Из ефимерните синьо-розови облаци на спомените, покриващи езерата и блатата на времето, скриващи поляните и дебрите на миналото, залъгващи ни със случили се и нестанали събития, украсени с портретите на отдавна забравени хора, които смятаме, че винаги ще помним, налагащи камуфлажа на днешния ден върху гранитно-пясъчната реалност…

Пролог.

Мислим си, че имаме спомени. И всичко в тях е отражение на оная действителност. Която никога, ама никога няма да забравим…

Макар добре да знаем, че огледалото отразява обратно…

И паметта е като прахосмукачка за душата – почиства мръсното и грозното…

А и никой не желае да живее в страшна, смешна, неудобна, неприятна, крива стая…

Поради което сами преподреждаме. И намираме място на всичко нужно ни. Тоест – на онова в спомените, което ни прави такива, каквито бихме искали да сме били…

Останалото – на бунището на времето.

По-далеч от очите на душата.

А аз мисля да поразкажа за детството и юношеството, за ученическото време.

Онази епоха от живота, която сравняват с пиянството – обикновено почти нищо не помниш и си изграждаш представа по това, което някой ти е разказал.

Е, не обещавам да съм напълно искрен.

Но ще се опитам да опиша ония събития, картини, хора, които живеят нейде из розово-сините облаци в съзнанието ми…

И онзи регион на България, който аз наричам Западна Европа, за някои злобари е Западнала България, а си е бил винаги край на твърди, упорити, инатчии, трудолюбиви, безотговорни, смели страхливци…

В центъра ще е Бяла Слатина. Градът, в който съм се родил и живял. И който определям като МОЯ ГРАД…

Макар твърдо да заявявам – аз съм от Борован!

Защото от там е родът ми…

А един негър – и в Европа да се роди, пак си е негър.

Оня град Бяла Слатина, който го няма…

Ходих и това лято из него, гледах…

И се убеждавах.

Това НЕ Е моят град…

Моят град остана нейде в 1971 година. Когато на 2 октомври заранта започна да се отдалечава. Макар аз да мислех, че заминавам от него надалеч. С куфар в ръка, остриган, придружен от баща ми…

Към сборния пункт за новобранците от района – Враца…

Днешният град е друг.

Да, повечето къщи са си по местата. Има дори ремонтирани и добре поддържани. Има и нови…

Хората са почти познати – немалко мои връстници ги няма и на този свят, немалко са в града…

Но са други хора…

Времето…Семействата…Работата…Промените – социални най-вече…

Това време, което не събира хората, а ги разделя.

И братя, братовчеди, приятели…Същите и не…Други…

Има нещо от миналото, да…И то е в нас.

Излиза обикновено на масата, след някоя си чаша.

Когато се вдетиним и върнем назад във времето.

Днешният ден не предлага общи теми. Политика, икономика, бит…Разликите помежду ни са огромни.

А миналото е почти еднакво…

Спорим за някои неща как са били, припомняме си, доизясняваме се…

В онова време…

Където се връщаме – поне за малко…Докато изтрезнеем.

И това е за мъжете. Жените не могат да се върнат назад. Почти не пият…

И пазят днешния ден, днешната фигура, днешната форма.

Не умеят…НЕ СМЕЯТ да станат пак момиченцата отпреди тридесет-четиридесет-петдесет години…

Огледалото ги охранява – боят се как ще изглеждат в него. В очите на околните.

Съжалявам ги…

А аз мога…

И – това е тайна! – често се връщам с машината на времето в съзнанието назад.

Тъй като няма къде другаде да отида.

Бяла Слатина я няма.

Борован го няма.

Тоя град, в който съм вече повече от 40 години, така и не стана мой.

Не го приех.

Не обичам ерзаците.

Може да е хубав, може да е добър за живот, може да има свестни хора…

Така е – хубав е, добър е, има хора!

Но не е моят град…

И се оказва, че човек може да е на няколко места едновременно…

Към едно от които ви повеждам…

I. – Родът.

1.

Както казах – роден съм в Бяла Слатина. И там живях 18 години.

Но фактически се чувствам борованченин – макар само лятос и сегиз-тогиз през зимата да съм бил в селото. Важното е отде е родата…

Веднъж се смях с едни от Генерал Тошево. Беше нейде 80-те години. Градчето им се развиваше. Нелошо, малко, компактно градче. Дори хубави момичета има… Та те ми подметнаха, че съм от село.

Вярно…

И попитах колко жители има градът им. Гордо заявиха, че са нейде към 8 000…

Аз скромно отбелязах, че моето село е по-малко – през 1946 година е имало 6 000 жители, а в оня момент просто не ги знаех… Но си е село…

И?

Голямо село беше…Сега, гледам, 2009 година е било към 2 500 души… Напускат…Защо ли?

Селото е на пътя Плевен – Бяла Слатина – Враца, както и на Оряхово – Враца. Равнина, чудесна земя, вода…Пръчка да забучиш – побива корен…

Реката се нарича с оригиналното има Барата. Тоест – рекичка. Така, впрочем, наричахме Скът помежду си. Все бара – неголяма, с риба /рибки/, с вирчета…

От Барата тръгва река Бързица, която при Липница се влива в Скът. Просто рекичките криволичат из равното, носят се бавно, тежко, спокойно…

Какъвто е животът наоколо.

Историците говорят за няколко махали, обединени в едно. Но подобно делене отдавна няма. Има названия – вярно. Обаче, граници – хич… Хора в региона са живели отпреди 6 000 години. Дори археолозите са намерили две праисторически селища, обаче разкопки – йок…

Около Борованската могила /хич не е близо до селото/ са намерени тракийски селища и гробници. Дори гроб на изгорени воин с коня му. И там – меч, юзда, сребърна торква /огърлие/. Там е и Градището – римска крепост, там е българско средновековно селище в Стругарката…Но няма кой да се заинтересува. Рекламата идва по-добре с измислени тракийски светилища на пъпа на света…

Известни българи са родени тук – академик Георги Цанев, Милена Цанева, академик Румен Цанев, художникът Владимир Ганецовски, първата жена актриса у нас Мара Нонинска…

2.

Нека тръгнем по класическия ми път из селото.

Автобусът спира на центъра. Едно време беше при паметника на загиналите във войните, сега е стотина метра нагоре – в посока Враца.

Паметникът е класически – издигнат в памет на падналите в Сръбско-българската война, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна. Отзад е името на прадядо ми Коцо. Имало е името на дядо ми – смятали са го за убит, но се завърнал и изчегъртал паметника. Не е добре на жив човек паметник да се вдига…

От другата страна на улицата е читалището. С паметника на конника от септември 1923 година. Дядо ми е бил в него въстание, макар да не знае защо. То той и за войната не ни разказваше. Просто помрачняваше и си намираше друга работа.

А през 1923 година учителят Коста Петров ги събрал, обяснил им, че трябва да свалят превратаджиите и ги повел. Само даскалът бил комунист, имало земеделци, повечето били фронтоваци и знаели – единствено с оръжие се решават въпросите. Разбили ги, разстреляли Коста Петров, набили задържаните…

Между паметниците има улица, която минава през стар мост, а после прелива в Малорадското шосе. Те там беше нашата къща. Май и номер имаше – дори се сещам, че беше 9…

3.

И от тук започвам да прехвърлям някои неща от „Три шишета в машината на времето”. Писах ги за оная книга, ама се налага да внеса тези разкази тук. Няма да ги направя по-добре, а не ми се иска да се мъча да каже едно нещо по няколко различни начина.

Та…

Там имаше две къщи. Голямата, „новата”, и старата.

Старата беше типична селска къща. Кирпичена. С мазе, което лятно време си беше хладилник. Още дедите ми изкопали яма – метър радиус, половин дълбока. И като сложиш нещо в нея – след два часа е студено, а до сутринта ледено. Не знам защо, но така си беше. Баба ми го използваше по предназначението за храни, а дядо ми си слагаше биричката.

Виното беше в бурето до стената /каменна, зидана/, а до сами вратата, на удобното място – две качета. Със сирене и за зелето.

Сирене правехме доста. Имахме овце, а собствениците им се бяха събрали в своеобразна кооперация. Нали тогава имаше трудодни, не беше лесно да се отсъства. И като почне пашата, овцете се извеждаха от един – толкова дни, колкото овце има. Примерно – десет овце, пет дни…Примерно, казвам – че не помня вече.

Та ходехме с дядо ми и пасяхме овцете. Цял ден по тях, на обяд пладнина под някое дърво, после ги прибирахме. И в дните, когато си овчар, ти доиш всички овце. Логично – всичкото мляко вземаш, подсирваш, не си играеш на дребно всяка вечер.

Е, някои искаха вечерно време мляко, ама си го плащаха. Знаеха, че тия дни овцете им не са „техни”.

Като малък подкарвах /в наше село викат „покарвах”/ овцете.Те са в голямата кошара, нейде 200 броя, тя е разделена на две, плет с леса /както викат в Борован/, преграждаща вратичката. И насочваш овцете към отвора, буташ лесата, следиш да минават една по една.

По-сетне доях заедно с дядо ми, а брат ми покарваше. Та преди да се запозная с особеностите на женската анатомия, ръцете ми заемаха автоматично правилна постановка…Оппа! Увлякох се…

Овцете зимата ги държахме в кошарата, до сами къщата. Старата, разбира се.  Тя имаше два етажа, но формално. Всъщност, бяха две стаи. Едната на партера, другата над мазата. Но до нея се стигаше по пет стъпала.

Лятно време дядо ми и баба ми спяха в долната стая. С отворена врата. Само някое куче ще мине, надникне и замине.

Крадци?

Ха!

Ние спяхме на тавана, върху сеното. А зад стената му беше другият таван – с книгите. Що книги намерихме там…Често го споменавам в сайта си, в разказите за книги.

Гредоред, движехме се бавно и полека, че да не се изтърсим, пълно с паяжини, прах и документи, снимки, книги… Братът на дядо ми е бил учител, даже в Македония 1942 година е преподавал, та имаше доста запазени книги.

Майка ми разправя как лятно време ходел наред с всички на жътва и поръчвал на своята майка – демек, далечната ми и позната само от една снимка баба Въла, да му вземе вестник. Пък тя взела веднъж, на другия ден нямало. И му обяснила: „Ми то, Филипе, така не може – днес вестник, утре вестник…Имаш един вече, чети си там…”

4.

Зимно време дядо ми и баба ми бяха в горната соба /по нашенски/. Две големи легла, маса, шкаф, печка. Долната стая беше като филм на ужасите…Или кулинарията. Свински глави, наденици, мръвки висяха от грамадните греди.

Студено, но – полезно.

Когато зимната ваканция отивахме, спяхме при тях горе. Дядо Герго /на него съм кръстен, както внукът ми на мен – пети Георги в рода!/ всяка вечер сядаше и попълваше една тетрадка. Нещо като дневник, в който записваше какво са правили този ден. Уважаваха го много за това, звеноводите и бригадирите правеха справки по нея.

Баба Сава си умря неграмотна на 95 години. Побеля чак след 90-тата. Кръстили я на свети Сава – не разбрали, че е мъжко име.Ама кой ти гледа…

Лятно време вечеряхме навън, под раслана. Така викаха на дивия кестен в двора. А дворът голям - над 3 декара. В едната част новата и старата къщи, после кочината, кошарата, дръвникът с натрупаните дърва, кокошарник.

Отпред – лехите /фитириите, както викаше баба ми/ с домати, краставици, чушки, цветята и т.н.

Пред новата къща имаше пещ. Висока, на две части. Отзад склад за дърва, отпред открито. А там – пещ за две тави с агнета. Горе тавите, под тях дупка за огъня, отдолу огнището.

И нейде над десет реда лозе. Зад което пак лехи със зеленчуци. В другата част – плодни дървета и царевица. Или ливада с трева – сменяше ги дядо Герго.

А третата част на двора беше най-екзотична.Половин декар гора. Два огромни дъба /триангулачни точки/, расли на височина. Върху тях щъркелови гнезда.

Сега е един дъб. И то бая очукан. Другият го удари преди 20 години светкавица и разби буквално.Щъркели няма.

Та в тая гора се играеше най-хубаво. Лято, жега – там прохлада. Имахме място за игра. Зад дъбовете бяхме очертали карта на остров. После копахме по „брега” му и се получи релеф. В центъра събрахме пръст – стана планина. Наредихме клонки – те ти горички. От дъсчици станаха къщи, после укрепление.

И от майка ми взехме шишенца за лекарства. Нали беше медицинска сестра, биеше инжекции, а ние събирахме амбалажа. Шишенцата имаха тенекиени „глави”, бяха различни…И ето ти героите ни!

Такива фантазии се развиваха там…

Беше!