавя се, трудно преглъща...

-        Тогава тоя разбра, че ми е сестра. Започна да ме бие по-рядко, понякога дори усещах, че сам се спира... Но в края на месец май накара Трънченина да ме пребие. Беше много пиян... И кака разбра какво става. Искаше да се махне от тук, но тоя я заплаши. Заканил се на мама и татко... Кака остана...

-        А защо сега го уби?

Мълчи, после разбира, че е все тая:

-        Онзи ден чух кака да разговаря с мама. Каза й, че е бременна, че ще трябва сами да гледат детето, че не иска да има нищо общо с бащата... А аз знаех кой е бащата... И изпълних желанието на кака... Няма да има нищо общо...

Здравчев е професионално любопитен:

-        Как го уби?

Цанко някак си живва:

-        Не е трудно. Влязох през общата врата, после се скрих в шкафа. Тоя излезе от банята, забих ножа отзад, а той веднага падна и се сви... Излязох пак през шкафа. Кортикът скрих в коридорчето, зад тапета, който е леко отлепен при тръбата...

Изругах се. Мярнах това място, но не се сетих да погледна. А Трънченина е обърнал внимание и е намерил оръжието, с което уби Киров...

Младежът протяга ръце – за белезниците...

Споглеждаме се. Здравчев казва:

-        Веднага, ама веднага, отивай на автогарата. След половин час е първият автобус за столицата. Няма да се прибираш у вас, няма да вземаш нищо...

Каменов добавя:

-        Не разбираш ли, че хората на Кринчев ще те търсят. И те знаят, че някой друг е убил шефа им...

-        Ама мама... И тате, кака... – Цанко гледа объркан...

-        Има време – все ще се видите. Ако си жив... Роднини имаш ли там? – питам аз...

-        Да, леля и...

-        Ще предам на сестра ти къде да те търси. Но ще я чакаш само един ден. Утре да те няма и там. Къде ще ходиш – не знам. И не ща да зная... Скрий се в някой голям град, намери си работа, оправяй се...

Здравчев повтаря:

-        И не забравяй! Ще те търсят... Оцелееш ли – добре, не успееш ли... Няма да си нито първи, нито последен... Каменов, изведи го до тайния изход... Така, по риза. Какво като вали? Като пристигнеш, ще си намериш дрехи...Оправяй се сам вече...

Двамата се споглеждаме...

Вратата зад Каменов и момчето се е притворила. А ние трябва да задържим на приказки Перлов, да уточним кога ще дойде при следователя, да определим време и за другите свидетели...

Едно час и половина трябва да дадем на оня глупак...

И да кажем на Ина къде да търси брат си...

А после...

После в управлението...

Що книжнина ни чака...

Обаче, някак си не усещаме умора... Правилно постъпихме...

Само дето... Киров... Като приключим – ще трябва да отидем до жена му... И при децата му...

Трябва... Много работи още трябва да се направят…

Наказваме лошите, спасяваме глупавите, тъжим за добрите...

Както всеки ден...