Бабата прекръства челото, коремчето и крачетата на новороденото с думите: „На главата – кръст, в сърцето – ангел, под нозете – вълк“.

         А. В. Гура, „Символика на животните в славянската народна традиция“

                                                                 Зимният дворец в Плиска

  – Зима е още. Слънцето е слабо и неуверено. Гората и тя не се е раззеленила, клоните ú –  голи и унили, тревата ú – бледа и разбъркана, като рижа, проскубана козина на зимна лисица. Всичко е сиво-кафяво, камъните край извора са зеленясали, а другите по-натам – прашни и сиви, изгубили живец и цвят, не приличат на себе си. Не го пускай сега! Изчакай пролетта!

  – Не мога, иде Игнажден. Годината се завърта. Времето не чака. Трябва да извърви пътя. Бялата хрътка пие вече от извора. А водата си е същата – бистра и дълбока, ситните камъчета на дъното на амфората светят… Нека върви!

  – Злото ще се събуди и ще поиска да си върне онова, което му принадлежи. Дори и младият, раждащ се в средата на нищото бог няма да може да го спре. Рано му е още. Силите му ще разцъфтят едва напролет. Като сестра си е – всесветлата царица Илинда. Тя още чака. Чака нечия живителна пролет. Неговата?

  – Габриел! – сепна се Мирабела и вдигна глава от бюрото.

  Заспала е неусетно. Габриел не е тук. Още е в Италия, на конференцията в Равена. Той сега не е наблюдател, нито дори физик, а лекар.  Тук ги наричат лечители. Лечителят Гавраил Врач, ангел първа степен при двора на Перун Мадарски от династията на Симеон Велики. Но чий е този глас, който тя чува сякаш в главата си? Някой от поредните фокуси на Алибей?

  „Няма никого тук!“, прошепна гласът и ниският, гъргорещ звук се затъркаля из стаята, удари се в стъклата на прозореца, гледащ към закритата градина на Зимния дворец в Плиска, върна се към ъглите, заподскача по мраморните плочи на пода и бълбукайки, се разнесе из въздуха с остър, пронизителен аромат на пролетни цветя.

  „Няма, няма, -яма, -яма!“, прошепна само сянка на звук, изсъска като стремителен бързей, запени се за кратко и се стопи в лъчите на зимното утринно слънце.

  „Е, поне ехото още си е тук!“, помисли си успокоена Мирабела. „Това е едно от нещата, които не са се  променили!“

                                                                         Резерватът в Мадара

  Птичката беше толкова ярка и невъзможна сред унилата, угасваща сивота на парка, чуруликаше толкова ясно, звънливо и същевременно някак тревожно познато, че Дъждбог не се стърпя и я последва. Нямаше кой да го спре. Додона се беше вторачила в дерето, на дъното на което блестеше тъмна, студена вода. Сивин се спускаше бързо и ловко по стръмния, осеян с прашни храсталаци скат, а малко по-надолу, до един мъхнат, огромен камък се белееше миниатюрната, почти детска обувка на дойката.

  „Додона е стара като света.“, помисли си Джъд, провирайки се през дърветата по тясната пътека, виеща се към отвесните пясъчножълти скали на Мадарско плато. „Изродила е сестра ми Илинда, служила е на зет ми Перун в продължение на столетия. Произхожда от племето на джуджетата, но живее в Големия дворец от време оно. Помни дори царица Гордяна. Тогава е била още малко момиченце и е живяла в селото под Зли рид. Може с часове да разказва за скъсаната вълшебна огърлица на гордата владетелка и как скъпоценните камъни от нея се разпилели и се превърнали в Глухите канари, покрай които все още играят децата в Клисура – тогава това е била столицата на Мадара и там имало друг дворец, от който сега са останали  само развалини. Тя ме нарича галено Джъд, а покрай нея и всички останали. Само Илинда не иска. Това име, кой знае защо, не ú харесва. Всеки път потръпва, когато го чуе. Никой не смее да ме нарече така в нейно присъствие. Казва ми Дъждбог дори и в моментите, когато получавам от онези ужасни пристъпи, които изсмукват силите ми и ме карат да виждам неща, които не съществуват, и от които ми се струва, че полудявам. Затова винаги трябва да има някой с мен, където и да съм. Никога не ме оставят сам. А аз съм вече голям! Искам да съм като другите деца. Вечно ме пазят! И врач Гавраил все ме тъпче с разни отвари. И говори, говори… След това ми олеква, но за кратко. А сега и него го няма. Задушавам се! Ще ми се поне за малко да правя, каквото си поискам и да вървя накъдето аз реша, а не накъдето ми казват, защото било сигурно и безопасно. Когато порасна и оздравея, няма да позволя на никого да ми нарежда какво да правя. Никога! Нали съм брат на царицата, на могъщата перперуна, владетелката на най-силното царство на Земята. Кой би могъл да ми заповядва? Никой! Нека само утре мине церемонията и получа магическите си сили, ще видят те! И дори онзи всевиждащ перушан, Сивин, няма да може да ме спре вече. Много важно, че имал остър клюн и криле! Аз ще съм по-силен. Със сигурност ще стана перперуна. Като Илинда. И ще мога всичко! Сега ще се разходя малко, но няма да се отдалечавам. Не искам да пропусна церемонията утре. Само да видя къде отива тази птичка. Може пък… Само една малка разходка! Ще се върна пак по пътеката. Няма да се загубя! Тя, Додона, само  ме плаши с разни приказки за Куцулан. Защото се страхува да не тръгна сам. А самата тя не прави нищо. Трябва да опитам. Може пък това да е птичката от приказката! Поне прилича.“

Първа приказка за Куцулан, разказана от Додона

  Но въпреки всички несполуки хитрият дявол не изостави лудориите си. Затича се, сграбчи с две ръце месечината и като правеше гримаси и духаше пръстите си, прехвърляше я от ръка в ръка като селянин, извадил с голи ръце въгленче за лулата си; най-сетне я пъхна бързо в джоба и хукна пак, като че ли нищо не е било.

                                               Николай Гогол, „Нощта срещу Рождество“

  Дяволът Куцулан беше зъл и безотговорен. Толкова зъл, че когато Създателят се разгневи на първите хора А-дам и Ева-Мария и ги прогони от рая, заедно със змията Шуайджан, и ги прокле да изкарват с труд и пот на челото прехраната си и да се плодят в кръв и мъки, а със змията да са във вечна вражда, взе ленивото рогато страната на змията и стана най-върл враг на хората. И толкова ги възненавидя, че реши да ги лиши от слънцето, дето по Божията милост грее над цялата земя и кара напролет да цъфтят треви и дървета и да дават в късно лято и наесен разнообразен плод. И топли всички и всичко поравно, без да прави разлика между праведен и грешник, защото това е Божа работа, а не човешка или дори Слънчова.

  Множко му се видя на стария опашатко тая щедрост и намисли той да лиши света от светлина завинаги, че да заприлича той на Долната земя – безрадостно и мрачно място на вечната нощ, осветявано само от болезненото зарево над казаните, пълни догоре с разтопена смола и катран, които горяха непресекващо, подхранвани от огненото сърце на Земята – нейното течно ядро.

  Което ще рече, че Долната земя е много надълбоко под повърхността на нашата планета, а именно – на 2 900 километра дълбочина и ако тръгнеш пеша нагоре към повърхността, дори и да няма скали, подпочвени реки и езера или земна пръст, пак ще трябва да пътуваш дълго – седмици, а дори и месеци, и много е вероятно да изгубиш пътя, защото ще вървиш в почти пълен мрак.

  Затуй повечето от подземните същества са като къртицата – очите им са закърнели и те предпочитат да си стоят на тъмно. И само дяволите са запазили зрението си, за да могат да виждат грешниците и да не им позволяват да се измъкнат от казаните, ами да киснат там за вечни времена, защото попаднеш ли веднъж в ръцете на тая пасмина, път назад няма и за покаяние и опрощение вече е безвъзвратно късно.

  Но Куцулан не беше много примерен дявол и често се измъкваше от задълженията си. Нали беше вълшебно същество, беше открил един пряк път през скалите над казана, за който отговаряше, и през ден, през два оставяше огромната охранителна вила с три остри зъба на своя сменник – дявола Тютюлка. Той пък само това чакаше, защото беше амбициозен и искаше да натрупа повечко работни часове, за да се издигне в дяволската йерархия.

  Грабваше Тютюлка тихомълком и с превеличайше усърдие страшната вила и се разнасяше от казана вой, писък и угнетително скърцане със зъби – дотогава, докато въпросните зъби на въпиещите грешници опадваха от многото напън и наставаше над казана гробна и умиротворителна, макар и само временна, тишина.

  А нашият нехранимайко се отправяше към света на хората. Намерил си беше там едно усойно място, пълно със змии, гущери и други пълзящи гадини, с мъхове, плесени, уродливи дървета и течаща по острите скалисти зъбери леденостудена вода, излизаше от пещерата, където беше входът към Долната земя, лягаше под едно вековно дърво и се унасяше в мечти как ще дойде ден, когато няма да остане и следа от досадните човеци на земята и цялата тя ще се превърне в скръбно и мрачно царство на дяволите.

  Живееха и сега в тая тъмна гора чудни същества – зайци с кучешки лапи, котешки мустаци и магарешки уши. Ако хванеш такъв заек, той постепенно расте, натежава и накрая става толкова тежък, че човекът, който го носи, се проваля вдън земя.   

  Вятърът там е старец, облечен в дрипи, и когато минава покрай дърветата, растящи в блатото, оставя малки сини парцалчета по клоните и те горят с тревожен, студен пламък. Сивият, мъхест пън, на който решиш да седнеш за почивка, може се окаже омагьосан вълк с девет кожи, който да оживее и да те захапе ненадейно, а убитата мечка – вещица, която да се превърне после в жаба и да изчезне с оглушително квакане. И по-добре, защото ухапе ли те, тежко ти и горко – ти самият ще се превърнеш в жаба и можеш да станеш отново човек чак след седем години, ако успееш да намериш същата тая вещица и да пиеш от кръвта ú.

  Има там и змии с бели кучешки зъби и опашки на лисици, крилати елени, на които яздят халите, а в реката наблизо живее гигантската риба Главоперка с гръбнак, обрасъл с тиня и водорасли, покриващ цялото речно дъно, и само да помръдне същата тая риба с перки или с опашка, реката излиза от коритото си и залива цялата околност.  

  И други разни обитатели имаше тая гора, но дяволът не се интересуваше много от тях, а беше затаил ненавист само към хората, населили пещерите, и те му бяха като трън в окото.

  Всъщност нашият рогат познайник тогава не се казваше Куцулан, а имаше друго име, но откакто реши да изяде слънцето, получи тоя прякор, който му прилегна като калъф на дългата опашка, раздвоена в края досущ като отровен змийски език.

  Как стана това ли? Ами ей така.

  Реши се веднъж дяволът от мечти да премине към дела. Първом се настани на мекия зелен мъх под стария дебелокор дъб посред гората и стоя там цели три дни и нощи и не кусваше нищо, за да огладнее, както трябва. После се дигна и право към най-високия мадарски връх – Мусала, в планината Рила.

  Височината на тоя връх, изграден от палеозойски гранит, е почти толкова голяма, само че умножена по хиляда, колкото е и разстоянието от повърхността на земята до огненото ú ядро, а именно – точно 2 925,4 метра, което е съвсем сигурно, защото е измерено от девет белобради дворцови картографи звездобройци от равнището на пристанище Варна и нямаме никакви основания да се съмняваме в измерваческите способности на тия достопочтени, учени и знатни люде, членове на мадарския Болярски синклит и носители на престижни титли и награди от най-различни научни конференции и форуми из цял свят.

  Пътят нагоре по върха е не по-малко труден и дълъг от тоя изпод земята, но нали казват по нашия край: „Накарай мързеливия на работа, че да те научи на акъл!“.

  Тъй и Куцулан – прелетя той през скали  и блата, езера и ливади, по тесни и каменисти планински пътеки за има-няма няколко минути – накваси си малко копитата като пресичаше на кестерме заблатените пасища след Маркуджика, поочука се из камънаците, докато не се сети да скача като планинска коза от камък на камък, поодра си колената из къпиновите храсталаци край седмото Мусаленско езеро, но по пладне стигна най-сетне горе.

  Качи се на най-високата скала на върха. Там растеше един бор. По-надолу имаше и други дървета, но тоя беше най-отгоре и Куцулан се отправи към него. Понамръщи се малко дяволът, че му заприлича дъхът на бора на миризмата на тамян, но стисна храбро нос и се закатери нагоре. Протегна се най-накрая към небесното светило и хвана един лъч. Почна да го дърпа надолу, а слънцето, стреснато, понечи да се потули зад облака, дето тъкмо минаваше отгоре, но пухкавият небесен странник се уплаши от рогатия и набързо се отнесе на запад.

  Дърпа се, дърпа слънцето, ама и Куцулан не пуща. Захапа той лъча с яките си зъби, пресегна се пак и хвана цял сноп. Загреба към себе си тия лъчи, натика ги лакомо в устата си и започна да ги дъвче. Не беше много добро на вкус слънцето и доста пареше, ама Куцулан не придиря – хруска тъй яростно, че пушек се вдига.

  Обаче откъде изскочи един черен вълк, едър като теле, спусна се към  изчадието адово и макар оня да беше доста нависоко, подскочи вълкът и го хвана за петата. Писна рогатото, но не пуска слънцето. Заръмжа вълкът, а челюстите му – като клещи, взе да мята глава наляво и надясно. Не хареса на дявола да му дъвчат копитото, както той преди малко дъвчеше слънцето. Ритна с все сила вълка и той отпусна челюсти. Изтръгна се рогатият от вълчата хватка и се закатери още по-нагоре.

  И тогава, чудо на чудесата – вълкът спря да подскача нагоре, стъпи на земята и се метна към едно друго дърво по-надолу – с напукана зеленикава кора и с клони, отрупани с крилатки на дълги снопове – планински ясен. Опря предните си крака на ствола едрото животно и като човек протегна лапа, откъсна едно клонче и беж обратно към бора.

  Притича бързо и преди рогатият да се усети, замахна с клончето и го шибна през краката. Отхвръкна една крилатка с ясеново семе в нея и удари Куцулан по муцуната.

  Изпищя дяволът. Ясенът е свещено дърво и докосването му е непоносимо за всякакъв вид гадове. Една капка ясенов сок в отворената паст и на най-лютата змия мигновено я вкаменява, а отровата ú става безвредна като най-чиста изворна вода.   

  И наистина – започна да излиза един черен дим из устата на дявола и му припари на стомаха тъй силно, че изпусна оня първи лъч, догади му се неистово и избълва поразникът всичката светлина, дето се беше нагълтал с нея, че и още. Искри се разхвърчаха наоколо, сплъстената му козина, напоена с катран и смола, пламна като  факла и заподскача Куцулан из върха и търси вода да се угаси, ама няма!

  Засмя се светилото, издърпа и останалите си лъчи и се вдигна високо-високо, чак под небесния купол, дето свършва човешкият свят и започват Седемте небеса, а подът на първото служи за таван на хорската обител. И мяркат се там ангели бели с криле и сияят с всичката си сила стените на небесния Йерусалим, изградени целите от злато, бисер и скъпоценни камъни.

  Не понесе тая нетварна светлина дяволското изчадие и се преви от болка и ужас. Видя обаче вълка долу и лицето му се изкриви от ярост. Слънцето изпусна, но ще се справи с тоя никаквец, дето му измъкна плячката изпод носа!

  Скочи той на земята и се преобрази. Един черен глиган с покрита с катран остра четина зари с копита земята под бора и тръгна застрашително към вълка. От козината му все още се виеше дим и той малко накуцваше заради отхапаното копито, но пак беше ужасяващ с горящите си, кървясали очи и с насочените напред огромни бивни.

  А вълците страх нямат от никого и нищо, но се боят от черни свине. Подви опашка защитникът на слънцето и заотстъпва надолу. Скоро от него нямаше и следа.

  А оня дявол оттогава накуцва и му излезе име и под земята, и на нея, че и на небесата – Куцулан.

  И не се отказа куцият от опитите си да затрие човешкия род, ами продължаваше и за тая цел по-нататък влезе в сговор със змията.

                                                                                                  /Следва/

Източници:https://www.dissercat.com/content/simvolika-zhivotnykh-v-slavyanskoi-narodnoi-traditsii-opyt-etnolingvisticheskogo-issledovani

Уикипедия