Мълчалива песен

„Коя съм аз? Какво съм? И защо съм тук?“

Аз не съм вещица – нито бяла, нито черна. Аз съм... Капри. Чувал ли си за богинята на Луната? На всяко нейно начало тя слизала на земята, слизала в човешкия свят и заставала до едно дърво. Вплитала коси в клоните му и започвала да прокарва пръсти през тях... като през арфа... и започвала да свири. Така карала Луната отново да се „изпълни“. Музиката била прекрасна. Цветовете на Дървото били като лунната светлина. Плодовете малки-почти черни на цвят, преди да узреят- опасно силно отровни, но след това придобиват изключителна лечебна сила. Хората го наричали „Лекът на певците“, лек от музиката за душата. Богинята го нарекла „Съдбовна песен“. Сокът от цветовете му е белезникаво-жълт, сокът от плодовете му- винено-червен.

В първата пролетна Луна богинята родила дете. Взела го в прегръдките си и започнала да му говори, започнала да нарича:

- Ще живееш дълго, пред теб ще преминат много човешки животи, много различни съдби. Ще видиш много радост, много любов, но ти самата нямаш правото да се влюбиш в човек- това е цената на божествената сила. Ще видиш и много мъка, много болка и тъга, и твоята сила се крие точно в това- ще я лекуваш- не физическата, а душевната. Ще я изтегляш по малко и когато чуждата мъка стане и твоя, когато я почувстваш, ще бъде твърде силна и непоносима за носене,ти ще идваш тук- при Дървото, за да се пречистиш- чрез него, чрез водата, чрез Луната..., но ако излееш натрупаната болка в човешко същество- ще го убиеш! Ти ще се пречистиш, той ще умре- може би не веднага, но ще го погубиш. Физическите рани ще лекуваш с даровете на Природата, а пречупената душа, загубила желание за борба- със себе си. Ще общуваш със силата на мисълта, със силата на неизречените, но чути слова... Още един дар получаваш от мен- неземни очи с цвят смарагдово- зелен, който ще губи очертания в сатен... от мъгла, когато поемаш чужда тъга. Косата ще бъде жизнената връзка с корените му – със земята!...

...Така се родих аз. Сокът от цветовете- моите сълзи, сокът от плодовете- моята кръв. Така се роди Каприфолия...

ГЛАВА I

Преди много, много, много години...

...В една беззвездна нощ, в една безмълвна човешка тишина, в една проливна небесно- черна пелена, там край старата гора- тъмна фигура вървеше в калта. Носеше нещо. Чакаше някой. Подпря се на голямото старо дърво край реката. Озърташе се уплашено:

        -  Пссст! Ехо, тук ли сте?- чу се глас, тя подскочи.

      -    Оооох, за Бога- да, да тук съм! Ела.

      -    Сигурна ли сте?- доближи се той и застана срещу нея.

    -   Да, сигурна съм- миг мълчание, миг на борба в нейната греховна душа- и лекарят каза, че не диша, че...гласът и се разтрепери... че нищо не може да се направи- и му подаде кошницата, а небесните капки умело прикриваха дъждът в очите ѝ... обърна се и тръгна с бърза крачка...

      -   Почакайте!.., нооо вече беше късно.

      -   Не искам!- провикна се отдалечавайки. Не мога!- промълви в мрака по скоро- на себе си... и изчезна.

     -  Еееех, мъниче! Не ти е било писано- дали на теб, дали на нея- не зная, дано душицата ти волно да се рее в рая. Тя те чакаше отдавна, тя те искаше много, тя те искаше силно, тя те искаше отчаяно.., но явно съдбата реши да я лиши от теб.

  Разгърна одеалцето. Бебето не мърдаше. Той стана, взе лопатата и изкопа малка дупка в корените на дървото. Луната изгря. Взе детето, прегърна го, сякаш беше негово, разплака се. Притисна го още по-силно... и го сложи в „тъмната пещера“... погледна нагоре:

    -    Дори нея не можеш да видиш или да усетиш- горещите сълзи падаха върху нежното ледено телце. Нещо прошумоля в храстите и го накара да подскочи:

    -     Kой е там?- изправи се като ужилен- кой си, не се крий- уплашено се въртеше около себе си и тъпчеше на едно място. Взе лопатата, отдалечи се все още треперейки и отиде да провери.

 Луната озари дупката, освети детето, едно клонче нежно погали малката безжизнена твар. Храстите „преплетоха шпаги“ отново- той се връщаше:

     -   Няма никой, никой няма- сигурно е било някое животинче... Оооох- наведе се, присви колене и си отдъхна.    Чу се немощен плач... И отново подскочи и залитна:

       -   Аааа, ти...кккак, как е възможно? Ти не може ъъъ... ти не трябва, няма как- хвърли лопатата и побягна.

Клоните на Дървото се преплетоха някак странно и направиха люлка. И сякаш се изтърсиха върху кошницата, посипаха се плодчета върху нея и малкото, до скоро безжизнено човече, размърда ръчички- стисна с пръстчета едно плодче и то се разплиска върху лицето му- придаде му руменина, оцвети устните в алена лила.

  Нощта вече бе тиха и спокойна, дъждът потъна в горския килим- нямаше вода, а само лунна роса. Подухваше лек ветрец. Предвещаваше идването на пролетната топлина в тази вече звездна тишина. Нежна мелодия се понесе с вятъра в нощта и прошепна:

-    Агримонияяяяяяяяяя!...

Монти тичаше бързо към гората. Отдавна се беше зазорило. Бягаше. Младите му крака сякаш не стъпваха по земята:

     -   Колко съм глупав! Как можах да го оставя, как можах да я оставя- страхът ми ме направи на глупак, а разумът ми ме предаде? Дано мъниче си още там- идвам. Ще ѝ кажа, че си жива, ще ѝ кажа да се радва, ще и кажа да живее... Спъна се и падна, но това нямаше значение, стига тя да беше там. Изправи се, затича отново...

      -  Ами ако я е намерило някое животно? Лелеее... ще си зашия устата, няма да мисля за такива неща- само дано си добре! Стигна до гората, стигна до реката, стигна до дървото... Но от дупката, лопатата и детето нямаше и следа...

Глава II

Вероника се беше облегнала на стола и си почиваше. Дългите ѝ посребрели прави коси подчертаваха достолепната ѝ осанка. Погледът- жив, търсещ, тайнствен- може би заради гълъбовият цвят на очите. Имаше дъщеря – Лени. Беше заможна властна жена, наследила богатство от покойния си съпруг. Той си бе отишъл отдавна и спомените на Лени, които имаше от него, представляваха сбор от разкази върху албуми от снимки. И само на една едничка Стефан ( така се казваше съпругът и ) държеше дъщеря си.

Беше ранен следобед. Големият стенен часовник отброяваше секундите с размаха на махалото- спокойно, монотонно, равно:

      – Здравей, майко! Как си днес? – Лени влезе в стаята.

      – Добре съм – просто си мисля за разни неща.

      – Нещо те тревожи може би?

      – Нищо, което да изисква вниманието ти, нощо, което да тревожи младата ти душа – усмихна се тя.

      -–А искаш ли да се порзсееш малко? – Вероника я погледна озадачено. – Искаш ли да излезеш на разходка с мен и Рейнс?

     - Оооо, значи тук се криела идеята на разговора. Ще излизате значи?

    - Да, ще слезем до центъра на града, ще отидем да разгледаме пазара, ще се поразходим край реката и... така.

     - Просто така?

     - Майко, какво всъщност ме питаш?

     - Какво намираш в него?

    - Хайде, моля те, не започвай пак! Нали се съгласи да се виждаме- като не ти се излиза или по-точно като не искаш да го виждаш- недей! Не ме подлагай на кръстосан разпит всеки път щом го спомена. Аз наистина, ама наистина много го харесвам. Той е толкова внимателен и нежен, сръчен, изискан, точен и...

     - А ти си влюбена- прекъсна я Вероника- да, да, да и всичко хубаво останало неизброено.

     - И така да е... Какво лошо има в това?

     - Просто не искам да се нараниш... да се опариш!

    - Надявам се че не, спокойно!- Лени я целуна по челото.- Ако не отвориш сърцето си някога- живял ли си истински, пълноценно?

     - Играеш си с емоциите и разума ми, а дъще? Добре... Просто ми изглежда някак си странен- това е.

     - Защо?

     - Ами... почти нищо не знам за него- как така живее сам, само с прислугата си например?

    - Той ги нарича свои прители. А и нали ти казх, че отдавна е загубил родителите си.- Вероника гледаше през прозореца.- Живее с Роберта и Монти- градинарят- извърна рязко глава, но не каза нищо.

    - А... с какво се занимава, как се издържа?- попита разсеяно.

   - Или ме провокираш нарочно, или наистина не помниш, а аз силно искам да предпочитам второто. Нали ти казах вече- с дърворезба, има фабрика за мебели- стига с този разпит!- леко повиши тон.

    - Добре, добре- не се ядосвай, извинявай! Спирам.

    - На вратата се звънна:

    - Алтеа, ще отвориш ли?

    - Да, госпожо!

    - Не, не, остави на мен- няма нужда, аз ще отида.- каза Лени и се затича усмихната.

    - Добре, приятна разходка!- изпрати я Вероника.

   Лени отвори вратата. Зад букет от горски цветя се показа Рейнс:

    - Прекрасни са!- прошепна Лени.

   - Не по-прекрасни от теб!- усмихна се той.- Госпожо, Хелиус- кимна почтително Рейнс. Вероника стоеше в коридора.

    - Господин, Лендхарт! Приятна разходка!

    - Благодаря, Ви! Със сигурност ще бъде!- Лени го хвана под ръка и тръгнаха.

   Вероника отиде до прозореца. Изпроводи ги с поглед и въпреки съмненията, които изпитваше, тя ги гледаше с умиление и радост. Той хвана Лени за ръка- нежно, силно, истински..:

  - Явно наистина я обичаш- прошепна Вероника. Отиде до витрината. Взе снимката, на която Стефан държеше дъщеря им. Прокара пръсти през нея- тъжно се усмихна замислена.

   Рейнс заведе Лени на поляната край реката. Постели едно одеало- явно го беше замислял по-отдавна, беше потготвен. Нави крачолите на панталона си и влезе вътре. Повъртя се известно врме, наведе се и извади нещо от водата. Седнаха:

    - За какво си мислиш?- попита Лени.

   - За теб, за нас... за тук и сега. Като това малко прозрачно парче тъкло, изваяно от водата като скъпоценен камък- и и го подаде. Ела, легни до мен.

   Двамата се излегнаха върху одеалото лице в лице, един срещу друг. И като чели в този момент Природата мълчеше за тях, бдеше над тях- сякаш точно тук и точно сега бяха еднствени на света. Рейнс преплете пръсти в нейните:

    - Искам да ти кажа нещо!

    - Слушам те!

    - Срещнах погледа ти случайно- там на пътя край къщата. Още в този миг те обикнах трайно... Но ти си като цвете, а цветята се гледат с обич, с топлина,.. със силата на нежността. Трябваше да привлека вниманието ти без да те плаша, без да съм нахален. За това всеки ден оставях по една дървена фигурка пред вратат ти, позвънявах и се скривах, чаках да зърна красивото ти лице, ако имах късмета разбира се ти да отвориш вратата... докато накрая се престраших да се изправя пред теб... и ТИ я отвори.

   Лени се хвърли в прегръдките му и го целуна:

   - И така ден след ден, прекрасни като днешния. Искам да те пазя, да те закрилям, да те обичам... завинаги. Ще ми позволиш ли? Ще станеш ли моя жена, моя съпруга?- В този момент рейнс извади една дървена фигурка- разцъфващо лале, а в средата пръстен.

    - О, Рейнс!- запленено ахна Лени. Той се завъртя и застана на колене:

   - Лени Хелиус, ще ми окажеш ли честа официално да станеш господарка на моето сърце, спътница на моята съдба?

   - Да, да, да, хиляди пъти ДА- време не ми е нужно, за да кажа „Да“ на най-големия копнеж на сърцето си- на теб! Хвърли се върху него и отново го целуна. Той я вдигна над себе си, завъртя я и я понесе в танц. Музика не им бе нужна. Сърцата им беха в едно и определяха ритъма... И така докато започна да се стъмва.

   Вероника наметна един шал върху себе си като качулка и излезе през задната врата. Влезе в една малка тясна уличка. Там я чакаше някой:

   - Здравейте, Югланс! Имате ли нещо ново за мен?

   - Направо на въпроса, а?

   - Не ми е до шеги!- сопнато отвърна Вероника.

   - Изззвинявайте...Опасявам се, че не госпожо- вариантът е вече да търся само извън града, но и Вие не ми помагате особено, нищо конкретно не ми казвате, никакво описание не ми давате- това доста усложнява нещата!- тонът му доби увереност.

   - Защото и аз нищо не знам – изкрещя Вероника – съжалявам, не исках – гласът ѝ се разтрепери... момиче, трябва да е на около 18 години в момента, но не знам как изглежда. Проверихте ли в сиропиталището, в крайните квартали, поразпитахте ли?

   - Да, госпожо – поне пет пъти вече – няма и следа от такова момиче на тази възраст с белег от вътрешната страна на коляното, общо взето единствената по-оптимистична следа, която сте ми дали, а от къде сте сигурна, че някой не я намерил, не я е отгледал?!?

   - Само мога да се надявам на подобна милост от съдбата – прошепна Вероника по-скоро на себе си... Извърна се за момент и избърса лицето си... Добре, добре – и аз толкова знам, и аз толкова мога да кажа. Ето, вземете – и му подаде един плик – заслужихте си ги! Преди да го вземе я попита:

   - След толкова години... заслужава ли си, наистина ли мислите, че ще я намерите? Имате прекрасна дъщеря – за нея мислете, защо толкова държите на това момиче?

   - Не е ваша работа... Моля Ви, продължете да търсите... надеждата умира последна са казали хората!

   - Ще! Ще продължа, но и Вие ще продължите да си удължавате терзанията и агонията!

   - Не ме мислете, просто продължете – и си тръгна... Не агония, а надежда... дължа ѝ го – повтаряше си тя по пътя на обратно.

   Когато се прибра, Лени я очакваше. Почти подскачаше на едно място, а щастието бликаше от всичко в нея:

   - Майко, ще се омъжвам!...

Глава III

   Валеше дъжд. Беш студено. Калта се стичаше на мястото където се предполагаше, че е улицата. От едната страна тъмнееше гората, а от другата сивееше градът. Тя обаче не виждаше нищо от това- кривна настрани от пътя. Провлачваше бавно босите си изранени крака. Беше отпусната, безжизнена, невзрачна- избледнял фон на пъстра някога картина. Очите ѝ търсеха надежда, но синините под тях не позволяваха пространство по-далечно от три-четири стъпки, които и без това потъваха в дъждовната пелена. Широките ѝ изпокъсани дрехи не скриваха фигурата ѝ. Силни болки прорязваха крехкото ѝ тяло. Приклекна до едно дърво и бааавно се свлече до земята:

   - Защо съм дарена с прекомерна глупост, защо си търся ударите, защо си търся раните сама?... Не знам. Дали обичам болката, дали обичам яростта... АААААААА- знам нов живот се появяа с нея, но твоят така се и създаде. А дали те мразя- не знам, дали те обичам- не знам...

   Болките станаха непоносими. Тя риеше с краката си в калта. Някой ѝ хвана здраво ръцете. Тя се стресна. Повдигна глава с широко отворени очи:

       - Спокойно! Тук съм, за да ти помогна. Сега сложи ръце назад.

   В първия момент се уплаши от непознатата, но гласът ѝ звучеше някак успокояващо и странно някак си далечно познат:

        - Коя си ти?

     - Ще дойде време и ще разбереш. Повече от година наблюдавам теб, вас хората, градът- там от далеч, отсрани, НО... Важната в момента си ти- ти коя си?

        - Аз- тихичко промълви- аз съм просто сянка.

       - ШШШШШШШШШ, тихоооо, така ли ще говориш на дъщеря си? Ти и само ти си човекът, който трябва да ѝ вдъхне живот, да ѝ даде сила, да я научи как да го живее!

        - Дъщеря?!?- за миг блесна искра в дълбоките ѝ тъжни очи, но след това- Та аз на себе си не мога.

        - А трябва! И да- ще бъде момиченце.

   Присви устни от болка. Странницата сложи ръце върху корема ѝ. Болките намаляха:

   - Спокойно, дишай... само още малко.- Непознатата прокара пръстите си надолу по краката ѝ. От вътрешната страна на коляното имаше малка бенка, нещо като белег. Накрая притисна глезените ѝ.- Вземи, сложи тези в устата си и направи усилия за последно... Давай! Сега!

   Немощен плач отвори очите ѝ:

       -   Коя си ти малко човече? Мъничка, пухкава, мокра...

       -  Тя ще е твоята сила, ще бъде това, коети ти не можа, ще отключи решетката на собствения ти затвор. Тя притежава сила и во...

      -  Това малко същество??? Дъще моя,..-Думите стапяха сърцето ѝ, странна топлина премина през тялото ѝ, сълзите заличиха синините...- Името ти ще бъде Летисия, защото твоята душа трябва да полети от сега, да бъде свободна.- Обърна се към непознатата:

         -  Моля те, кажи ми името си!

         -  Капри.

        -   Капри, тук пред теб ще кажа нещо. Дали ще бъде моето спасение или за успокоение на собствената ми съвест- не зная...

Ти бе създадена насила,

без да знаеш за това-

от тук нататък няма милост,

само мъка, глупост и тъга.

Ти ще бъдеш като жар небесна,

в моя космос единствено съзвездие-

шансът мой и дар чудесен

да превърна глупостта си във възмездие!

              -  Тя никога не ще узнае, че е моя дъщеря. Горещите сълзи падаха от лицето ѝ върху ръцете, с които притискаше детето към себе си.

         -  Това, което сам човек направи или изрече, никой и нищо не ще може да го отмени или отрече. Казаната дума в паметта остава и не ще се заличи, човек сам каквото прави на себе си ще причини. Това ли е желанието ти?

             -    Това...

            -     Така да бъде:

Клетвата ти ще се изпълни-

как, кога и от кого- не знам,

но дупката във твоята душа дали ще се запълни,

или ще олекне с още грам?

        -  Времето ще ти даде отговор. Никога не казвай „никога“!... обърна се и изчезна... без следа- така, както се и появи.

      - Моя малка Лети, ще можеш ли да живееш с лъжа- та макар и благородна? Дали някога ще бъда простена? Достатъчно бях жива, за да умирам и няколко пъти мъртва, за да оживея за последно... с теб!

         -   Ето къде си била мизернице!

   Тежка ръка се стовари върху врата ѝ и я дръпна назад. Разтресе я силно. Тя се обърна към него и го погледна:

       -    Ти проклетнико нещастен, зароби мен и моята душа, насити гнусните си плътски страсти, но ето тя- тя е твоя дъщеря!!!

   Той се опита да  вземе детето и стовари лапата си върху Агримония:

        -   Ще отидеш в дървената къща в гората. Ще стоиш там докато аз не ти кажа да излезеш, ясно ли ти е?- вече викаше. – Какво- мислиш, че ще ме трогнеш, мислиш, че така ще ме накараш да те заобичам- едва ли наивна глупачке. Разбра ли какво ти казах... разбраааа лиииии?- отново посегна. Тя притисна детето към себе си и се извърна. – Като се замисля, я по-добре ми я дай, дай ми малкото нещо, та да не ти дойдат на ум глупости в главата като например да избягаш.

          - Моля те, недей! Остави ми я! Ще направя каквото кажеш!- но той я изтръгна от ръцете ѝ.

        - Точно така, ЩЕ! Нали разбра какво ти казах. И ако си послушна- довечера ще ти я върна. Какво каза- нещо не те чувам?

          -  Рабрах... плачеше паднала на колене в калта.

   Бран отиде до кръчмата отсреща. От далеч го посрещнаха с викове:

          -  Къде се губиш бе? При малката си женичка ли беше? Какво носиш там?

         - Я млъквай! И не се размотавайте, ами намерете някой паралия за изтръскване докато дойда. Излезте на улицата и се огледайте!

   Влезе вътре и го „повери“ на кръчмарката. Тя беше добра жена и първото да кажем хубаво нещо в първите динамични минутки от живота на малката Летисия...

   Дълго време висяха пред кръчмата и оглеждаха минувачите. Свиркаха и се хилеха на жените, минаващи покрай тях, като хвърляха и по някоя друга гнусна закачка. На смрачаване решиха вече да си тръгват, но две смарагдови очи привлякоха вниманието на Бран... и те тръгнаха след нея.