Приказка без край

по идея на Росен Балабанов

Историята на Петела

В красива бяла къщичка с китно дворче, с червено покривче, с пъстра сянка под лозницата за обитателите, със звънче, пеещо ведра песничка на пристигащите гости, с веранда, побираща милувките на слънцето денем и на звездите нощем се случило тъй, че Тишината се пропукала и разпаднала точно когато зората се протягала за последен път в леглото си преди да стане за да тръгне по света. Кучето лаело дрезгаво и сърдито, топуркало яростно около колибката си и веригата, с която било завързано за да не прави бели в градината през нощта се скъсала и задрънчала силно и неприятно. Пробудили се хората. Светнали прозорчетата и нали е мъжка работа, мъж тръгнал да види какво става навън.

В това време бледнеещата луна придърпала малко пухкаво розовеещо облаче за да скрие зад него усмивката си, а мъжът, препъвайки се, задърпал кучето, но нещо се объркало и в крайна сметка така се оплели нещата, че и двамата се тръснали на земята. Кой отгоре, кой отдолу- не се знаело, но над всичката суматоха се разнесъл звънък тънък гласец:

- Ку-ку-ри-гуууу!

Кучето опитало да измъкне достойно поне опашката си изпод тялото на мъжа за да предаде ярост на обидения си лай, но когато нещо е невъзможно значи не е възможно.

- Не исках да ви изплаша.

- Какво става тук?! - спогледали се мъжът и кучето. – Кой си ти?

- Аз знам кой съм, но не знам дали вие се сещате кой съм?

- Но ти си у дома! Не е ли редно първо ти да ни кажеш кой си?

- Ку-ку-ри-гуууу! Как да ви кажа кой съм като си лежите на очите и няма да ме видите?

Станете де! Ето ме, тук съм.

- Ти петел ли си?

- Що за въпрос? А ти мъж ли си?

- Не съм, но някой ден ще стана.

- Някой ден е твърде много време, а аз нямам толкова време на разположение.

- Батко, какво става? Крадец ли е влязъл в къщата ни? Говориш ли с някого? Шарко спря да лае и помислих, че…

- Няма страшно! Някакъв петел е влязъл и Шарко го подгонил и…

- Стига де, да ти приличам на някакъв петел? Не съм някакъв петел! Аз съм Петелът с който ти си играеше когато още не можеше да казваш буквата “Р” като хората. Забравил си ме…

- Батко, той защо говори?

- Що за глупост? Всички живи същества на този свят говорят стига да умееш да ги слушаш и разбираш.

- Чувам те, но не те разбирам. Батко, той защо казва, че ти го познаваш? Познаваш ли го наистина?

- Не, не го познавам. Хайде, Шарко! Хайде, Лили! Да се прибираме! Знаете, че мама и татко поръчаха да не разговаряме с непознати, а ти- ти си върви!

- Ех, деца!

Хлопнала вратичката на къщичката и Петелът, преди да си тръгне оставил най-хубавото си перо на прага и си тръгнал както си тръгват всички мимолетни безценни спомени- разтворил се в зората на утрото.

Чакал го дълъг път, а Изтокът чакал него за да извика новия ден.

- Ех, кокошчице моя, поне ти да беше до мен! Щеше да знаеш какво да кажеш и как да го кажеш. Ти винаги намираш начин да стигнеш до важните за всички ни неща без да ти се налага да казваш коя си, откъде си. Понякога ми е трудно да гледам как около теб се навъртат нуждаещите се от ... теб! Сега не е време за тъгуване. Сега е време за действие. Трябва да изгрее слънцето за да се приберат родителите на Лили и Ангел от работа. Ку-ку-ри-гуууу!

Притихнала къщичката. Пъхнали се Ангел и Лили в леглата си. Свил се Шарко на кравайче в колибката си. Изнизало се работното време от нощната смяна на родителите на децата и като всички уморени медици те тръгнали към дома си когато младото слънце се усмихвало на хорските надежди за здраве, щастие, късмет, любов и какво ли още не. Нали се сещате, че на прага ги очаквало най-хубавото перо на Петела?

Така е устроен светът на връзките между събитията и хората, че в крайна сметка съществува вечно противоречие между “искам и трябва” , “ длъжен съм и задължен съм” и разни други, отвличащи вниманието на потърпевшите от най-важното нещо на този свят- Обичта. Обичта на този свят разполага с ограничено време – един човешки живот за да изрази светлината на сърцата на всички живи същества. Обичта е като слънцето- обикаля земята и се случва, когато е от другата страна на планетата да не я виждаме и тогава делата, които занимават умовете и душите ни са противоречиви и лишени от нужното количество топлина. И тогава раздаваме светлината на Любовта, която имаме в сърцата си, но не получаваме от Обичта онази ласкава милувка, която ни е нужна за да усещаме връзката със спомените и с надеждите и плановете си здрава и жива. Имаме нужда от перце и от гласчето на ранобуден петел за да стигнем там, където близкото и далечното се срещат и съществуват едновременно. Там живеят вълшебствата.

- Ачо, кой е идвал тази нощ у нас? Случило ли се е нещо?

- Тате, мамо! Добро утро! Прибрали сте се! Какво е това перо?! Много е красиво! Чакай, чакай… Случи се нещо, но не знам как да го разкажа.

- Лили добре ли е?

- Да, спи си в стаята.

- Ами…

Трудно се разказват историите, в които се е случило да паднеш по очи, да срещнеш говорещ петел и да отпратиш някой без да го изслушаш защото винаги има едно гласче, което казва: “можеше да постъпиш по друг начин”, но нашият Петел е запознат с тези особености на диалозите родители – деца и затова побърза да тръгне след своята си цел – цветето на живота. Мъдър избор! Нека го последваме.

Няма непроходими пътища за сърцето, което има цел, стига разбира се тази цел да не вреди на другите пътници, пътуващи по пътищата на живота. Вече знаете, че Петелът намери своята любима кокошка точно навреме. Да пожелаем на приказката приятна почивка засега и да се заемем със своите си работи, а те са важни работи защото ако забравим да кажем на хората с които живеем  "Обичам те" значи нищо не сме научили от приказните герои.

До нови срещи!