Моят кабинет може и да не е толкова впечатляващ като този на Хесер, но определено имахме общи черти. Поне що се отнася до чистенето. Цялото помещение, също както и при него, преливаше от разни неща – изобилстваше с книги, камъни, бижута дори – особено онези, които ползвах често като амулети. Иначе си беше съвсем нормален кабинет – с шкаф за джунджурии (или документи), който бях превърнала в доста солидна библиотека, с маса, която ми служеше за бюро и няколко стола (мекички). Служебният лаптоп беше надлежно изключен от мрежата (оставям го вкючен само по изрично нареждане на сисадмина), а в ъгъла на масата се мъдреше принтер. Иначе цялата маса беше зарината от папки – случаи, които са ми тръснали (по някаква незнайна причина), или документи, които съм разпечатала и не съм дочела, записки от университета – в последните няколко дни от сесията, учих на смяна. Общо-взето пълна кочина.

Глухарьов започна да се смее с глас, веднага щом прекрачи прага.

- Какво? – озъбих се аз.

- А мислех, че аз съм разхвърлян! – държеше се за стомаха той.

- Не е винаги така, хващаш ме в лош момент – опитах се да защитя творческия си безпорядък аз.

- Да бе, и аз така казвам на Ира! – отговори той през смях и хвърли някакви папки на пода, за да седне на един стол.

В кабинета ми имаше и диванче (много удобно за спане, впрочем), но в момента там се мъдреха няколко неща, които Глухарьов още не беше забелязал. Когато спря да се хили, той все пак се огледа.

- Добре дошъл в моето царство – доволно отбелязах аз докато ровичках из хартиите да намеря служебния телефон. Май наистина беше крайно време да почистя.

- Това какво е? – попита той, когато най-сетне забеляза какво се мъдри на диванчето.

- Не виждаш ли? – отговорих без да го поглеждам. Можех да се обзаложа, че му е увиснало ченето.

- Виждам. Лък и стрели, ако не бъркам. – той стана и отиде да ги разгледа. – Истински ли са?

- Напълно – отговорих аз и най-накрая се обърнах да го погледна.

Той гледаше лъка със страхопочитание. Горе-долу такова, с каквото аз гледах пистолета в кобура, който носех или в ръцете на който и да е от сътрудниците на милицията. Като нещо екзотично и недостижимо, което е опасно за ползване и ти трябва посвещаване, че да си служиш с него. Това ми напомни, че трябваше вече да сваля служебното оръжие. Тръгнах да си разкопчавам униформеното сако и допълних:

- Стрелите са бойни, внимавай! – той тъкмо измъкваше една стрела от колчана. Погледна полирания стоманен връх и после мен, крайно учудено.

- Не изглеждаш като човек, който е способен на убие някого – каза той замислено и ме измери с поглед.

- Не знаеш доста неща за мен, Сергей. И направи фундаментална грешка – аз не съм човек. – поясних аз, докато се мъчех да се освободя от пистолета и глупавия му калъф. Изчаках няколко секунди, та да ме погледне странно и допълних: - Оръжията ми трябват за официални ситуации. И в Сумрака. За всеки случай.

- Защо?

Той внимателно остави стрелата и вдигна лъка. Обикновен съвременен рикърв от фибро стъкло. Нищо вълшебно.

- Защото всичко се случва. Светът на Различните е доста по-различен от вашия на моменти. Повечето магове имат жезли или пистолети. Аз не мога да стрелям с тях и затова имам лък и стрели. Един Различен просто трябва да има оръжие под ръка, с което да може да си служи добре при нужда. Мен хич не ме бива с огнестрелното оръжие, но пък обичам хладното. Да кажем, че съм старомодна.

- Можеш да стреляш с това? – той кимна с глава към лъка.

- Да, а сега го остави на място – помолих аз и се зарових отново в хартиите.

Той ме послуша и започна да обикаля из стаята. Подръпваше кориците на книгите, вдигна два-три амулета да ги разгледа (с влизането бях деактивирала охранителните заклинания по тях), зачете се в някои заглавия. Повечето книги бяха обикновени човешки книги. Книгите за Различните са в библиотеката и архива, в мазето на Патрула.

Междувременно аз намерих служебния телефон. Отворих си тефтера и набрах номера на дежурния за Москва. Не го знам на изуст, рядко изобщо ми се налага да звъня на този номер. Даваше свободно.

- Ало? – отговори сънен мъжки глас от другата страна след поне пет минути звънене. Аз съм упорита гад.

- Добър ден – наблегнах аз на думичката ден. Да спиш в 12 на обяд и то на смяна си е безобразие. – Аз съм Наташа Алексеева, от Нощния Патрул на Москва. Трябва да дойдете да приберете задържан малолетен Различен.

- Така... – от другата страна чух шумолене на листи.

Тези Инквизитори и тяхната старомодност. Вместо да ползват компютри като всички останали, те още пишат на ръка. Поне че вече не е с перо и мастилница – правя катастрофални петна по целия лист. Вероятно дежурният съставяше протокол. На ръка.

- Ранг на Различния? – като истински Инквизитор, той попита първо за равнището на силата, а не за годините на провинилия се, въпреки че изрично бях подчертала „малолетен“. А думичката ранг издаваше, че той самият е поне първо-второ равнище. И е по-възрастен от мен поне с петдесет човешки години.

- Висш маг – отговорих кратко аз. Дочух скрибуцане на перо по хартия от другата страна. Ясно, беше поне със 100 години по-стар. Само такива Различни все още предпочитаха да пишат с пера. – Има доста провинения, но не са за телефона. С кого имам честта да разговарям?

- Валерий. Маг Първи ранг – отговори ми той. Инквизиторите почти никога не споменават фамилиите си. Мисля, че са засекретени по съображения за сигурност.

- Добре, Валерий – отговорих аз официално. – Ще Ви чакам възможно най-скоро в офиса на Нощния патрул.

- Ще бъда там до няколко часа – гласеше краткият отговор. Дори нямах време да възразя, че нямам цял ден да го чакам, когато чух сигнала за прекъсване на разговора.

Ядно траснах телефона. Понякога инквизиторската самонадеяност може да ме извади от релси. Понеже са стражи на Договора си въобразяват, че всичко им е позволено. И всички са им длъжни. А към нарушителите нямат никакъв жал. Николай не го чакаше нищо добро. Въпреки, че по човешките закони би бил на отчет в детска педагогическа стая.

- Проблем ли има? – попита Глухарьов. Беше се настанил на единия от столовете пред масата ми и доколкото видях, следеше разговора с внимание.

- Има – измърморих аз. – Инквизиторът ще дойде след няколко часа, вероятно.

- Защо? – въпросът беше напълно логичен, но ми излази по нервите.

- Откъде да знам?! – озъбих се аз. – Инквизицията не дава отчет, по принцип.

- Добре, мир! – вдигна ръце моят партньор. – Какво ще правим дотогава?

Огледах се из кабинета. Не ми се чистеше – за това човек трябва да има муза, която определено на мен ми липсваше в момента. И рапорт не ми се пишеше, защото случаят формално още не беше приключен. Докладът пред Хесер щеше да е устен и щеше да стане, когато шефът се появи на работа. Ако се появи на работа днес. Затова когато погледът ми падна върху каната отговорих:

- Пие ли ти се чай? – той кимна. Аз просто погледнах каната и тя сама се включи.

- Хубав кабинет имаш – заключи той, докато оглеждаше стаята, отново.

- Благодаря, като на сътрудник на Патрула от Висш ранг – отговорих аз. – Те са стандартни. Не е кой знае какво.

- Не е кой знае какво ли? – засмя се той. – Това е четири пъти по-голямо от моя кабинет в районното! А аз имам голям кабинет, впрочем.

- Това не е целият кабинет. Има и баня и тоалетна. Зад шкафа – поясних аз, докато наливах чай за двама ни.

- Защо? – удиви се той.

- Понякога се налага да прекарам няколко дни тук на работа – обясних аз и му подадох чашата. – Почвай да питаш, знам че в главата ти се въртят доста въпроси.

Той не ми отговори веднага. Първо отпи от горещия чай и затвори очи за миг. После ме погледна – с рошавата ми коса, която отдавна вече не беше вързана на опашка, с окаляния чорапогащник и обувки от търчането по изгрев из гробищата, с раздърпаната ми униформена пола и блуза и килнатата униформена вратовръзка. Изглеждах точно така, както се и чувствах – смазана от умора.

- На някои от въпросите си отговорих вече. – каза най-накрая той. – Само не разбрах откъде тая жестокост към момчето. – и ме погледна с укор. Ясно, Желязната Девица.

- Той си го беше изпросил, Глухарьов. – отговорих аз мрачно. – А аз не знаех, че зад фасадата на кораво и безскруполно ченге всъщност се крие добряк. – надявах се да го засегна, но той просто се усмихна. Като пакостливо дете, което са хванали да краде от сладкишите.

- Разкри ме. – поясни той. – Не обичам, когато се случват лоши неща. Но разбираш, такава ми е работата. Ако го разберат, всички ще ми се качат на главата. А и не съм чак толкова мекушав. – намери за нужно да се защити той. – Просто ми стана жал за това момче, притиснато между вашите игрички.

- Да не видя себе си в него? – примигах аз. Чак нелепо ми звучеше.

- Донякъде – да. – кимна той и отново отпи от чая. – Това обаче не означава, че оправдавам действията му.

- Ще има ли дело за смъртта на клошаря? – попитах аз.

- Ще се наложи. Случаят ще ми се води. – намръщи се той. – Обаче не изглежда да е много вероятно да го разкрият. Мразя да ми е кофти статистиката.

- Не се знае. Ако Инквизицията се задейства...

- Ако е като Прокуратурата, има да чакаш! – поклати глава той.

- Не, тук са доста по-страшни и експедитивни. Ако Инквизицията се заеме да чопли случая, със сигурност ще открият виновника. Инквизиторите са малко и всеки потенциален нарушител на Договора е заплаха за тях. Едва ли ще го оставят така.

- Да допуснем... – промърмори той. Личеше си, че нещо не ми вярва. – А ние с теб какво ще правим?

- Каквото нареди Хесер. – допих чая си аз.

Преди Сергей да има време да ми отговори, на вратата се подаде Валентина Ивановна и изрецитира:

- Шефът ви вика в кабинета си. Веднага. – и затвори вратата. Ние само се спогледахме и тръгнахме след нея.