Глава XXII
Рейнс се доближи до нея.
- И за нея ли знаеш, за стаята?
- Само тази врата винаги стои заключена. Попитах Роберта за нея- разказа ми малко, но достатъчно, за да разбера колко специална е тя за теб. Попита какво искам... отключи вратата, отвори стаята- той въздъхна.
- Не мога, Капри, все още не.
- Значи все още не си готов да се пребориш със себе си, разбирам- и се обърна към вратата.
- Почакай! Нека да направим така- ако ти успееш да намериш ключа, аз ще отключа стаята! Съгласна ли си?
- Няма да бъде лесно, но е честно... Добре, така да бъде. Искаш ли да извикам Лети- например да разгледате градината заедно?
- Ще се радвам!- Капри кимна и си тръгна.
Алтеа беше припряна. Работата в кухнята не ѝ спореше.
- Как да ѝ кажа? Как да кажа на госпожа Вероника да излезе тази вечер и да се срещне с нея на уречеото място, как? Какво ще ѝ кажа? Та аз не я познавам, а тя- никак. Една чаша падна на пода и се счупи- беше я закачила с престилката си.
Вероника разгъна внимателно копринената кърпичка. Дръвчето, което Рейнс ѝ беше подарил беше непокътнато, но клончетата където беше отредено мястото за снимките, бяха останали празни, бяха и потъмнели незапълнени надежди и очаквания... Чу шум от кухнята и бързо излезе от унеса на мислите си. Сгъна кърпичката и я прибра внимателно в шкафчето под детската снимка. Отиде да види какво се случва.
- Алтеа, как си? Цяла сутрин си някак като отнесена- умът ти май е на друго място, съдейки по тенджерите, чиниите и чашите. Сякаш ръцете ти са го последвали.
- Не, не, добре съм. Просто се притеснявам- поколеба се- за съпруга си.
- Защо?
- Вчера го раниха докато преследваше едни бандити?
- И ти беше там?!?
- Какво?Не Ви разбрах съвсем?
- „Раниха“, а не „ранили“- това каза, сякаш си била там.
- Ами да, ммм, не, всъщност...
- Кое от двете?
- Всъщност те нападнаха мен, а той ме спаси, но го раниха- изстреля набързо думите.
- Алтеаааа, защо не ми каза? Добре ли си?
- Да, дааа, добре съм.
- Какво се случи?
- Предпочитам да не го обсъждаме, може ли?
- Както желаеш.
- Благодаря, госпожо!
- Можеше да не идваш днес, нямаше да е проблем- все пак семейството е на първо място!
- Няма нужда, наистина, а пък и искам да се поразсея, макар че днес изпонатроших къщата май повече, отколкото да свърших нещо- опита се да се засмее. Вероника излезе от кухнята. Алтеа изхвърча веднага след нея.
- Госпожо?!?- тя се обърна- Аааа- гледаше я въпросително.
- Ще казваш ли нещо?
- Лети- почти извика Алтеа- нали искахте да се видите с нея?
- Дааа, продължавай!
- Тази вечер- на пейката под часовника- там ще Ви чака. Просто каза, че ще се чувства неудобно, ако дойде тук.
- Добре!- вече беше усмихната- Значи тази вечер?
- Мхм- поклати няколко пъти утвърдително глава, може би за да убеди по-скоро себе си. Вероника се оттегли в стаята си.
- Как ти дойде на ум тази глупост, Алтеа, как можа?- говореше на себе си- Как пък един път не ти стигна смелост да свършиш нещо до край? Ами сега... сега какво ще измислиш да правиш?
Капри слезе при Роберта. Дръпна я по-навътре към ъгъла.
- Знаеш ли къде може да е ключа за стаята... за онази стая?
- Амиии... ти знеш ли всъщност какъв „ключ“ търсиш?
- Защо? Не е ли обикновен, нормален?
- Нищо в тази къща не е обикновено и нормално. Виж сега. Виждала съм го само веднъж. Той е от няколко части. Това мога да ти кажа със сигурност, но знам само една от тях къде е скрита- по израза на лицето ѝ нямаше нужда да я чака да зададе въпроса-Виждала ли си вазата в ъгъла на коридора преди стаята на господин Рейнс? Това е икебана от сухи цвтея, но ако погледнеш отгоре, ако погледнеш внимателно, ще откриеш малка кутийка с хербаризирано цвете в нея. Там е едната част- друго не знам.
- И това е предостатъчно! Благодаря!- обърна се и хукна веднага. Видя вазата... и кутийката видя веднага. Изтегли я внимателно. Отвори я. Разбира се беше орхидея, а вътре в нея половин дървено сърце, на което беше гравирано:
„Твой... ме обичаш“
- Значи има още една половина, но къде може да е? Огледа се. От ъгъла, в който стоеше вазата светлината от прозореца падаше странно. Видя къде отива лъчът от прозореца и направо излезе.
- Тук трябва да е... любовта му към теб е огромна. Посветил ти е целият си свят. Била си невероятна... Лени. Прокара пръсти през надписа на плочата. Почувства се странно, почувства се... виновна- Това предателство ли е сега? Кражба ли ще е това от нейната душа, за да излекувам неговата? Редно ли е това, което правя... за него ли го правя наистина? Докато си говореше напипа малък процеп. Натисна с пръст. Това нещо се завъртя и от другата му страна излезе малка фиба, на която беше закачена другата половина
:
„Само... докато“
Допря ги една до друга:
Само твой
докато ме обичаш!
но не си пасваха. Липсваше още нещо.
- Явно има свързваща част. За днес обаче идеите ми се изчерпаха, а и нямам много време. Утре ще продължа. „Виола, готова ли си за довечера?“
- „Да, Капри, готова съм!“
Опита се да потърси и Лети, но нея я нямаше.
- Странно... Ще я потърся утре пак...
Вечерта дойде. Стана късно. Тази нощ Бран беше скитал по улиците, но се беше прибрал- все в същия транс, все в същия унес. Капри видя малка фигурка до Дървото, запали свещта и я доближи до прозореца- това беше сигналът. Тя се качи при нея. Очите му заискряха както никога до сега. Изправи се. Лицето му се изкриви в беззъба усмивка.
- Такааа, значи и двечките сте тук...
- Тази вечер ще продължим лечението с „огненото биле“! – прошепна Капри.
- Ти не трябва ли да си при Дървото?
- Ще издържа още малко, не се притеснявай!
- Сигурна ли си, защото не изглеждаш много добре?
- Напълно! Хайде!
- Почакай!- Виола извади малка дървена фигурка и я остави на шкафчето. Капри не го отбеляза, но виждаше изразът на лицето ѝ, виждаше какво говорят очите ѝ.
- Готова ли си?- тя кимна.
Двете станаха мигновено. Агримония мина пред Лети.
- Коя ще бъде първа, а?- беше освирепял. Старият Бран се бе върнал в кожата си, ала гневът беше прераснал в жестокост, очите му бяха кървясали. Беше по-опасен отвсякога...
- Само да си я докоснал!- изръмжа Агримония.
Капри разгърна кърпичката. От нея извади няколко клончета с бели цветчета, които сякаш бяха съшити като мъниста по между си.
- Вече трябва да си свикнал със сока... „Виното“ добре ти се отрази. Надвеси се над него. Силно състареното му по-отдавна лице, малко по малко започваше да младее. Отново направи всичко по същия начин.
Той направи крачка.. Лети изскочи зад Агримония и скочи върху него. Всичко, което таеше към този човек го вложи във физическа сила, в цялата сила с която разполагаше. Започна да го дращи, хапе, блъска и удря където свари.
- Малка глупачка! Махни се от мен! Ще съжаляваш проклетницеее- плюеше и съскаше той.
- Твърде дълго понасяме тежките ти удари и „целувките“ със стената, и вонящият ти дъх... и това ще спре днес!- Бран успя да отскубне ръцете си. Хвана я за косата, издърпа я от гърба си и я хвърли на земята. Лети удари главата си в един ръб... и остана така. Агримония се хвърли върху нея.
Рейнс се изпоти веднага. Започна да се върти неспокойно в леглото. Говореше нещо.
- Не трябваше да става така! Той бълнува!- Капри се притесни.
- Беше мъгла, бяхме... отишли... Всичко беше... но после... Рейнс стисна импулсивно ръката ѝ. После... бурята. Опита се да я достигне сама. Казах ѝ да изчака...
- Какво ѝ направи?Лети, кажи нещо, моля те!- Бран я изблъска встрани и се надвеси над момичето. Доближи се до лицето ѝ. Отмести кичур коса така както хищно животно дебне жертвата си- така я гледаше.
- Яааа, ама ти хубавичка си била.
- Докосни я и ще те убия! Докосни я и ще те изкормя!- крещеше през сълзи Агримония.
- Опитай де! Тя и без това нищо няма да усети- дяволски искри се кръстосаха в погледа му.
Капри започна да пребледнява. Косата ѝ бързо стигна земята. Започна и да побелява. Виола се уплаши.
- Кажи, кажи ми какво да правя?!- опитваше се да се отскубне, но хватът беше много здрав.
- Но тя не изчака... Скочи... подхлъзна се, падна в реката. Хвърлих се... Камъкът... Гръм разцепи небето... Клонът- Капри изпитваше силна, неистова болка. Виола се опита да я издърпа, но не се получаваше.
- Пуссс, пусни мммме! Мо...мммоля те!- Рейнс започна да шепти зловеща мелодия, а текстът беше още по-страшен:
„По реката плувах аз,
за да я спася в тоз час,
но заради една скала
бликна кръв от нежната глава.
Завлече я там до брега
отпусната, с безжизнена душа.
Взех я аз, притиснах я до мен-
кой беляза в чернот ози ден?...“
От ъгълчетата на очите ѝ започна да се стича кръв. Тя страдаше.
- Моля Ви, пуснете я!- дърпаше я Виола и плачеше.
- Тя ти е дъщеря, изверг такъв! Някога си позволих да имам чувства към теб. Изнасили майката, но няма да оскверниш дъщеря си! Агримония се хвърли към него. Той я пресрещна и я сграбчи за врата. Показа гнусния си език в разкривената беззъба усмивка. Метален блясък... човешки крясък... Агримония изцъкли очи.
- Крайно време беше да приключа с теб, нахална мизернице!
„Защо отне ми я в тоз ден-
никога да не бъде с мен,
защо ми взе и малкото дете,
разчупи на две едно живо сърце!
Таз съдба жестока е...“
- Много жестока!- промълви Капри. Със сетни сили погледна Виола, погледна и свещта. Момичето я грабна и изля горещия восък върху ръката му. В този момент Капри се строполи на земята. Виола се надвеси над нея.
- Кажи ми, моля те, кажи какво да направя! Какво ти е? Кажи нещо, Капри!
Рейнс се събуди от болката. Вратата беше отворена и се клатеше. Видя ръката си. Огледа се.
- Какво става?- стана и я видя безжизнена на земята.
- Капри, какво ти е? Събуди се, моля те. Видя лицето ѝ. Грабна я в ръцете си. Изхвърча по стълбите, викайки... дори не забеляза, че някой стоеше до вратата.
- Робертааа, Монтиии, елате бързо! Боже мой, сигурно си много болна. Пак един от твоите припадъци. Всичко ще направя, само се събуди!
Отново тръгна към Лети... и се вцепени облещен на мястото си. Изпадна пак в онова си състояние. Нито знаеше кой е, нито знаеше къде е, а какво беше направил- едва ли имаше идея точно в този момент. Блъсна се няколко пъти във вратата, докато импулсът от ударите го накара да проумее, че трябва да я отвори. Излезе... А двете останаха проснати на земята. Не помръдваха...
Двамата вече тичаха по стълбите.
- Какво става, господин Рейнс?
- Бързо, помогнете ми!
- Как се случи това?- попита Монти.
- Не знам! Събудих се и така я намерих!- в гласът му се долавяше тревога и паника, може би дори страх. Не можеше да си намери място.
-Спокойно, знам какво да правя- каза Роберта- изчакайте ме тук! Наблюдавайте я!- двамата се спогледаха, но увереността на Роберта ги накара да я послушат. След малко тя се върна с едно вързопче.
- Това е торбичката, която носеше с нея, когато я намерихме- уви китките и глезените ѝ с дългите зелени листа и се замисли- Сега не е ранена, но ще пробвам друго. Отвори малкото тъмно шишенце. С едната ръка отвори устата ѝ, а с другата изсипа няколко топченца в нея и я притисна.
- А сега какво?- попита Рейнс.
- Ще чакаме!
След около час кръвта по лицето ѝ започна да изчезва. Бялата вече каса възвърна няколко по-гарванови кичура. Тя промълви тихичко:
- Браво, Роберта! Запомнила си! Но сега трябва бързо да стигна до Дървото край реката. Без да чака повторна молба, Рейнс я грабна и затича. Премина светкавично през къщата и градината.
- Стигнахме, Капри, вече сме тук!
- Сега ме остави- прошепна тя.
- Не, не мога, как ще те оставя?
- Просто... ме послушай, моля те. Имай ми доверие. Утре ще съм добре! Моля те, остави ме сега... остави ме сама.
- Добре!- не му се нравеше много идеята, но я послуша- Но ще дойда още на зазоряване, чу ли ме? Обещавам ти!
- Тръгвай, по-бързо, моля те Рейнс- той си тръгна. Капри се облегна и впи ръцете си в Дървото.
- Моля те помогни ми, вземи я...
Червена светлина започна да примигва като морски фар там където беше Дървото. Рейнс не се отлепяше от прозореца. Гледаше втренчено. Гледаше... и все едно виждаше туптящо човешко сърце.
- Край, отивам там!- и скочи от мястото си.
- Спрете се, господине, послушайте я- Роберта и Монти го задържаха...
Лети се посъвзе. Главата я болеше. Виеше ѝ се свят. Завлече се до сестра си. Около нея имаше малка локвичка кръв.
- Мони, кажи нещо, какво ти е? Хайде, моля те!- Агримония изпъшка тежко- миг на утеха в душата на момичето- Почти си я убил, нещаснико! Дръж се, само се дръш- продължаваше да плаче. Взе една кърпа, овърза я около кръста ѝ и притисна леко. Ще извикам Капри! Ще се оправиш!- изхвърча през вратата.
Чу се пронизителен крясък... след това всичко замлъкна...
Зазоряваше се...
Глава XXIII
От няколко утрини насам, Агримония се чувстваше добре- и ѝ личеше. Беше усмихната, беше жизнена, беше спонтанна и по-уверена, сякаш най-накрая беше намеила себе си.
- Лети, искаш ли днес да излезем навън?
- Къде?
- Където и да е! Където ти ме заведеш, все едно- така на чист въздух!
- Добре! В гората достатъчно свеж ли ще ти е?
- И в пещера да е, само да сме по-далеч от тук!
- Направо не мога да те позная- Агримония въздъхна.
- И аз не мога да се позная, Лети. А отдавна трябваше да се запознаем, съжалявам за което. Времето няма да ми стигне да изкупя вината си спрямо теб!
- За минали неща не съжалявай! Живей сега, живей за мига!
Излязоха навън. Агримония гледаше всичко с любопитство и удивление, всичко ѝ беше интересно сякаш го виждаше за първи път. Събу се боса, усети тревата, разтъркваше листенцата, обръщаше се с лице към Слънцето и стоеше така... сякаш всичко тук за нея беше сега и сега започваше...
- Май ти харесва, а?
- Невероятно е. От днес нататък ще го правим всеки ден. Лети- хвана ѝ ръцете- искам да си поговорим- тонът стана по-сериозен- искаш ли да седнем някъде?
- Ела, ще те заведа на моето място!
- Но тук... тук е прекрасно!- Тя се затича. Бягаше, бягаше, бягаше- сякаш се опитваше да хване вятъра, да го усети как се блъска в лицето ѝ- в бърз ритъм, заглъхнал в годините назад. Отиде до ръба на една от скалите- беше с кос ръб, стръмен и издаден към пропастта. Застана с гръб към празното пространство, с лице към Лети. Събра пети в самия връх на ръба.
- Агримонияаа... Мони, какво правиш?
- Живея, Лети, живея!
- Приливът на екстремната ти лудост ми идва в повече, моля те слез- затича се към нея, хвана ѝ ръцете, завъртя я и се отпусна назад. Закрещя... от радост. Струваше ѝ се, че ще полети.
Капри отиде до къщичката. Почука на вратата- нищо, никой. Повтори, потрети... отговор нямаше.
- Странно, дори Агримония я няма. Ще почакам малко. Седна на стълбите. Мина известно време... В далечината някой се задаваше. В началото не я разпозна, но после се сети коя е.
- Здравей, Алтеа? Как си?
- Добре съм иии... май се радвам, че срещам точно теб!
- Югланс, Филип- да не би с тях нещо да се е случило?
- Не, не, слава Богу- не. За друго идвам. Онази бележка... от теб беше, нали?
- Да, и като се замисля сега, добре че ми напомни- кажи на Вероника, че няма да мога да се срещна с нея тази вечер.
- Оооох, значи съвсем я оплесках- завайка се Алтеа.
- Защо?
- Ами защото я излъгах... Не знаех как да ѝ кажа за теб и я излъгах, че ще се срещне с Лети.
- С Лети??? Ти от къде я познаваш? Тя от къде те познава?!
- Познавам я от няколко години... отдавна. Случайно се бяхме видели в града... аз я видях де. Опитваше се да открадне две праскови- усмихна се- Стана ми жал за нея, все пак беше дете, пффф какво говоря, тя и сега е дете, но тогава... С тези малки сини дебнещи очички. Отидох до нея. За да не я плаша, купих праскоивте, все едно, че не я бях видяла. После отидох при нея и заедно с тях ѝ дадох малко месо и хляб. Тя ме погледна с благодарност и по-важното... с доверие. От тогава се познаваме и не сме спирали да се виждаме. Почиствала съм раните ѝ, мажех с мехлем синините ѝ, бършех сълзите ѝ, което беше най-жалкото, най-тежкото... Хмммм- дете и детство. По-късно разбрах, че се е запознала с тази Ро-ро-роб...
- Роберта?
- Да, същата. Явно и нея е очаровала така, както и мен!
- Алтеа, ти си прекрасен човек- усмихна се Капри- Браво!... И все пак- не разбрах- от къде Вероника я познава?
- Беше ми на гости в онзи ден. Когато госпожата излизаше, аз я канех да идва при мен. Един ден, обаче, всъщност беше сравнително скоро- дали ние се бяхме улисали в приказките, дали тя се върна по-рано, не знам... Но я завари при мен.
- Разсърди ли се? Ядоса ли се?
Не, напротив- даже доста настоятелно държеше да се запознае с нея, но Лети се уплаши и избяга. А и как няма. Никога не бях виждала така госпожата- толкова напрегната, упорито-любопитна. Накара ме да я запозная с Лети, но ми се струва, че не това беше основното?
- Защо мислиш така?
- Според мен в онзи ден е видяла някой?
- Кой би могъл да ѝ въздейства така?
- Беше срещнала някой... някой, който силно ѝ беше напомнил за дъщеря ѝ... за Лени. Защото след това, след цялата тази случка се върна и седна втурачена на масата. Само ме помоли да направя чай и ме освободи, но когато влязох да ѝ го сервирам, си тананикаше една мелодия...Мелодия, която след станалото с Лени сякаш стана „забранена“. А всъщност това беше песента, която ѝ пееше, за да я приспи когато беше малка. И след дълги години на забрана и забрава, някой отново я накара да я запее- от там се сетих че нещо такова може да е станало. И явно реши, че Лети може да ѝ помогне да намери този човек... Както и да е- пак се отплеснах, та... просто ѝ казах, че тази вечер ще се види с нея. Но сега ми олекна. И ако ми позволиш, ще ѝ кажа, че Лети е размислила? Капри? Каприии? Ехооо, чуваш ли ме?- сякаш беше потънала дълбоко в мислите си...
- Възможно ли е? Виола... неее, трябва да го проверя- шепнеше си почти неразбираемо.
- Виола е момичето, което ни помогна в онзи ден, нали?
- Какво, какво?- сепна се Капри- Да, да, тя е... тя е...
- Сега спомен името ѝ.
- А, нищо, нищо, говоря си.
- Честно да ти кажя, тя ми заприлича на Лени, Виола имам предвид... Ето, пак те занимавам. Да излъжа ли отново?- тя кимна.
- Не си създавай проблеми с мен! Аз ще намеря начин да я потърся.
- Беше ми приятно да те видя Капри, но трябва да се връщам вече.
- На мен също, Алтеа, на мен също- отвърна разсеяно тя- Срещата беше изключително благотворна, благодаря ти... Аз също трябва да тръгвам.
- Предай поздрави на Виола!
- Ще!- разделиха се в двете посоки, но Алтеа отново се обърна.
- Какво се случи с онези... с бандитите?- без да се обръща, Капри отвърна:
- Не ти трябва да знаеш- и продължи по пътя нагоре. „Виола, след като приключим довечера, искам да оговорим!“
- „Добре, но какво има- звучиш разстроена?“
- „Довечера“... Ще потърся Лети отново утре.
***
- Седни, Лети, седни за малко тук с мен!
- Явно нито ти се вие свят, нито те е страх от високо- запъхтяна каза тя.
- По- скоро днес го развивам- този свят около и в главата ми, а от височининикога не ме е било страх. Така, слушай сега- чуй ме много внимателно... Довечера ще избягаме!- Лети се облещи.
- Наистина ли?- невярващо гледаше тя.
- Наистина! Вече не ме е страх, вече мога... вече искам. Ще бъдем двете заедно... заедно завинаги- Лети я прегърна.
- А къде ще отидем?
- Няма значение, далеч от тук!
- Ако нямаш нищо против, като за начало мога да помоля Капри и Рейнс да погостуваме малко. Предполагам, че няма да имат нищо против?
- Не бързай, Лети! Може... ще видим! Първо да избягаме...
- Мони... благодаря ти! Отдавна исках и чаках точно това!
- Знам, мила моя, знам! Тази вечер... събираме багажа- малко, само най-нужното и преди зазоряване... изчезваме- последната ни нощ в тази... хралупа...
© Каролина Колева Всички права запазени