Глава двадесета
Вместо епилог
Честно казано страхувам се да продължа тази история. Постепенно “семейната сага” се превърна в нещо от рода на мемоарите, а аз съвсем не желая това. Смятам, че трябва да спра овреме, за да не стана скучен и да ви досаждам с подробности от моя живот като младеж.
След завършването на техникума, започна трудовата ми дейност- стругар, проектант и т.н. Военна служба и следване в университета, влюбвания, разлюбвания, женитба и радостта да бъда баща, следваха едно след друго. Нищо оригинално, нищо интересно. Банални истории като милиони други.
Пет години учителствах в София и пет години в Мароко, обиколих 33 страни, живях в четири, видях свят и имах щастието да се докосна до много шедьоври на световното изкуство. Не станах нито богат, нито пък беден. Впрочем тук ми се струва, че излъгах. Забогатях много. Нима да се докоснеш до Мойсей на Микеланджело и до неговата “Пиета” в Ватиканската катедрала “Свети Петър” не е огромно богатство? Нима да се разхождаш по Големите булеварди на Париж, да си пиеш кафето в някое малко кафене на Пиаца Навона в Рим не е баснословно богатство? Да препускаш по прерията на Аризона на път към Голямия Каньон, да загубиш 10-20 долара на рулетка в Лас Вегас и да се разхождаш с увеселително корабче по Босфора, се равнява на няколко шестици спечелени на Тото 2- второ теглене.
Доста години работих в системата на външна търговия по времето на соца, видях всякакви чудеса, сблъсках се с корупция, подмазвачество и нагла шуробаджанащина, възмущавах се, бунтувах се, а понякога си патех за това. Съдбата ме спаси от изпитания, които можеха да бъдат фатални, както за мен така и за семейството ми.
Няма да скрия, участвах активно в строителството на голямата илюзия наречена “социализъм” и “социалистическо общество”, защитавах според възможностите и ранга си интересите на страната, а след това бях ням свидетел на разрухата обхванала българската промишленост. На път за Истанбул плаках с истински сълзи виждайки трагичното състояние- изтърбушени врати и прозорци, обраслите с бурени и трънаци стени на “Химмаш”- Хасково-гиганта на родното химическо машиностроене, завод, който познавах съвсем отблизо.
Може би ще дойде ден и ще разкажа за годините в системата на външна търговия, макар че едва ли днес някой се интерсува какво е било тогава.
След някое и друго време, може би ще продължа Сагата, под друга форма и с друго заглавие. Не знам.
Преди да сложа финалната точка, искам да кажа няколко думи за живота в България на поколението на моите баби и дедовци, както това на моите родители.
Родени в чужда страна, те имали роден град, родна улица, роден дом. Имали са поминък, ниви и лозя, работи ли са професиите си, старали са се да бъдат полезни на обществото и на семействата си. Малцина от тях са били образовани, но са живеели един нормален, уютен живот. И изведнъж по волята на самозабравили се политици, живота им се превръща в един кошмар , който ги преследва до края на живота им.
Загубват всичко-дом, работа, съседи с които са живяли в мир и уважение поколения наред, загубват земята която са поливали с потта си, и която ги е хранила десетилетия, а може би и векове наред. Загубват всичко за да се превърнат в бежанци, “апатриди” т.е хора без Родина, без Отечество.
България ги приема радушно и им предлага своята красива природа, своите чисти води и вкусни храни. Но без език, без работа, без почва под краката си, те не могат да бъдат щастливи. Интреграцията е изключително трудна, а за някои невъзможна. Затварят се в черуката си и живеят като в гето, което сами си създават.
Непознат език, различен манталитет, други обичаи, не спомагат за бързата интеграция. Ще минат няколко поколения, за да може днес да кажем, че сме се напълно интегрирали.
Представям си колко му е било трудно на дядо Марук, да чака синът му или дъщеря му да му дададт някой лев за да отиде да се подстриже или за да си купи цигари. Способният, уважаван и горд майстор ковач, е вече нищо. Никога не съм го чул да се оплаква, да хленчи за нещастието сполетяло семейството му. До смърта си ходеше изправен и гледаше на света като онзи, изпод чиито ръце са излизали изключително сложни ковани изделия.
И такива като моят дядо са стотици хиляди, милиони арменци пръснати по целия свят. Питам се с какво право една шайка убийци, имащи голяма власт са могли безнаказано да унищожат милиони мирни хора. Нямам предвид физически унищожените милион и половина, а онези два милиона и половина арменци изчезнали от Турция според статистиките от 1927 година.
Изминаха сто години от онези събития, сто години арменците по света се борят за признаването на това грандиозно престъпление спрямо цяла една нация и нищо. Човечеството мълчи за планираното унищожаване на цял един мирен, трудолюбив народ, а вестниците гърмят за това, че американски полицай застрелял чернокож при изпълнение на служебния си дълг.
Бежанците не са емигранти. Те не са избрали доброволно къде да живеят, те са се спасявали за да живеят, за да не станат жертва на една човеконенавистническа държавна политика.
Когато преди три години вървях по улиците на Текирдах/ Родосто/, родният град на моята майка, сърцето му биеше толкова бързо, че имах чувството, че ще се пръсне всеки момент. Един красив, спокоен и чист град, в който единствените следи от многобройното арменското население в града са почернелите от времето дървени къщи с изтърбушени врати и прозорци, с рухнали покриви и запустяли дворове. Вървях и от очите ми се лееше поток от сълзи. На “старата чаршия” е била ковачницата на дядо ми, по стръмните сокаци 8 годишната ми майка всяка сутрин е отивала на работа. С какво са били виновни тези хора за да заслужат такава жестока съдба? Може ли някой да даде логичен отговор? Може ли някой да посочи една единствена причина за оправдание на това престъпление, на този Геноцид.
Благодаря на верните си читатели, които в продължение на месеци следиха моето скромно писание. Вашето присъствие и интерес ме вдъхновяваше да продължавам напред в годините и аз съм ви безкрайно благодарен за търпението и интереса.
Приятели, пожелавам ви Весела Коледа и една щастлива и интересна Нова година. На 31 декември в 24 часа ще вдигна наздравица за вас мои скъпи приятели. Довиждане, бъдете здрави!
© Крикор Асланян Todos los derechos reservados