Наблюдения в Ректората на СУ

Стъпките на преминаващите студенти, от които и аз съм част, отекват в съзнанието ми като звън от празнична камбана. Ректоратът съхранява по свой уникален начин младежките мисли и преживявания. Осъзнавам, че ще ми липсва атмосферата му, защото наближава да се дипломирам. Винаги съм усещала една завладяваща, космическа самота в тази сграда, дори и да е много пълна с хора.   Но това усещане за самота след миг е притъпено от красивата и толкова споделена целувка на двама влюбени. Замислям се колко ли такива целувки и любовни терзания е запазил в себе си Ректоратът... Спомням си и за бившата ми приятелка- оживяват наново нашите усмивки, споделяния, забавления. 

Продължавам да вървя и наблюдавам. - Всеки бързо си споделя нещо с някого, сякаш несъзнателно се състезава с неумолимостта на времето.  Токчетата от обувките на студентките са един неотменен и постоянен звук.  Те тракат настойчиво, както настойчиви са и нашите студентски мечти, стремежи и пориви. Ние, студентите, сме богатството на университета, защото го одухотворяваме!

След още няколко мига на съзерцание във фоайето виждам едно момче, което куца силно с единия крак. Задавам си въпроса дали всеки би му помогнал или ще се скрие в "пазвите" на пространството и в безличието на тълпата. Чувството за състрадание би трябвало да се пробуди независимо къде се намираме и дали има извънредна ситуация.

Е, след видяното си тръгвам вече. Оставям частица от себе си в централната сграда на Софийския университет - частица, която не е безлична, а натоварена с принадлежност и емоционално присъствие!