Иля ме погледна учудено над главата на Семьон и поклати неодобрително глава. Знам какво щеше да ми каже, ако можеше да го направи и ако бяхме насаме. Че момчето е младо, че това е жестоко, че не бива така. Но Иля е Светъл – до мозъка на костите си. А аз съм Универсална – и не мога да вярвам в доброто у околните. Затова поклатих отрицателно глава и се насочих към момчето. Глухарьов беше станал и се беше облегнал на стената зад гърба му. 

- Така ли беше? – просъсках аз и си представих бедния клошар, който е лежал на земята и е виждал убиеца си. Дали е видял, че има и друг наблюдател, дали е помолил за помощ? Тръснах глава. Почваше да ми се повдига. 

- Аз не точно... – изпелтечи момчето и Желязната Девица се затегна леко. Недостатъчно за да му пусне кръв, но достатъчно за да усети остриетата по цялото си тяло. – Беше толкова ужасно, че аз не можех...

- Какво не можеше? – попита Глухарьов и то обърна глава към него с надежда. Явно аз се превръщах в най-голямото изчадие в тая стая. 

- Не можах... не знаех как... той беше по-силен от мен... аз се вцепених – и нахаканият допреди няколко дни тийнейджър, тъмният маг Висше равнище избухна в плач. 

Той плачеше истерично и ужасено – точно като малко дете. Всъщност той си беше все още дете. Но нямаше извинение за държанието му. Реших да бъда жестока докрай.

- Трябвало е да се опиташ да го спреш! – надвиках риданията му аз. Желязната Девица се затегна още само няколко милиметра. – Имал си достатъчно сила!

- Нямах! – отчаяно извика той. – Нямах, разбирате ли? – и погледна жално мъжете в стаята. – После имаше много кръв и тогава вече усетих силата. И се обадих в милицията! Моля Ви, не ме убивайте! Моля Ви! 

Последва нова вълна от плач, която дори на мен ми поразмекна сърцето. Толкова му бях набрала на това идиотче, че се бях зарекла да го разкъсам на парчета, ако ми падне. Сега беше в ръцете ми, окован и омотан в Желязната Девица, но не можех да му причиня повече болка. Вдигнах ръка, така трябваше по устава за разпити, който волю-неволю прочетох преди години, и Желязната Девица изчезна в Сумрака. Веригите се отвориха и момчето се захлупи на масата и продължи да плаче. Целият се тресеше – вече не бях съвсем сигурна от какво и защо – страх или ужас, че може да умре, или срам...

Глухарьов си взе стол и седна до него. Сложи ръка на рамото му и го разтърси лекичко.

- Тихо, тихо! – момчето вдигна поглед и понечи да се дръпне уплашено. Глухарьов обаче го държеше здраво за рамото. – Няма да те убия – добави той мрачно. – Въпреки, че Господ ми е свидетел, много искам. 

Очите на момчето се наляха с още сълзи. Сега, с омацаното от прахоляк и треволяци лице, със сламките в косата и подутите от плач очи, той изглеждаше с няколко години по-малък. И дори невинен. Тръснах глава. 

- Кажи ми какво точно се случи, но честно, става ли? – добави Глухарьов и го пусна. 

Момчето се огледа, по-точно погледна към нас, тримата Различни. Явно вече не очакваше нищо добро. Аз кимнах, последваха ме Иля и Семьон. 

- Разкажи ни всичко, така както се случи – додадох аз. 

Ясно беше, че трябваше да оставим следователя да си свърши работата. Нито един от нас, въпреки че Иля и Семьон са оперативни работници от няколкостотин години, нямаше опит при работа с млади Различни. Те хем са донякъде деца, хем способността да влизат в Сумрака ги прави донякъде възрастни. Според Договора имат равни задължения с възрастните. И могат да натворят още по-големи поразии. Изглежда обаче, Глухарьов, въпреки че наистина му се искаше да премаже от бой момчето, беше най-жалостивият от всички ни. Ако малкият не беше проговорил, наистина щях да пусна Желязната Девица да му развърже езика. Бях сигурна, че Иля и Семьон имат свои методи да го накарат да говори, които може и да не са толкова ефектни като моите, но са също толкова ефективни и болезнени. Различните са свикнали да гледат на света по друг начин. И някъде с влизането в Сумрака, всички, дори и най-човечните, престават да чувстват по същия начин. Може дори да се каже, че Сумракът изсмуква човешкото от нас и ни прави жестоки. Тъмните и Светлите са дори едностранчиви, донякъде – само Светлина или само Мрак, до края на света. Което автоматично настройва по определен начин. Разбира се, Светлият може да убие, а Тъмният да лекува, но нали в това е разнообразието? По отношение на себеподобните си обаче, всички сме еднакво жестоки. Без значение дали нарушителят е старец на хиляди години или дете едва навършило дванайсет. Така трябва, за да бъдеш добър Патрулен.

Моят колега-човек обаче явно беше на друго мнение. През следващите три часа, той пита и разпитва момчето, без почти нито веднъж да си изпусне нервите или да повиши тон и без да го уплаши допълнително. След първия час момчето се поуспокои и започна да говори без да заеква или да гледа страхливо към някой от нас на всяко изречение. Глухарьов му задаваше едни и същи въпроси по няколко пъти, извърташе думите му по най-различни начини, караше го да си спомни. При това успешно и без грам магия. 

Аз, Иля и Семьон бяхме насядали около масата, подобно на комисия за държавен изпит, и само наблюдавахме процеса. Не съм сигурна за моите колеги от Патрула, но аз определено почвах да се възхищавам на Глухарьов. Да проведеш подобен разпит, при това без почти да си изпускаш нервите и да накараш момче-Различен тийнейджър да сътрудничи – това не беше никак лесна работа. Особено ако си просто човек. Защото майор Сергей Викторович Глухарьов беше стопроцентов човек – проверих няколко пъти, а вярвам, че не само аз съм го проверила. При това без ни най-малка склонност към Сумрака. Писано му беше да изживее човешкия си живот и да си отиде. Където и да отиват хората след смъртта. Кой знае, може би мъртвите ченгета ставаха полицаи в Отвъдното... Тръснах глава.

За тия две – три седмици, откакто работех с него, бях започнала да се привързвам към странния си партньор. Беше ми забавно да го гледам как се мъчи да е учтив с бабичките дошли в отдела за жалба (въпреки, че вътрешно му иде да ги изхвърли през прозореца) и как изнудва по-богатите нахалници за рушвет. Макар че това последното хич не го одобрявах – още не бях го виждала да иска рушвет пред мен, но пари наляво и надясно съм виждала. Естествено, лъжеха ме откъде са, но това е безполезно, ако си Различен. И почвах да си мисля, че отвъд дебелата черупка на привидното дебелокожие, което демонстрираше при всеки повод и очевидния сарказъм, с който се справяше с живота, някъде дълбоко в сърцето си, той все още е малко момче, което си мечтае да гони лошите. Те, мъжете, никога не порастват. 

Междувременно пред нас се оформяше историята. След три часа непрекъснат разпит, от който главата ми се завъртя, вече започваше да става ясно какво се е случило на гробищата вчера вечерта. Николай отишъл там, ядосан заради майка си и глупостите й (както не спря да се изразява той въпреки упреците от мен, Глухарьов и другите колеги). Надявал се да събере сила или да намери някой ментор-артефакт в някоя гробница. Нашият пишман-иманяр определено е искал да си повиши ранга. Ментор-аргефактите могат да качат равнището на ползващия ги с няколко ранга – един, два, най-много три. Те се правят трудно и много често Различният не доживява да ги използва. Във всеки град има група млади Различни – и от Тъмните, и от Светлите – които се надяват да си вдигнат ранга лесно и бързо. Какво пък, когато е млад, всеки човек мечтае за слава и власт. Дори и вече да не е човек. Николай ни разказа, че намерил информация за старата част на гробището във Фейсбук – Различните иманяри имали свои групи там – и решил да отиде и да потърси. Каква младеж расте само! Но пък поне технологично осведомена. 

Когато отишъл там и започнал да сканира гробовете през Сумрака изведнъж попаднал на странно изхвърляне на сила. Когато се приближил видял клошаря на земята, вероятно парализиран от някакво заклинание, а над него друг Различен. С маскирана аура на човек, но Николай беше сигурен, че е бил Различен, не можа да ни обясни защо. Не видял лицето му, защото онзи носел маска, на Луцифер – с череп на коза или на друго подобно животно и два завити кози рога. Николай се вцепенил – той твърдеше, че онзи бил твърде силен, за да му противостои. Аз дълбоко се съмнявах, но погледът, който ми отправи Глухарьов, когато го казах на глас ми говореше едно – според него момчето просто не можеше да лъже. 

Николай безмълвно стоял вцепенен от страх зад един паметник, докато онзи изтръгнал туптящото сърце на нещастния клошар, сред фонтан от кръв и нечовешки викове. После го поднесъл към огъня и тогава момчето се развикало. Той каза, че било от ужас. Обясни, че много добре можел да различи жертвоприношение, това го били учили в Патрула, и наистина искал, вече на този етап, да попречи. Освен това бил погълнал част от колосалното изхвърляне на сила при убийството и вече се усещал способен да направи нещо. Изненадващо за него, онзи изчезнал в нищото – вероятно е отворил портал нанякъде. Николай пък повикал милиция, той обясни, че само това му дошло на ум в оня момент и беше погледнал жално към нас, Патрулните. Беше се погрижил милиционерите да намерят трупа и после се беше скрил в Сумрака.

Не бил очаквал да се появят и служители на Патрула. И от страх да не го обвинят в убийството се беше скрил между гробовете. Останалото го знаехме вече. 

- Извинявайте за енергията... – обърна се той към мен и погледна жално Глухарьов. – Аз много се уплаших, не беше нарочно.

- Тегленето на енергия от други Различни е подсъдно – назидателно отговорих аз. Глухарьов ми направи физиономия в стил „остави детето намира“. – Първият път ти прощавам, но да не се повтаря – Коля кимна и наведе виновно глава. 

- Какво ще стане с мама? – попита той изведнъж, сякаш сега се беше сетил, че има някого на света.

Майката, мамка му, забравих я! И явно не бях само аз, защото Иля и Семьон също си размениха виновни погледи. В суматохата и нервите всички бяхме забравили за майката, която сигурно вече беше полудяла от ужас. Разменихме си погледи и накрая Иля въздъхна и напусна стаята за разпити, за да се обади на Надежда Семьоновна. 

- Нищо няма да стане с майка ти – поясни Семьон. – Само има да си блъска главата що за дете е родила. 

Николай още повече се вкисна. Семьон обаче беше прав. Без повече приказки, той излезе.

Глухарьов правеше поредния си кръг из стаята – беше крачил напред-назад през последния час и половина. Станах и тръгнах към вратата. Беше крайно време да приключим с този фарс. Освен това някой трябваше да се обади на дежурния Инквизитор или на бюрото в Прага, а по ранг това трябваше така или иначе да съм аз. 

- Какво ще стане с мен сега? – попита жално Николай, когато вече бях на вратата. 

- Ти ще стоиш тук и ще чакаш да дойде Инквизитор, който да те задържи – отговорих без да се обръщам. Хем исках да съм строга с момчето, хем ми беше жал. – Ще чакаш мирно и тихо тук и няма да правиш глупости. Хайде, Серьожа, да вървим – подканих Глухарьов, който незнайно защо се мотаеше все още.

Той въздъхна, стрелна ме с мрачен поглед и погледна момчето.

- Аз, ъъъъ – заекна момчето, когато улови погледа му и наведе виновно глава. – Извинявайте за всичко. 

Глухарьов изсумтя и излезе. Аз след него.

Стаята за разпити е на последния етаж на Патрула. Почти никога не се ползва, но когато се налага, да е близо до кабинетите на ръководството, които бяха на долните два етажа. С Глухарьов машинално слязохме на долния етаж, където е кабинетът на Хесер и аз надзърнах при секретарката му за деня, Валентина, дали е дошъл на работа днес. Отговориха ми отричацетлно, затова слязохме на долния етаж. Тук Глухарьов продължи машинално да слиза, но го дръпнах за ръкава.

- Накъде? – попитах. Той вдигна рамене.

- Където и да е. Искам просто да се разкарам от тук и да се напия. – целият му вид, въпреки енергията, която му бях вляла, излъчваше изтощение. 

- Много бързаш. – поклатих глава аз. – Първо трябва да сдадем нарушителя на дежурния Инквизитор и после да дадем отчет на началството. Вероятно ще киснем тук до вечерта. 

Глухарьов погледна часовника си – беше около дванайсет на обяд. После, изключително мрачно и мен. Бях напълно съгласна с него, но просто нямаше начин да се откопчим. 

- Да вървим- подканих го аз.

- Къде?

- В моя кабинет – усмихнах се ехидно. Най-накрая да бъде на моя територия. 

Той се затътри след мен надолу по коридора.