„Шофьорът, който псува на светофари”

Една студена нощ. Едно претъпкано кръстовище.

Клаксони. Ръмжене на двигатели. Една музикална дисхармония.

Светва зелено, разбира се – пешеходците тръгват първи. Пресичат пешеходната пътека.

Коли неспокойно ръмжат и все пак изчакват отминаването на глъчката хора.

След което се вдига пушек от вредни газове и колите се отправят към следващия светофар.

Тъкмо светва жълто и един забързал се да хване в последния момент автобуса пешеходец  профучава, бягайки през целия булевард, за малко да бъде прегазен от шофьор в черен Голф 2-ка.

Всичко, което си спомняше пешеходецът, бяха думите, изхвърлени като със скорострелно оръжие, все едно бяха подготвени и заредени много преди да е имало и най-малкия намек за това, което ще се случи сега.

-          Да те чукам в устата космата и да свърша на пъпката на езика ти! Кретен с кретен! Сляп ли си бе, тъп спаружен нещастник!

Тези думи профучават край него със свистене на гуми и мелодията на някаква мазна, глуповата чалга...

-          Тоя беше някъв мазен педал! Сигурно ся ще се прибере в тях и ще се чукат яко с партньора си, като се сменят – кой ще е отгоре!

„Дай да те пипам ма, мацко.

Искам да барам всичко по теб.

Без цуни-гуни преструвки.

Да те бръкна със пръст на мига.

Ти си много яка мадама, ама утре ще си поредната тъпа буца месо.

Днес искам да сме двама – в мойто мизерно легло.”

-          Е , т’ва е класика, синко. Гочо е баси якият певец. Няма такива рими никъде! Жесток, жесток.

-          Да, тате. – момчето на около 8-9 годишна възраст стоеше на отворения прозорец на колата и възхитено наблюдаваше света навън. Всичко, което баща му кажеше, всяка дума – това бе истината!

Той попиваше всяка негова дума, всеки негов вик. Как искаше да е голям, за да чука яко кучки и да се ебава с някви невестулки по улиците, както правеше баща му.

И да кара кола – като него.

„Шумахер ряпа да яде пред баща ми” – бе казал на съучениците си.

-          Абе, тоя к’во прай бе, ше кара ли тая таратайка – къв тоз гъз лайнян, бе! Купил си Мерджан, пък ще го кара кът дърта баба! Тя баба ти кара по-добре от тоя! – настъпи педала на газта и се изравнява с колата. – Ма т’ва жена ли е, бе! Ей, задръстена повърхностна путка с пресъхнала минджа зелена. Кой мизерник ти е дал книжка на тебе, ма?! Да му го начукам на него. И на тебе да ти го начукам!

Разбира се, следва неудържим смях от страна на детето. Баща му даде много добър урок на крантата в колата, която вече нямаше значение, защото бе задмината и оставена да диша прахта на най-добрия по улиците! Баща му.

-          Казвам ти, няма такова нещо като жена шофьор! Запомни го добре, сине, като са ожениш, за нищо на света не и втълпявай на жена ти, че ше кара кола. Виж я майка ти, с нея нямаме проблеми, нали? А така, мене ше слушаш ти.

-          Тате, почти се прибрахме. – казва детето с леко разочарование в гласа, защото ще трябва да се прибера и да си ляга да спи. А така се забавлява сега!

Остава само едно кръстовище. Много натоварено през деня кръстовище. Но сега е почти девет вечерта и няма много коли.

Понеже са хванали зелената вълна на предните два светофара, а до светването на зеленото при този остават секунда, предполагам, си е мислел, че ще е точно на жълто, когато преминава, няма други коли наоколо.

И да – светва жълто, когато преминава покрай светофара.

И тогава светът започва да се върти.

……....

(Боли ме цялото тяло.

Какво се случи?!

В болница ли съм?)

Тези мисли преминаха през главата му. Мисълта като цяло все още не работеше в пълна готовност, но спомените бяха болезнени и навлизаха като остро, нажежено до червено ножче за масло -малко, бавно, леко, влудяващо!

Отвори очи. До него бе застанала съпругата му – цялата зачервена и разрошена, ридаеща, със затворени очи.

       -  Скъпа?!

       -  Говедо, чаках да се събудиш. Мразя те, напускам те!

И тя си излетя от живота му, както и всичко останало, просто прелетяха покрай него, въпреки че той не забеляза, не разбра какво точно се е случило.

Скапаният камион провали живота му!

……....

След седмица го изписаха, а след месец щеше отново да може да се движи самостоятелно. Добре, че сблъсъкът беше от другата  страна, а не от страната на шофьора...

……....

Пиеше бира, беше изпил две двулитровки, довършваше третата. Т’ва, бирата, така и не можа да го накара да се напие до забрава. Трябваше още нещо, трябва истински алкохол най-накрая. Ще отскочи до магазина да вземе някаква ракия.

Късно е за кварталното магазинче, ще отиде до някое "Пикадили".

Взема ключовете на колата.

Излиза.

……....

Кръстовище:

Няма пешеходци, едно такси стои пред него.

Светва жълто, таксито не се мръдва.

Светва зелено.

Мудно – таксито потегля.

-          Айде бе, айде бе! На майка ти цистита на яйчника да прегризеш...

……....

(Колата преминава през пешеходната пътека и навлиза към средата на кръстовището.

Един камион, решил да премине в последния момент, защото времето за него е пари, а шефовете му искат товарът да бъде доставен колкото може по-бързо, за да се поеме по нов курс, се врязва с около 70 км. в колата. В Голф 2-ка от страната на отворения прозорец и прехласналото се в светлините на приближаващата смърт дете.)

То умира на място. Светът не е светъл, а все така еднакъв. Римите не властват тук, само случайностите – или не?

Понякога се случват огромни обрати – големи промени, но това, което се случва най-често е, че нищо не се променя – всичко върви в един отдавна загубил се ред – всичко върви към собственото си самоунищожение. И какво може да направим, или просто да му кажем да си ебе мамата и да отидем за ракия!