Декемврийското утро завари полето ослепително побеляло. Дребния и ситен снежец се сипеше като бяла пудра захар над смълчаните угари изорани през есента. Малкото ято яребици се бе сгушило под шипковите храсти в отдавна пресъхналото дере недалеч от селото и плътно притиснати една до друга, птиците се опитваха да се запазят от зимния студ. Само едрия мъжкар със силно притисната към тялото глава бе застанал малко встрани и при всеки подозрителен шум проточваше врата си и с тихо чуруликане подаваше боен сигнал на омърлушеното си семейство да бъдат в готовност при нужда шумно да изпърхат с крила в безопасна посока. Сиво-кафявия заек, който се приближаваше с малки подскоци и от време на време спирайки, се надигаше на задните си крака и откъсваше със зъбите си някое замръзнало шипково плодче не беше основание за тревога и мъжката яребица, отначало източила врат, бързо се успокои и се загледа в посока към малката горичка до язовира откъдето над полето се носеше като печален стон пролайването на ...