Глава XXII

   Рейнс се доближи до нея.

   -  И за нея ли знаеш, за стаята?

   - Само тази врата винаги стои заключена. Попитах Роберта за нея- разказа ми малко, но достатъчно, за да разбера колко специална е тя за теб. Попита какво искам... отключи вратата, отвори стаята- той въздъхна.

   -  Не мога, Капри, все още не.

   -  Значи все още не си готов да се пребориш със себе си, разбирам- и се обърна към вратата.

   -  Почакай! Нека да направим така- ако ти успееш да намериш ключа, аз ще отключа стаята! Съгласна ли си?

   -  Няма да бъде лесно, но е честно... Добре, така да бъде. Искаш ли да извикам Лети- например да разгледате градината заедно?

   -  Ще се радвам!- Капри кимна и си тръгна.

   Алтеа беше припряна. Работата в кухнята не ѝ спореше.

   -  Как да ѝ кажа? Как да кажа на госпожа Вероника да излезе тази вечер и да се срещне с нея на уречеото място, как? Какво ще ѝ кажа? Та аз не я познавам, а тя- никак. Една чаша падна на пода и се счупи- беше я закачила с престилката си.

   Вероника разгъна внимателно копринената кърпичка. Дръвчето, което Рейнс ѝ беше подарил беше непокътнато, но клончетата където беше отредено мястото за снимките, бяха останали празни, бяха и потъмнели незапълнени надежди и очаквания... Чу шум от кухнята и бързо излезе от унеса на мислите си. Сгъна кърпичката и я прибра внимателно в шкафчето под детската снимка. Отиде да види какво се случва.

    - Алтеа, как си? Цяла сутрин си някак като отнесена- умът ти май е на друго място, съдейки по тенджерите, чиниите и чашите. Сякаш ръцете ти са го последвали.

     -  Не, не, добре съм. Просто се притеснявам- поколеба се- за съпруга си.

     -  Защо?

     -  Вчера го раниха докато преследваше едни бандити?

     -  И ти беше там?!?

     -  Какво?Не Ви разбрах съвсем?

     - „Раниха“, а не „ранили“- това каза, сякаш си била там.

     -  Ами да, ммм, не, всъщност...

     -  Кое от двете?

     -  Всъщност те нападнаха мен, а той ме спаси, но го раниха- изстреля набързо думите.

     -  Алтеаааа, защо не ми каза? Добре ли си?

     -  Да, дааа, добре съм.

     -  Какво се случи?

     -  Предпочитам да не го обсъждаме, може ли?

     -  Както желаеш.

     -  Благодаря, госпожо!

     -  Можеше да не идваш днес, нямаше да е проблем- все пак семейството е на първо място!

   -  Няма нужда, наистина, а пък и искам да се поразсея, макар че днес изпонатроших къщата май повече, отколкото да свърших нещо- опита се да се засмее. Вероника излезе от кухнята. Алтеа изхвърча веднага след нея.

     -  Госпожо?!?- тя се обърна- Аааа- гледаше я въпросително.

     -  Ще казваш ли нещо?

     -  Лети- почти извика Алтеа- нали искахте да се видите с нея?

     -  Дааа, продължавай!

     -  Тази вечер- на пейката под часовника- там ще Ви чака. Просто каза, че ще се чувства неудобно, ако дойде тук.

     -  Добре!- вече беше усмихната- Значи тази вечер?

     -  Мхм- поклати няколко пъти утвърдително глава, може би за да убеди по-скоро себе си. Вероника се оттегли в стаята си.

     - Как ти дойде на ум тази глупост, Алтеа, как можа?- говореше на себе си- Как пък един път не ти стигна смелост да свършиш нещо до край? Ами сега... сега какво ще измислиш да правиш?

   Капри слезе при Роберта. Дръпна я по-навътре към ъгъла.

   -  Знаеш ли къде може да е ключа за стаята... за онази стая?

   -  Амиии... ти знеш ли всъщност какъв „ключ“ търсиш?

   -  Защо? Не е ли обикновен, нормален?

   -  Нищо в тази къща не е обикновено и нормално. Виж сега. Виждала съм го само веднъж. Той е от няколко части. Това мога да ти кажа със сигурност, но знам само една от тях къде е скрита- по израза на лицето ѝ нямаше нужда да я чака да зададе въпроса-Виждала ли си вазата в ъгъла на коридора преди стаята на господин Рейнс? Това е икебана от сухи цвтея, но ако погледнеш отгоре, ако погледнеш внимателно, ще откриеш малка кутийка с хербаризирано цвете в нея. Там е едната част- друго не знам.

   -  И това е предостатъчно! Благодаря!- обърна се и хукна веднага. Видя вазата... и кутийката видя веднага. Изтегли я внимателно. Отвори я. Разбира се беше орхидея, а вътре в нея половин дървено сърце, на което беше гравирано:

„Твой... ме обичаш“

   -  Значи има още една половина, но къде може да е? Огледа се. От ъгъла, в който стоеше вазата светлината от прозореца падаше странно. Видя къде отива лъчът от прозореца и направо излезе.

   -  Тук трябва да е... любовта му към теб е огромна. Посветил ти е целият си свят. Била си невероятна... Лени. Прокара пръсти през надписа на плочата. Почувства се странно, почувства се... виновна- Това предателство ли е сега? Кражба ли ще е това от нейната душа, за да излекувам неговата? Редно ли е това, което правя... за него ли го правя наистина? Докато си говореше напипа малък процеп. Натисна с пръст. Това нещо се завъртя и от другата му страна излезе малка фиба, на която беше закачена другата половина

:

„Само... докато“

   Допря ги една до друга:

Само твой

докато ме обичаш!

   но не си пасваха. Липсваше още нещо.

   -  Явно има свързваща част. За днес обаче идеите ми се изчерпаха, а и нямам много време. Утре ще продължа. „Виола, готова ли си за довечера?“

   -  „Да, Капри, готова съм!“

   Опита се да потърси и Лети, но нея я нямаше.

   -  Странно... Ще я потърся утре пак...

   Вечерта дойде. Стана късно. Тази нощ Бран беше скитал по улиците, но се беше прибрал- все в същия транс, все в същия унес. Капри видя малка фигурка до Дървото, запали свещта и я доближи до прозореца- това беше сигналът. Тя се качи при нея. Очите му заискряха както никога до сега. Изправи се. Лицето му се изкриви в беззъба усмивка.

   -  Такааа, значи и двечките сте тук...

   -  Тази вечер ще продължим лечението с „огненото биле“! – прошепна Капри.

   -  Ти не трябва ли да си при Дървото?

   -  Ще издържа още малко, не се притеснявай!

   -  Сигурна ли си, защото не изглеждаш много добре?

   -  Напълно! Хайде!

   -  Почакай!- Виола извади малка дървена фигурка и я остави на шкафчето. Капри не го отбеляза, но виждаше изразът на лицето ѝ, виждаше какво говорят очите ѝ.

   -  Готова ли си?- тя кимна.

   Двете станаха мигновено. Агримония мина пред Лети.

   -  Коя ще бъде първа, а?- беше освирепял. Старият Бран се бе върнал в кожата си, ала гневът беше прераснал в жестокост, очите му бяха кървясали. Беше по-опасен отвсякога...

   -  Само да си я докоснал!- изръмжа Агримония.

   Капри разгърна кърпичката. От нея извади няколко клончета с бели цветчета, които сякаш бяха съшити като мъниста по между си.

   -  Вече трябва да си свикнал със сока... „Виното“ добре ти се отрази. Надвеси се над него. Силно състареното му по-отдавна лице, малко по малко започваше да младее. Отново направи всичко по същия начин.

   Той направи крачка.. Лети изскочи зад Агримония и скочи върху него. Всичко, което таеше към този човек го вложи във физическа сила, в цялата сила с която разполагаше. Започна да го дращи, хапе, блъска и удря където свари.

   -  Малка глупачка! Махни се от мен! Ще съжаляваш проклетницеее- плюеше и съскаше той.

  - Твърде дълго понасяме тежките ти удари и „целувките“ със стената, и вонящият ти дъх... и това ще спре днес!- Бран успя да отскубне ръцете си. Хвана я за косата, издърпа я от гърба си и я хвърли на земята. Лети удари главата си в един ръб... и остана така. Агримония се хвърли върху нея.

   Рейнс се изпоти веднага. Започна да се върти неспокойно в леглото. Говореше нещо.

   -  Не трябваше да става така! Той бълнува!- Капри се притесни.

   -  Беше мъгла, бяхме... отишли... Всичко беше... но после... Рейнс стисна импулсивно ръката ѝ. После... бурята. Опита се да я достигне сама. Казах ѝ да изчака...

   -  Какво ѝ направи?Лети, кажи нещо, моля те!- Бран я изблъска встрани и се надвеси над момичето. Доближи се до лицето ѝ. Отмести кичур коса така както хищно животно дебне жертвата си- така я гледаше.

   -  Яааа, ама ти хубавичка си била.

   -  Докосни я и ще те убия! Докосни я и ще те изкормя!- крещеше през сълзи Агримония.

   -  Опитай де! Тя и без това нищо няма да усети- дяволски искри се кръстосаха в погледа му.

   Капри започна да пребледнява. Косата ѝ бързо стигна земята. Започна и да побелява. Виола се уплаши.

   -  Кажи, кажи ми какво да правя?!- опитваше се да се отскубне, но хватът беше много здрав.

   -  Но тя не изчака... Скочи... подхлъзна се, падна в реката. Хвърлих се... Камъкът... Гръм разцепи небето... Клонът- Капри изпитваше силна, неистова болка. Виола се опита да я издърпа, но не се получаваше.

   -  Пуссс, пусни мммме! Мо...мммоля те!- Рейнс започна да шепти зловеща мелодия, а текстът беше още по-страшен:

„По реката плувах аз,

за да я спася в тоз час,

но заради една скала

бликна кръв от нежната глава.

Завлече я там до брега

отпусната, с безжизнена душа.

Взех я аз, притиснах я до мен-

кой беляза в чернот ози ден?...“

   От ъгълчетата на очите ѝ започна да се стича кръв. Тя страдаше.

   -  Моля Ви, пуснете я!- дърпаше я Виола и плачеше.

   -  Тя ти е дъщеря, изверг такъв! Някога си позволих да имам чувства към теб. Изнасили майката, но няма да оскверниш дъщеря си!    Агримония се хвърли към него. Той я пресрещна и я сграбчи за врата. Показа гнусния си език в разкривената беззъба усмивка. Метален блясък... човешки крясък... Агримония изцъкли очи.

   -  Крайно време беше да приключа с теб, нахална мизернице!

„Защо отне ми я в тоз ден-

никога да не бъде с мен,

защо ми взе и малкото дете,

разчупи на две едно живо сърце!

Таз съдба жестока е...“

   -  Много жестока!- промълви Капри. Със сетни сили погледна Виола, погледна и свещта. Момичето я грабна и изля горещия восък върху ръката му. В този момент Капри се строполи на земята. Виола се надвеси над нея.

   -  Кажи ми, моля те, кажи какво да направя! Какво ти е? Кажи нещо, Капри!

   Рейнс се събуди от болката. Вратата беше отворена и се клатеше. Видя ръката си. Огледа се.

   -  Какво става?- стана и я видя безжизнена на земята.

   -  Капри, какво ти е? Събуди се, моля те. Видя лицето ѝ. Грабна я в ръцете си. Изхвърча по стълбите, викайки... дори не забеляза, че някой стоеше до вратата.

   -  Робертааа, Монтиии, елате бързо! Боже мой, сигурно си много болна. Пак един от твоите припадъци. Всичко ще направя, само се събуди!

   Отново тръгна към Лети... и се вцепени облещен на мястото си. Изпадна пак в онова си състояние. Нито знаеше кой е, нито знаеше къде е, а какво беше направил- едва ли имаше идея точно в този момент. Блъсна се няколко пъти във вратата, докато импулсът от ударите го накара да проумее, че трябва да я отвори. Излезе... А двете останаха проснати на земята. Не помръдваха...

   Двамата вече тичаха по стълбите.

   -  Какво става, господин Рейнс?

   -  Бързо, помогнете ми!

   -  Как се случи това?- попита Монти.

   -  Не знам! Събудих се и така я намерих!- в гласът му се долавяше тревога и паника, може би дори страх. Не можеше да си намери място.

   -Спокойно, знам какво да правя- каза Роберта- изчакайте ме тук! Наблюдавайте я!- двамата се спогледаха, но увереността на Роберта ги накара да я послушат. След малко тя се върна с едно вързопче.

   - Това е торбичката, която носеше с нея, когато я намерихме- уви китките и глезените ѝ с дългите зелени листа и се замисли- Сега не е ранена, но ще пробвам друго. Отвори малкото тъмно шишенце. С едната ръка отвори устата ѝ, а с другата изсипа няколко топченца в нея и я притисна.

   -  А сега какво?- попита Рейнс.

   -  Ще чакаме!

   След около час кръвта по лицето ѝ започна да изчезва. Бялата вече каса възвърна няколко по-гарванови кичура. Тя промълви тихичко:

   -  Браво, Роберта! Запомнила си! Но сега трябва бързо да стигна до Дървото край реката. Без да чака повторна молба, Рейнс я грабна и затича. Премина светкавично през къщата и градината.

   -  Стигнахме, Капри, вече сме тук!

   -  Сега ме остави- прошепна тя.

   -  Не, не мога, как ще те оставя?

   -  Просто... ме послушай, моля те. Имай ми доверие. Утре ще съм добре! Моля те, остави ме сега... остави ме сама.

   -  Добре!- не му се нравеше много идеята, но я послуша- Но ще дойда още на зазоряване, чу ли ме? Обещавам ти!

   -  Тръгвай, по-бързо, моля те Рейнс- той си тръгна. Капри се облегна и впи ръцете си в Дървото.

   -  Моля те помогни ми, вземи я...

   Червена светлина започна да примигва като морски фар там където беше Дървото. Рейнс не се отлепяше от прозореца. Гледаше втренчено. Гледаше... и все едно виждаше туптящо човешко сърце.

   -  Край, отивам там!- и скочи от мястото си.

   -  Спрете се, господине, послушайте я- Роберта и Монти го задържаха...

   Лети се посъвзе. Главата я болеше. Виеше ѝ се свят. Завлече се до сестра си. Около нея имаше малка локвичка кръв.

   -  Мони, кажи нещо, какво ти е? Хайде, моля те!- Агримония изпъшка тежко- миг на утеха в душата на момичето- Почти си я убил, нещаснико! Дръж се, само се дръш- продължаваше да плаче. Взе една кърпа, овърза я около кръста ѝ и притисна леко. Ще извикам Капри! Ще се оправиш!- изхвърча през вратата.

   Чу се пронизителен крясък... след това всичко замлъкна...

   Зазоряваше се...

Глава XXIII

  От няколко утрини насам, Агримония се чувстваше добре- и ѝ личеше. Беше усмихната, беше жизнена, беше спонтанна и по-уверена, сякаш най-накрая беше намеила себе си.

   -  Лети, искаш ли днес да излезем навън?

   -  Къде?

   -  Където и да е! Където ти ме заведеш, все едно- така на чист въздух!

   -  Добре! В гората достатъчно свеж ли ще ти е?

   -  И в пещера да е, само да сме по-далеч от тук!

   -  Направо не мога да те позная- Агримония въздъхна.

   -  И аз не мога да се позная, Лети. А отдавна трябваше да се запознаем, съжалявам за което. Времето няма да ми стигне да изкупя вината си спрямо теб!

   -  За минали неща не съжалявай! Живей сега, живей за мига!

   Излязоха навън. Агримония гледаше всичко с любопитство и удивление, всичко ѝ беше интересно сякаш го виждаше за първи път. Събу се боса, усети тревата, разтъркваше листенцата, обръщаше се с лице към Слънцето и стоеше така... сякаш всичко тук за нея беше сега и сега започваше...

   -  Май ти харесва, а?

   -  Невероятно е. От днес нататък ще го правим всеки ден. Лети- хвана ѝ ръцете- искам да си поговорим- тонът стана по-сериозен- искаш ли да седнем някъде?

   -  Ела, ще те заведа на моето място!

   -  Но тук... тук е прекрасно!- Тя се затича. Бягаше, бягаше, бягаше- сякаш се опитваше да хване вятъра, да го усети как се блъска в лицето ѝ- в бърз ритъм, заглъхнал в годините назад. Отиде до ръба на една от скалите- беше с кос ръб, стръмен и издаден към пропастта. Застана с гръб към празното пространство, с лице към Лети. Събра пети в самия връх на ръба.

   -  Агримонияаа... Мони, какво правиш?

   -  Живея, Лети, живея!

   -  Приливът на екстремната ти лудост ми идва в повече, моля те слез- затича се към нея, хвана ѝ ръцете, завъртя я и се отпусна назад. Закрещя... от радост. Струваше ѝ се, че ще полети.

   Капри отиде до къщичката. Почука на вратата- нищо, никой. Повтори, потрети... отговор нямаше.

   - Странно, дори Агримония я няма. Ще почакам малко. Седна на стълбите. Мина известно време... В далечината някой се задаваше. В началото не я разпозна, но после се сети коя е.

   -  Здравей, Алтеа? Как си?

   -  Добре съм иии... май се радвам, че срещам точно теб!

   -  Югланс, Филип- да не би с тях нещо да се е случило?

   -  Не, не, слава Богу- не. За друго идвам. Онази бележка... от теб беше, нали?

   -  Да, и като се замисля сега, добре че ми напомни- кажи на Вероника, че няма да мога да се срещна с нея тази вечер.

   -  Оооох, значи съвсем я оплесках- завайка се Алтеа.

   -  Защо?

   -  Ами защото я излъгах... Не знаех как да ѝ кажа за теб и я излъгах, че ще се срещне с Лети.

   -  С Лети??? Ти от къде я познаваш? Тя от къде те познава?!

  - Познавам я от няколко години... отдавна. Случайно се бяхме видели в града... аз я видях де. Опитваше се да открадне две праскови- усмихна се- Стана ми жал за нея, все пак беше дете, пффф какво говоря, тя и сега е дете, но тогава... С тези малки сини дебнещи очички. Отидох до нея. За да не я плаша, купих праскоивте, все едно, че не я бях видяла. После отидох при нея и заедно с тях ѝ дадох малко месо и хляб. Тя ме погледна с благодарност и по-важното... с доверие. От тогава се познаваме и не сме спирали да се виждаме. Почиствала съм раните ѝ, мажех с мехлем синините ѝ, бършех сълзите ѝ, което беше най-жалкото, най-тежкото... Хмммм- дете и детство. По-късно разбрах, че се е запознала с тази Ро-ро-роб...

   -  Роберта?

   -  Да, същата. Явно и нея е очаровала така, както и мен!

   -  Алтеа, ти си прекрасен човек- усмихна се Капри- Браво!... И все пак- не разбрах- от къде Вероника я познава?

  - Беше ми на гости в онзи ден. Когато госпожата излизаше, аз я канех да идва при мен. Един ден, обаче, всъщност беше сравнително скоро- дали ние се бяхме улисали в приказките, дали тя се върна по-рано, не знам... Но я завари при мен.

   -  Разсърди ли се? Ядоса ли се?

Не, напротив- даже доста настоятелно държеше да се запознае с нея, но Лети се уплаши и избяга. А и как няма. Никога не бях виждала така госпожата- толкова напрегната, упорито-любопитна. Накара ме да я запозная с Лети, но ми се струва, че не това беше основното?

   -  Защо мислиш така?

   -  Според мен в онзи ден е видяла някой?

   -  Кой би могъл да ѝ въздейства така?

   -  Беше срещнала някой... някой, който силно ѝ беше напомнил за дъщеря ѝ... за Лени. Защото след това, след цялата тази случка се върна и седна втурачена на масата. Само ме помоли да направя чай и ме освободи, но когато влязох да ѝ го сервирам, си тананикаше една мелодия...Мелодия, която след станалото с Лени сякаш стана „забранена“. А всъщност това беше песента, която ѝ пееше, за да я приспи когато беше малка. И след дълги години на забрана и забрава, някой отново я накара да я запее- от там се сетих че нещо такова може да е станало. И явно реши, че Лети може да ѝ помогне да намери този човек... Както и да е- пак се отплеснах, та... просто ѝ казах, че тази вечер ще се види с нея. Но сега ми олекна. И ако ми позволиш, ще ѝ кажа, че Лети е размислила? Капри? Каприии? Ехооо, чуваш ли ме?- сякаш беше потънала дълбоко в мислите си...

   -  Възможно ли е? Виола... неее, трябва да го проверя- шепнеше си почти неразбираемо.

   -  Виола е момичето, което ни помогна в онзи ден, нали?

   -  Какво, какво?- сепна се Капри- Да, да, тя е... тя е...

   -  Сега спомен името ѝ.

   -  А, нищо, нищо, говоря си.

   -  Честно да ти кажя, тя ми заприлича на Лени, Виола имам предвид... Ето, пак те занимавам. Да излъжа ли отново?- тя кимна.

   -  Не си създавай проблеми с мен! Аз ще намеря начин да я потърся.

   -  Беше ми приятно да те видя Капри, но трябва да се връщам вече.

   -  На мен също, Алтеа, на мен също- отвърна разсеяно тя- Срещата беше изключително благотворна, благодаря ти... Аз също трябва да тръгвам.

   -  Предай поздрави на Виола!

   -  Ще!- разделиха се в двете посоки, но Алтеа отново се обърна.

   -  Какво се случи с онези... с бандитите?- без да се обръща, Капри отвърна:

   -  Не ти трябва да знаеш- и продължи по пътя нагоре. „Виола, след като приключим довечера, искам да оговорим!“

   - „Добре, но какво има- звучиш разстроена?“

   - „Довечера“... Ще потърся Лети отново утре.

***

   -  Седни, Лети, седни за малко тук с мен!

   -  Явно нито ти се вие свят, нито те е страх от високо- запъхтяна каза тя.

   - По- скоро днес го развивам- този свят около и в главата ми, а от височининикога не ме е било страх. Така, слушай сега- чуй ме много внимателно... Довечера ще избягаме!- Лети се облещи.

   -  Наистина ли?- невярващо гледаше тя.

   -  Наистина! Вече не ме е страх, вече мога... вече искам. Ще бъдем двете заедно... заедно завинаги- Лети я прегърна.

   -  А къде ще отидем?

   -  Няма значение, далеч от тук!

   - Ако нямаш нищо против, като за начало мога да помоля Капри и Рейнс да погостуваме малко. Предполагам, че няма да имат нищо против?

   -  Не бързай, Лети! Може... ще видим! Първо да избягаме...

   -  Мони... благодаря ти! Отдавна исках и чаках точно това!

   -  Знам, мила моя, знам! Тази вечер... събираме багажа- малко, само най-нужното и преди зазоряване... изчезваме- последната ни нощ в тази... хралупа...