Семейна сага глава 20
Глава двадесета
Вместо епилог
Честно казано страхувам се да продължа тази история. Постепенно “семейната сага” се превърна в нещо от рода на мемоарите, а аз съвсем не желая това. Смятам, че трябва да спра овреме, за да не стана скучен и да ви досаждам с подробности от моя живот като младеж.
След завършването на техникума, започна трудовата ми дейност- стругар, проектант и т.н. Военна служба и следване в университета, влюбвания, разлюбвания, женитба и радостта да бъда баща, следваха едно след друго. Нищо оригинално, нищо интересно. Банални истории като милиони други.
Пет години учителствах в София и пет години в Мароко, обиколих 33 страни, живях в четири, видях свят и имах щастието да се докосна до много шедьоври на световното изкуство. Не станах нито богат, нито пък беден. Впрочем тук ми се струва, че излъгах. Забогатях много. Нима да се докоснеш до Мойсей на Микеланджело и до неговата “Пиета” в Ватиканската катедрала “Свети Петър” не е огромно богатство? Нима да се разхождаш по Големите булеварди на Париж, да си пиеш кафето в някое малко кафене на Пиаца Навона в Рим не е баснословно богатство? Да препускаш по прерията на Аризона на път към Голямия Каньон, да загубиш 10-20 долара на рулетка в Лас Вегас и да се разхождаш с увеселително корабче по Босфора, се равнява на няколко шестици спечелени на Тото 2- второ теглене.
Доста години работих в системата на външна търговия по времето на соца, видях всякакви чудеса, сблъсках се с корупция, подмазвачество и нагла шуробаджанащина, възмущавах се, бунтувах се, а понякога си патех за това. Съдбата ме спаси от изпитания, които можеха да бъдат фатални, както за мен така и за семейството ми.
Няма да скрия, участвах активно в строителството на голямата илюзия наречена “социализъм” и “социалистическо общество”, защитавах според възможностите и ранга си интересите на страната, а след това бях ням свидетел на разрухата обхванала българската промишленост. На път за Истанбул плаках с истински сълзи виждайки трагичното състояние- изтърбушени врати и прозорци, обраслите с бурени и трънаци стени на “Химмаш”- Хасково-гиганта на родното химическо машиностроене, завод, който познавах съвсем отблизо.
Може би ще дойде ден и ще разкажа за годините в системата на външна търговия, макар че едва ли днес някой се интерсува какво е било тогава.
След някое и друго време, може би ще продължа Сагата, под друга форма и с друго заглавие. Не знам.
Преди да сложа финалната точка, искам да кажа няколко думи за живота в България на поколението на моите баби и дедовци, както това на моите родители.
Родени в чужда страна, те имали роден град, родна улица, роден дом. Имали са поминък, ниви и лозя, работи ли са професиите си, старали са се да бъдат полезни на обществото и на семействата си. Малцина от тях са били образовани, но са живеели един нормален, уютен живот. И изведнъж по волята на самозабравили се политици, живота им се превръща в един кошмар , който ги преследва до края на живота им.
Загубват всичко-дом, работа, съседи с които са живяли в мир и уважение поколения наред, загубват земята която са поливали с потта си, и която ги е хранила десетилетия, а може би и векове наред. Загубват всичко за да се превърнат в бежанци, “апатриди” т.е хора без Родина, без Отечество.
България ги приема радушно и им предлага своята красива природа, своите чисти води и вкусни храни. Но без език, без работа, без почва под краката си, те не могат да бъдат щастливи. Интреграцията е изключително трудна, а за някои невъзможна. Затварят се в черуката си и живеят като в гето, което сами си създават.
Непознат език, различен манталитет, други обичаи, не спомагат за бързата интеграция. Ще минат няколко поколения, за да може днес да кажем, че сме се напълно интегрирали.
Представям си колко му е било трудно на дядо Марук, да чака синът му или дъщеря му да му дададт някой лев за да отиде да се подстриже или за да си купи цигари. Способният, уважаван и горд майстор ковач, е вече нищо. Никога не съм го чул да се оплаква, да хленчи за нещастието сполетяло семейството му. До смърта си ходеше изправен и гледаше на света като онзи, изпод чиито ръце са излизали изключително сложни ковани изделия.
И такива като моят дядо са стотици хиляди, милиони арменци пръснати по целия свят. Питам се с какво право една шайка убийци, имащи голяма власт са могли безнаказано да унищожат милиони мирни хора. Нямам предвид физически унищожените милион и половина, а онези два милиона и половина арменци изчезнали от Турция според статистиките от 1927 година.
Изминаха сто години от онези събития, сто години арменците по света се борят за признаването на това грандиозно престъпление спрямо цяла една нация и нищо. Човечеството мълчи за планираното унищожаване на цял един мирен, трудолюбив народ, а вестниците гърмят за това, че американски полицай застрелял чернокож при изпълнение на служебния си дълг.
Бежанците не са емигранти. Те не са избрали доброволно къде да живеят, те са се спасявали за да живеят, за да не станат жертва на една човеконенавистническа държавна политика.
Когато преди три години вървях по улиците на Текирдах/ Родосто/, родният град на моята майка, сърцето му биеше толкова бързо, че имах чувството, че ще се пръсне всеки момент. Един красив, спокоен и чист град, в който единствените следи от многобройното арменското население в града са почернелите от времето дървени къщи с изтърбушени врати и прозорци, с рухнали покриви и запустяли дворове. Вървях и от очите ми се лееше поток от сълзи. На “старата чаршия” е била ковачницата на дядо ми, по стръмните сокаци 8 годишната ми майка всяка сутрин е отивала на работа. С какво са били виновни тези хора за да заслужат такава жестока съдба? Може ли някой да даде логичен отговор? Може ли някой да посочи една единствена причина за оправдание на това престъпление, на този Геноцид.
Благодаря на верните си читатели, които в продължение на месеци следиха моето скромно писание. Вашето присъствие и интерес ме вдъхновяваше да продължавам напред в годините и аз съм ви безкрайно благодарен за търпението и интереса.
Приятели, пожелавам ви Весела Коледа и една щастлива и интересна Нова година. На 31 декември в 24 часа ще вдигна наздравица за вас мои скъпи приятели. Довиждане, бъдете здрави!
© Крикор Асланян Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Много интересно разказваш. Аз бих чела още с удоволствие.
-
Ангар, благодаря ти, че моята "сага" е привлекла вниманието ти и е допринесла да допълниш знанията си за Геноцида. Старл съм се да бъда обективен, но все пак всеки вижда нещата според своя мироглед. За антикомунизъм не може да се говори въобще при мен, защото винаги съм бил и съм защитник на идеята, но никой не може да отрече нечовешките извращения на простаците дошли на власт. Но това е много дълга и сложна тема. За термина "шумкари"- това са думи на един от синовете на собственика на цигарената фабрика. Тази част е буквален цитат от неговите спомени, разказани когато беше вече на 90 год. Собственик на фабрика, човек заможен и за един ден остава без петак в джоба и е принуден да тръгне немил недраг по света, и искаш да бъде щастлив, че са му взели всичко хора които не са си мръднали пръста? Само защото имат шмайзери и могат да те унищожат на място. Ти сам казваш, че пиша и за унищожаването българската индустрия след 1989 г. Да , по тази тема някой ден ще напиша нещо, за сега не знам под каква форма, но дългогодишната ми трудова дейност в системата на ВЪНШНА ТЪРГОВИЯ, ми е дала възможност да видя мнго положителни и крайно отрицателни явления в българската индустрив и търговия, за някои от които намеквам в глава 20. Нямам претенци за гениален творец, каквито се срещат често в Откровения. Аз пиша за да се забавляваим, и моите писания са скромни и непретенциозни. Частта за техникума наистина е суховата, но след толкова много години спомените са избледняли, пак благодарение на добрата ми памет мога да изложа поне някои факти и мена. Почти всичките ми съученици се изумяват от това колко много помня неща отпреди 60 години. Що се отнася до живота на моите деца и внуци при новите условия в България, те намериха друго решение като 2 милиона други българи, напускайки странат на циганизацията и робството на ДПС. Не мога да се примиря, че големите БЪЛГАРСКИ партии не могат и НЕ ИСКАТ да намерят общ език и да елиминират веднъж завинаги турската олигархия от властта. За мене тези партии провеждат подчертано АНТИБЪЛГАРСКА политика и ограбват държавата под носа на заблудения народ. Не е далеч деня, в който българите ще бъдат малцинство в собствената си страна, но вие не го виждате или се правите, че не го виждате. Какви последователи на Левски, Ботев и Бенковски сте, когато ви е страх да кажете една дума против хората които 25 години унищожават моята Родина, защото обичам България и ми е мъчно като гледам нейното унищожаване. Защото не се намират честни и интелигентни българи да застанат начели и да поведат народа, ами оставяте на разни продажници, лумпени и неграмотни хора дане да коват бъдещето, а да унищожават настоящето на страната.
-
Пропуснал бях тази сага, защото рядко се зачитам в проза. Но сега я изчетох.
Много е хубава - и като съдържание е хубава, и разказвачът е талантлив. Много неща научих и разбрах. Досега което бях чел за геноцида над арменския народ, беше някак сухо,но това, което прочетох от теб, дълбоко докосна душата ми.
Погледни обаче текста на глава 19 - при постването се повтаря, повторението е добре да се изтрие.
Освен това тази глава е някак суховата - изброяването на имената на преподавателите е като от книга-история на техникума. Добре е за тях да се разкаже по друг начин, както е направено за преподавателя изобретил кометите на подводни криле.
А 18 и 17 глава мисля че бяха, отблъскват със своя антикомунизъм. Тук изменяш на жизнената правда. "Шумкарите", както с омраза ги наричаш, не са били това, което ти описваш. Те бяха, които и измиха позора на България с участието си в Отечествената война, и не са били само лоши. Лоши хора е имало и ще има винаги, но то не е от комунистическите идеи. Не бяха и само рушители, а преди всичко и съзидатели. Достатъчно е да сравним последствията от национализацията и после от реставрацията - ти сам го илюстрираш с машиностроителния завод в Хасково.
И комунистите ли бяха виновни за бомбардировките, за сриването на София със земята? И не трябваше ли да има Народен съд - безнаказани ли трябваше да останат виновниците за това? Оказва се, че по този въпрос на много хора, и то много дълбоко, им е промит мозъка.
Мисля прочее, че вместо тази отблъскваща антикомунистическа риторика, по-добре би било повестованието да продължава в стила "семейна сага" -как се е развил живота ти, какви прищевки на съдбата са те изпратили в тези 33 страни, в които си бил, а също и как в новите условия се урежда живота на твоите деца и внуци.
Мисля си обаче - защо когато описваш Родосто, нищо не споменаваш за българи? Защото българите вече са били изтребени. Защото преди арменския геноцид, в продължение на близо петнадесет години в Източна Тракия е имало още по-зверски геноцид над българското население. Навсякъде, където са нахълтвали, турците са провеждали геноцид. Не бих искал да го кажа, но ако турците трябва с една дума да бъдат охарактеризирани, тази дума е "жестокост". -
Докосваща сърцето проза, написана с художествено майсторство
и с искрено чувство, което буди съпричастност у читателите.
Поздрави и от мен! -
Елица, преди всичко ЧНГ с пожелание през 2015 година да се сбъднат всичките ти мечти. Благодаря за хубавите думи и съпричастността ти към нерадостната съдба на арменците. Честно и искренно казане, аз не се взимам на сериозно като творец. Просто се забавлявам и се радвам на възможностт да създавам нови интересни приятелства в Откровения. Общуването с млади хора ме подмладява, а това е много важно когато човек премине определена възраст , какъвто е моят случай. Писането е просто форма на общуване. Желая ти задраве и дано догодина се срещнем на поредната Национална среща.
-
Прочетох с интерес всички откъси на Сагата, Крикор.
Благодаря ти за така достоверно представената истина през онези жестоки години на насилие и несправедливост спрямо арменския народ-мъченик.
Съпреживях болката ти...
Честита и благословена да е за теб новата 2015 година!
Здраве и къснмет ти пожелавам. И още творчески постижения!
Елица -
Роси, само след 3 дни идва Новата 2015 година. Желая ти Здраве, професионални успехи и богато творчество. Радвам се, че мога да вълнувам някого със скромните си писания. Вероятно защото излизат право от сърцето, без разкрасяване и ретуш, макар и не с особена художествена стойност, но не оставящи читателите безразлични към съдбата на моите "герои", които не са никакви герои, а обикновени хора от моето семейство. Хора патили и препатили, подложени на незаслужени мъки и страдания. Принудени да изоставят дом и земя, и да "пият и пеят в край чужди събрани". Благодаря ти и Весела Нова Година.
-
Прочетох с интерес и се замислих...
"Когато преди три години вървях по улиците на Текирдах/ Родосто/, родният град на моята майка, сърцето му биеше толкова бързо, че имах чувството, че ще се пръсне всеки момент. Един красив, спокоен и чист град, в който единствените следи от многобройното арменското население в града са почернелите от времето дървени къщи с изтърбушени врати и прозорци, с рухнали покриви и запустяли дворове. Вървях и от очите ми се лееше поток от сълзи. На “старата чаршия” е била ковачницата на дядо ми, по стръмните сокаци 8 годишната ми майка всяка сутрин е отивала на работа. С какво са били виновни тези хора за да заслужат такава жестока съдба? Може ли някой да даде логичен отговор? Може ли някой да посочи една единствена причина за оправдание на това престъпление, на този Геноцид."
Развълнува ме, Крикор...
Честито Рождество Христово и щастлива нова 2015 година!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
