28.
Увлякох се по войнишки спомени...
Сладко нещо – хем е минало, хем е интересно днес, хем ти става мило като се сетиш какъв идиот си бил... Не, че нещо се е променило, де.
Сещам се за една бригада нейде 75-а година май. В Чепинци.
Софиянци ходеха там на риболов – в блатата.
А ние – един месец на картофи.
Не беше трудно.
Ставаме рано – нейде преди 5 часа, с автобуса на полето, тракторът вече минал и извадил дълги редици картофи, ние ги събираме в чували.
И после ги товарехме в ремаркетата – нейде към 9 часа. Защото наистина си бяхме работни, знаехме си интереса – свършваме, после почивка. До другия ден.
Правехме нейде по норма и половина на ден. А тая година страната яката беше закъсала за картофи. Имаше само в Софийско. Но пък София гълташе картофите като гладен змей царкини.
Един ден се разигра страхотна сценка, която и досега ме кефи.
Някъде след 10 часа, таман съм се проснал в щаба и спя, дежурният ме вика. Дошли някакви коли и с тях бригадирски шефове.
Като надникнах през прозореца – те вече се качваха по стълбището. Лятно небе виждали ли сте? Звезда до звезда. И все големи. Че и с национален флаг под тях – демек, от Централния щаб.
Огито беше заминал за столицата – спешно съвещание, но явно оттам го водеха направо при нас. Най-отзад на колоната се движеше – според субординацията.
Вчесах се с три пръста, метнах кепето, излязох и рапортувам.
А първият – най-баш-началникът, ме пита:
- Защо сте тук?
- Почивам – отговарям спокойно. Защото предвидих накъде отива разговорът, усетих и реакциите му, а много обичам подобни ситуации.
- Къде е бригадата?
- Спят – казвам още по-спокойно, с цялата си физиономия изразявайки пълното неразбиране на някогашна ученичка, попаднала в днешен стриптийз бар.
Че като почна... Ама как може... Какво е това... София се задъхва за картофи, всички бригади работят, само ние... И – заплахи с комсомол, университет, че и със съответните органи. За саботаж...
Огито ме гледа – той си знаеше каква гадина съм, ама все пак...
Пък аз... Кеееееф!
Накрая тоя ревна:
- Вдигайте бригадата! И още довечера – вън от тук! Да се явите в Централния щаб...
- Пак ли? – питам невинно, ококорил едни чисти детски очи... Малкият принц, тарикатеещ се пред лошите възрастни.
- Какво “пак ли”? – подозрително ме погледна оня и се втренчи в погледа ми, който излъчваше благост и нежна светлина.
- Пак ли да излизаме? Защото ние преди малко се върнахме. Ето отчетите – за днес имаме над норма и половина на човек... – и му подадох документите, които посочваха, че десетки тонове картофи сме събрали и експедирали...
Е, наистина няма по-точна дума от “кеф”!
Накефих се!!!
Оня гледа хартийките, подаде ги на друг, той на трети, Оги отзад ми прави разни знаци като католик през Вартоломеевата нощ, нашият дежурен едва не се гъне от смях...
- Ама кога успяхте? – смъмли най-най-главният шеф.
Обясних му бавно и спокойно. За да работим добре – ставаме много рано, събираме картофите от още влажната /макар и лятна/ пръст, после ги товарим и толкова. Да работиш след 10 часа е просто безсмислено и инквизиторско. Земята бетонирана, картофите стегнати в буци, трябва да се чистят – време, прах, ядове...
То и другите затова закъсваха – караха по работно време. Нали си имаше режим, та...
А ние – волни казаци.
Големият началник взе да ми стиска ръката, да пита Оги защо не им е обяснил това, ами те се подвели по някаква информация, че бригадата се е разложила и само яде и спи, трябва да се разкаже и на другите как да преустроят работата си...
После пак се обърна към мен,
- Можете ли да вдигнете бригадата по тревога? Наистина, топло е, но поне още няколко тона? Нужно е...
Амииии...
Щеше ми се да оставим за утре – все пак наближаваше обяд, но разбирах, че наистина е зор с картофите, а милионният град си иска своето.
Викнахме – аз си имам едно хубаво, кънтящо, звучно гласче, занаизлизаха бригадирите. Кой псувайки, кой още спящ, кой не щящ и да погледне дори.
Другарят шеф дръпна една реч сред прозявки и мърморения, ние отидохме до трите автобуса, дето ни караха /Оги вече ги беше извикал/, и – на полето.
Е, напичаше, яко бетонирани картофи, мръсотия... ама трупнахме нужните тонове за два часа нейде и си се върнахме към режима.
А ония шефове гледаха малко, втурнаха се да работят и те /факт, няма да лъжа!/, като натоварихме – отидоха си по колите. Ама не бяха вече така лъскави.
После ни връчваха разни знамена, че ни и наградиха с две срещи.
Но за тях – след малко.
29.
Първата среща беше със самия другар бай Тошо.
Една вечер дойде някакъв звезден брат и рече, че след час трябва да сме в едно село - нейде под Мургаш, където имало честване на партизанската бригада. И щяло да се проведе проверка-заря, с военни, пионери, нас.
Излъскахме се, стегнахме се. Звездният каза да си вземем дрехи, ама лято... Какви дрехи? И тръгнахме по бригадирски якета.
Проверката си беше класическа. Реч, "Ура, другари!". После бай Тошо тръгна по редиците. И дойде при нас. Дадохме "Свободно!", начоколиха го бригадирите /беше неудобно ние да се мяркаме там - като надзиратели/, взе да ги пита шаблонни неща, те отговарят оригиналничейки, той с "Ха-ха-ха..." широко се разлива...
После наредиха бригадирите да отидат в селския ресторант. Сложили едни неща... Но - пред българския войник Одрин пада, пред българския студент всяка трапеза се опразва.
Лапа народът...
На нас ни казаха, че ще ходим нейде в планината, да не бързаме. Комендантът натовари бригадата и я отведе в селото - да спят, че утре пак на работа.
Ние се качихме в една джипка и заехме място в дългичка автоколона - имаше дори няколко камиона, а и два поне от типа на щабните.
И хайде на една поляна, под сами Мургаш. Там вече маси, виждат се сенки под дърветата, обслужващ персонал в бели престилки сервира...
Тридесетина души. Сред тях - аз, Оги, ЗКПЧ-то Ваня. Хубава мацка, сериозна, не се надуваше, не ставаше за гадже, вършеше си работата - осигуряваше билети, забавления, а политдейността й беше много стегната и кратка.
Та на поляната - песни /имаше народни певци и свирачи/, хоро, ръченица се тръшна...
Ама на нас ни е студено - планина! Ония в якета, ние също. Но - нашите леки, летни.  Та се налагаше да се стоплим. Добре, че имаше с какво.
Е, натоплихме се хубаво - ама с мярка. Излагации никакви.
Някъде след полунощ Тодор Живков взе да се прощава, с нас също си каза някоя дума /нали ви споменах, че познаваше добре на Оги бащата/, тръгна.
Една група си личеше, че смята да среща зората тук.
Ама ние помолихме да ни откарат - все пак, Анатоли /комендантът/ беше сам с 200 човека. В една джипка пак, по завоите и - в Чепинци.
И познахме. В двора на училището трупната цяла клада. Ония набарали някакви гредички. И си направили веселбата. Китарата танцува в ръцете на Краси Миладинов - Компанейрото, народът се весели... До тях - тава с кебапчета. Дали им я от ресторанта.  И шишета. Ама тях сами си купили.
Беше някъде към два часа, викам им, че утре ще ставаме в четири, а в пет почваме...
"Правилно! - вика един - Не е хубаво да се спи само два-три часа... Затова предлагам - никакво спане..."
Така и стана. Направо в автобусите, работа, пак норма и кусур, а в десет часа...
Над училището и двора се чува само бръмчене на мухи. Но, ако се вслушаш - никакви мухи. Хъркане. И то юнашко.
До вечерта.
После си минахме на нормалния режим...
А имаше и друга среща. Но за нея - ей сега...
30.
След ден-два ЗКПЧ-то Ваня дойде и каза, че трябвало да отидем следобяда на среща със съветска младежка делегация.
В “Орбита”. Оная сграда, стил 60-те години, която беше символ на комсомолската младеж, както “изящно” се изразяваха другарите.
Абееее...
Кой знае какви подбрани зубри щяха да доведат... Пък можеше да си дремнем... А и рускините извън страната си са едни бетонирани...
Но отидохме. Де няма да идеш – заповед! Ние двеста човека, ония стотина. Заехме голямата зала, тръснахме класическите слова по хартийка и се гледаме.
Да, имаше какво да се види, макар сред нашите момичета да имаше по-красиви и изящни картинки.
Но душата не иска само да зяпа. В смисъл, че търсеше да се развее малко. А как се развява душа на Изток? Правилно!
Обаче, в “Орбита” – младежка зона. Демек – не се сервира алкохол.
/Кой идиот беше внушил, че младежта не пие – нямам понятие. Сигурно е бил с цироза, но...
А младежта не пиеше. Много. Но в хубави дози, които карат погледа да изсветлее и жените да разцъфнат./
Което бързо се разреши.
Аз винаги се движа с чанта през рамо. Хубава чанта, удобна, всичко има в предните джобове – от ножичка до кърпа за очилата. Тоя път не знам как в нея бяха припълзели две бутилки ракия. Гроздова. Не сегашните спиртосани и с есенция ментета, а истинска.
Пък на Оги в джоба се вмъкнала третата.
И вдигнахме за наздравица чашите с безалкохолно – май “Етър” беше, освободихме място за съществената течност. Направо като в морска нощ очите на съветските ръководители, дето седяха на масата ни, блеснаха. Същински фарове...
И първата чаша отиде по руски – гаврът. Ама натам карахме по нашенски. Нали целта беше приятно и културно прекарване на времето, а не отрязване?
Обаче... Мезе? Щото ние си бяхме възпитани в националната традиция цокачи. И си карахме само с мезе.
Единият от руснаците усети, смигна, извика келнера, който се правеше, че не вижда нищо, и поръча. След малко на масата кацнаха две тави с пасти.
Повтарям – две тави с пасти!
Ометохме ги – друго мезе нямаше как да вкараме. Пък това мазничкото – знае го всеки пияч, е отлично мезе. Покрива с филм карантията и задържа алкохола.
По другите маси също занаизлизаха от неизвестни места бутилки. И запрелитаха тави с пасти.
Като се отвори един лаф – на български, на руски... По едно време се усещам, че разправям нещо на руснака до мен – на руски, а той пере на български.
Ей така се развива дружбата между народите и хората!
31.
Бая години по-късно, ме поканиха на екскурзия из СССР. Молдавия, после Одеса, сетне с “Тарас Шевченко” до Сочи, Сухуми, Батуми, Ялта на връщане.
Отидох. И, понеже говоря руски доста добре – абе, не казвам перфектно, ама подсказвам, скитосвах сам из градовете. И ме вземаха за някой от     Прибалтика – акцент имах, все пак.
Много удобно е така. Никой не те мисли за външен, не се крият реалностите, успяваш да видиш туй-онуй, дето не е за пред гостите.
На кораба се запознахме с едни поляци. Млади момчета като нас. Тръгнали на бизнес пътуване. Носеха за продан цели грамадни чанти с вещи.
На връщане също бяха с много багаж. Даже носеха /двамина с помощта на кол/ абрихт. Та се оказаха яростни католици, антикомунисти и веселяци. Дискутирахме, обсъждахме, разправяхме си какво ли не...
Още първата вечер се сетих, че носехме някоя бутилка “Златни пясъци” и “Слънчев бряг”. Та ги прибавихме към комуникацията. Изиграха ролята на здрави нитове в българо-полската дружба.
А те извадиха “Наполеон” – черен етикет, аромат, вкус... Но много харесаха нашите коняци /фактически брендита/.
Най-яката връзка стана в Батуми. Излизам аз сам от кораба, разхождам се. Гледам – голям дом, врата-тунел, отпред стои грамадна жена с мустаци.
- Таварищ – вика с явен азиатски акцент – пойди сюда.
Що да не пойду? А зад нея в тунела, на стената, се отваря врата. И ме кани по едни стъпала там.
Ха!
Не мяза на проститутка – възрастна си беше, пък аз младо момче. А и вътре се виждаха хора, гълчава...
Влизам. Грамадна стая, по средата маса, на нея бутилки, чинии с какво ли не...
Мадамата яко се хваща за бизнес.
- Що продайош?
Ясно! Чантата. Решили, че щом съм от кораба и с чанта...
- Ничево – викам.
А едно 14-15 годишно момиченце се хваща за чантата.
- Хочу сумочкуууу...
Да, бе! Аз без чанта съм като камила без гърбици. А това отваря и вади отвътре пуловера ми. Бях го сложил, ама ми се видя топло, та го сгънах и прибрах.
- Свитера хочууу...Сколько стоит?
Бе как ще “стоит”? Аз с какво ще ходя? Още бая пътуване имаше.
А мадамата вика:
- Тридцат рублей?
Бях го купил предната година за 28 лева.
- Сорок?
Хам, ама цяла година съм го носил? Що пък...
-Петдесять?
“И рекъл бях...” Да, ама кимнах. И – 50 рубли в ръката. Викам им, че аз съм само пробващ, ей сега ще дойдат големите търговци, да изчакат.
Таман стигам до кораба – поляците слизат по трапа. Обяснявам им, те се захилиха, тръгнахме, посрещнаха ни, наляха стопките, отвориха ония ми ти чанти – дето във всяка се побираше един Дядо Мраз с чувала барабар, почна търговията...
И в тоя момент се отваря вратата и влиза милиционер. Капитан.
Оппа! Стана тя...
А мадамата ми шепне: “Спокойно! Ета наш чалавек!” /с все акцента/. Отиде, пъхна му нещо в джочето горе, оня махна с ръка и замина.
А аз предпочетох да се самоекстрадирам. Поляците останаха да бизнесират.
Вечерта дойдоха в каютата, поканиха ме при тях. Извадиха бутилка “Франклин” и ми подават няколко банкноти – големички. И на недоумяващия ми поглед отговориха: “Комисионна...”
Та после с тия пари взех куп неща на синовете.
В Ялта. “Детский мир”. Полупразен. А аз търся електронни игри – дето Зайчето пуска яйца, а Вълкът ги лови.
Няма!
Обаче, отпред седи един тип и си играе на такава.
“Сколько стоит?”. Абе, вика, не се продава, занимавка е.
“Сколько?”.
Десять рублей. А в магазина пише “5”ама няма. Схванах номера. Платих две игри, пробвах ги, отидох да ги прибера в каютата.
И като се юрнаха ония нашенци – да търсят стоката. Обясних им, предупредих ги да пипат внимателно, един по един, да не се бутат...
Ама нашенци, още не възприели челния капиталистически опит, цялата тълпа се изсипали пред магазина и уплашили продавача. Вдигнал си дърмите!
Ех, че се увлякох!