ТЮРКОАЗЪТ

Самолетът на „AIR FRANCE” се отлепи от пистата на атинското летище и пое курс за Техеран. Самият полет не ме вълнуваше, още по-малко притесняваше – вече бях претръпнал от непрекъснатите ми задгранични командировки. По-скоро го приемах като „първи път” до Иран. Е, не мога да кажа, че ми е било безразлично за къде пътувам - все пак отивах в страна, в която никога преди това не съм бил. Независимо, че вече се бях запознал с подробна и то актуализирана информация за Иран, тя все пак не можеше да замести  непосредствените впечатления – едно е да прочетеш или чуеш, а друго сам да видиш. С други думи, чаках с интерес първия си контакт с тази древна държава, която преди по-малко от  година отпразнува по най-тържествен и пищен, по-точно невиждано  разточителен начин, своята 2500 годишна история.

За щастие, полетът Атина – Техеран беше директен, така че ги нямаше досадните междинни кацания, респективно прекачвания, които определено не долюбвах. То и какво ли пък да ти хареса? Висиш безцелно и скучаеш на някакво летище, та ако ще то да е най- красивото. Освен това не можеш да излезеш да поразгледаш  града, защото или не разполагаш с достатъчно време или нямаш съответната виза. Седиш на бара, пиеш нещо, поглеждаш от време навреме часовника си и ти идва да го хвърлиш в кошчето за отпадъци, защото имаш чувството, че стрелките му не помръдват и... чакаш. Е, имал съм и много по-приятни моменти, но те по-скоро са частни случаи, от които е изключено да се правят обобщени изводи за престоите по летищата.

Както и да е, накрая самолетът се приземи на техеранското летище. Имах чувството, че кацнахме на модерно западноевропейско летище -  голямо, модерно и функционално. Никакъв проблем или заядливи проверки от страна на граничари и митничари, които при това говорят най-малко един западен език. Всички пътници и посрещачи облечени модерно, по европейски, да не говорим за жените – няма фереджета, забрадки и тям подобни. Младите жени и момичетата в миниджупи и рокли завършващи високо над коляното или в опънати по тялото панталони, предизвикателно дълбоки деколтета... Както казваше една моя близка: ”Разкошотия”.

В залата за пристигащи ме чакаха Терзиян и Венков. Арам Терзиян, двайсетина години по-възрастен от мен, говорещ перфектен френски, работеше като счетоводител в Генерална дирекция на СО МАТ в Грубляне. Това, което най-много ме впечатли когато го видях беше поразителната му прилика с иранския министър председател Амир Аббас Ховейда, чийто образ познавах от снимките, които бях разглеждал още в България. По повод на тази прилика могат да се разкажат много интересни случки, но това ще направя друг път. 

Венков беше на моите години, сиреч около  Христовата възраст. Всъщност той беше представител на БГА „Балкан” в Техеран.

Както си му е реда за един арменец, още по-пътя за града Терзиян разказа няколко прекрасни вица. Когато  смехът попремина попитах:

„Момчета, мога ли да предложа нещо?”

„Разбира се.”, отговориха и двамата.

„Надявам се, че ще прекараме доста време заедно в Техеран, затова предлагам, ако не възразявате, още от днес да загърбим официалните обръщения.”

„Напротив, много ще ни е приятно.”, отговори Венков, а Терзиян допълни:

„Така е, това опростява нещата. Затова, отсега нататък, аз вече съм само Терзи, както съм си известен.”

„Значи само Терзи, не барон Терзиян?” (барон на арменски значи господин)

„Е, когато присъстват и други арменци, тогава задължително „барон” Терзиян.”

„Ще го имам предвид. Но ако сега почнеш да ме убеждаваш, че в град като Техеран все още не си открил някой и друг братовчед, значи моментално си ме излъгал.”

„Подобен въпрос би обидил всеки арменец, но аз великодушно ти прощавам. Не братовчед, а купища братовчеди. Иначе не може и да бъде, защото това би било резил за арменската раса.”

„Прав е Терзи, цялата „златна улица”, бъка от негови братовчеди. Вече имах възможност сам да се убедя в това.”, подкрепи го Венков.

„И не само златари. Дори и с г-н Меликян, един от най-известните адвокати в цял Иран, се оказа, че имаме някаква, макар и по-далечна, роднинска връзка.”, „скромно” допълни Терзи.

„Той ли уреди формалностите по откриването на представителството?”

„Естествено, и то за никакво време.”

„А каква ще бъде програмата ни сега?”

„Първо ще отидем в „Парс хотел” да оставим багажа, а ако искаш можеш и да поплуваш в басейна, днес и без това е петък. После ще се разходим малко из града, може и на кино да идем – тъкмо сега дават един чудесен филм с Роми Шнайдер, както и „Диамантите са вечни” от серията за Джеймс Бонд.”

„А после?”

„После, докато вечеряме, ще ти разкажа нещо за нашия партньор – фирмата ПТБ (Персе Транспорт Бар). Те вече знаят, че пристигаш днес, а утре в 10 часа имаме среща с ръководството. Шефът на хотела също е информиран за пристигането ти, така че не се безпокой за качеството на вечерята.”

„Да не би да се казва Гарабед и също да ти е братовчед?”

„Не, казва се Агоп, но ако се разровим по-сериозно из родословните ни дървета, като нищо ще изровим и братовчедството.”

Вече бяхме влезли в Техеран и аз с неподправен интерес започнах да разглеждам улици, сгради, огради, тротоари, коли,  пешеходци и т.н. Венков, който вече беше навършил три години в Иран започна да ми обяснява кое какво е, имена на улици и булеварди, маниера на шофиране в Техеран и други полезни неща.

Хотелът не беше от рода на „Шератон”, „Хилтън”, „Интерконтинентал” или друга известна хотелска верига, което всъщност за мен нямаше значение, но за сметка на това беше в централната част на града, много чист и подреден, с добре подготвен и възпитан персонал и наистина голям басейн.

На следващия ден в десет часа се проведе срещата с ръководството на ПТБ, чиято сграда беше само на петдесетина метра от хотела. Това беше най-известната иранска спедиторска фирма, с дялово участие на големия европейски спедитор „Милицер унд Мюнх”. Оказа се, че във фирмата работят доста немци – мъже и жени и то от години. Някои от тях като Зайферт, Лодз, Ванингер, Клейн, вече спокойно говореха фарси, а Зайферт и Лодз можеха да четат и пишат на персийски.

След обичайните приветствия от страна на основния собственик г-н Кахнемуи, който говореше не лошо френски, делово и по немски решихме поставените и от двете страни въпроси, а след пищния обяд със Зайферт и Лодз посетихме терена, където започваше изграждането на новия и модерен контейнерен терминал на ПТБ.

Сутринта, съгласно договорката ни от предния ден, на представителството бяха предоставени един кабинет и три работни помещения, оборудвани с всичко необходимо, без да плащаме какъвто и да било наем, режийни разноски или консумативи. Но независимо, че ПТБ беше нашия договорен партньор,  ние си запазихме правото да влизаме в директен контакт и с останалите спедиторски фирми в Иран.

Вечерта в хотела пристигна Венков, хем да се видим, хем да ми предаде колата. С други думи, петгодишният ми престой в Иран вече беше започнал.

През следващите дни обикалях митници, паркинги, спедиторски фирми и т.н., без да напущам Техеран. Един следобед по телефона ми се обади Петър Вълканов – бългърския консул когото познавах по име, но още не го бях виждал. И как да го видя след като, противно на установения ред, още не бях се вясвал в посолството.

„Току що се обадиха от Министерството на външните работи и ми съобщиха, че наш автомобил е катастрофирал в Нейшабур. Може ли да дойдете в посолството да решим какво да предприемем?”

„Тръгвам!”, отговорих веднага, без да задавам излишни въпроси, които така или иначе щяха да се засегнат  когато се видим. За всеки случай потърсих на картата този град. Оказа се, че се намира на сто и трийсет километра от Мешад (централния град на региона Хорасан), и на около деветстотин километра от Техеран, мерено по прекия път.

Добре, че Терзи вече знаеше пътя за посолството и след петнайсетина минути  бяхме при Вълканов. След като се запознахме и той разказа това, което са му съобщили за катастрофата попитах:

„Съобщиха ли ви кога и къде точно, в смисъл в самия град или околността, е станала тази катастрофа, името на шофьора, или поне номера и марката на автомобила? Има ли пострадали хора, нанесени ли са някакви щети?”

„Не. И аз зададох тези въпроси, но човекът който ми се обади каза, че не знае никакви подробности и че просто му било наредено да ни съобщи за катастрофа станала с български автомобил.”

Това, което чух, не само не даваше каквато и да било информация, но и  никак не ми хареса.

 „Тогава какво според вас трябва да предприемем, след като единственото нещо, което знаем за сега е само къде се намира този град. От друга страна, тази катастрофа, ако въобще има такава и то с наш автомобил, може да е станала отдавна, защото всички наши шофьори са инструктирани при възникване на някакъв проблем в Иран да се обаждат в ПТБ, в краен случай в посолството, дори в София, като за целта им се осигуряват съответните телефонни номера. Даже, не дай си боже, шофьорът ни да е пострадал, това може да направи и получателят на стоката, чието име, адрес и телефон са изписани на товарителницата. Освен това как ще има сериозна катастрофа без разследване от страна на полицията. Не може просто ей така някой си да се обади  в Министерството и да съобщи за катастрофа, за която при това не съобщава каквито и да било подробности. Според мен има нещо, което не се връзва. Всъщност вие сигурен ли сте, че са се обадили точно от МВнР? Най-добре ще бъде да позвъните в това министерство за повече информация. Аз през това време ще се обадя в ПТБ.”

„Ще опитам, но според мен няма смисъл да звъня, защото вече е следобед, а утре е петък, който е почивен ден, така че вероятността да ме свържат по това време с някой, който би могъл да ни осигури някаква допълнителна информация е нулева.”

Както и предположи самият Вълканов, опитите му да научи нещо от министерството не доведоха до никакъв резултат, а отговорът от ПТБ  гласеше, че до момента информация за подобна катастрофа не е  получавана, както и че от направената проверка е установено, че български автомобил, поне за последния месец, не е пътувал до района на Нейшабур, а тези за Мешад минават по друг маршрут.

 „ И какво предлагате при това положение?”, попита Вълканов.

„Аз съм, както се казва, 99% сигурен, че катастрофа с наш автомобил в Нейшабур няма.”

„Тогава?”

„Тогава, даже вероятността да е само едно на един милион, ние двамата трябва вътре в един час да тръгнем за Нейшабур. Ако вие не можете да осигурите кола, ще помоля ПТБ, защото фолксвагена има нужда от сериозен ремонт.”

„Нямам нищо против, но се опасявам от усложнения.”

„Какво имате предвид?”

„ Едно мое излизане от Техеран не е толкова просто, както може би си мислите. Съгласно действащия регламент, за да отида до някакъв пункт извън Техеран трябва да се изпрати специална нота от посолството до иранското МВнР, то да потвърди писмено и чак тогава мога да тръгна. Между другото това се отнася и до другите колеги от мисията и търговското, даже и за тези, които не са с дипломатически паспорти. Предполагам, че важи и за вас. А нерядко разрешенията пристигат, когато вече няма нужда от тях.”

„Разбирам. Тогава ще тръгна сам.”

„А ако ви проверят по време на пътуването?”

„Ами ако наистина има пострадал наш шофьор, който спешно се нуждае от помощ?”

„Прав сте, но все пак...”

„Все пак ще тръгна, но с човек от ПТБ, за да нямам проблеми най-вече с езика. Аз не съм с дипломатически паспорт, а и визата ми все още е туристическа и никой не ме е предупреждавал, че не мога да напущам Техеран, вие също – разбирате какво имам предвид.”

„Разбирам, но...”

„Но... както казват руснаците: „На риск всьо таки нада итти.” Сега да не губим повече време, защото наближава края на работното време и трябва отново да говоря с ПТБ”.

Обясних с няколко изречение на Зайферт за какво става дума и той обеща, че докато се върна в офиса, въпросът с моя спътник ще бъде уреден.

„Това е, надявам се утре вече да съм в този загадъчен Нейшабур. Довиждане.”, казах подавайки ръка на Вълканов.

„Довиждане и не забравяйте да ми се обадите!”

„Молете се да не се обаждам, което ще значи, че няма нищо тревожно.”

Така премина първата ми среща с Петър Вълканов. След време, още в Техеран, станахме добри приятели, каквито сме и досега. Оказа се, че е човек с отлична подготовка, сърдечен и... за разлика от мен, кротък.

Когато влязох в кабинета на Зайферт, там беше и Сафави – млад мъж, който години наред следвал в Германия, но така и не завършил. Може би следването му е било изместено от други, по-интересни приоритети. За сметка на това беше разтропан, познаваше  работата си, а освен това с него нямах никакъв проблем относно езика – говореше много добре немски и то „хох дойч”. Зайферт премина директно на въпроса:

„Г-н Запрянов, това е вашият спътник до Нейшабур. В момента тъкмо обсъждахме как е най-добре да пътувате до там. Ако пътувате с автомобил, ще трябва да минете през обиколния път през Мешад, което прави към 1400 км., защото прекият път до Нейшабур в основната си част минава през полупустинна местност и не е в добро състояние. Другият вариант е да пътувате с влак, а там няма да е проблем да си осигурите кола с шофьор.”

„Благодаря ви за съдействието, г-н Зайферт. Що се отнася до начина на пътуване, като новодошъл в Иран, ще приема варианта, който вие двамата предложите.”

„Какво е твоето предложение?”, обърна се Зайферт към Сафави.

„Аз мисля, че е по-добре да пътуваме с влак. Скоростта му не е много висока, но за сметка на това спира само на десетина гари и то за кратко. От друга страна едва ли друг път ще ви се наложи да минавате по този маршрут. Ако не възразявате можем да вземем влака, който тръгва след два часа, така че утре сутринта ще бъдем в Нейшапур.”

„Приемам. Колкото по-бързо, толкова по-добре.”

„Само да се обадя  вкъщи.”, каза Сафави и след като говори нещо по телефона, допълни:

 „След около 40 минути брат ми ще донесе моя сак и ще ни закара до гарата.”

„А ти през това време иди в счетоводството да получиш пари. Вече съм наредил на Хасан ага  да приготви съответната сума.”, обърна се към него Зайферт.

„Аз също ще отскоча до хотела и след 40 минути ще бъда пред входа му.”, казах аз сбогувайки се със Зайферт.

Няма ги задължителните при нас заповеди с посочен член от еди какъв си закон или наредба на база на които те командироват,  формулиране на задачата и времетраене на командировката, подписи, изходящи номера, печати и т.н. Просто получаваш достатъчно пари и тръгваш да вършиш работа.

Влакът - комбиниран от пътнически и товарни вагони, теглен от нов и мощен дизелов локомотив, напусна гарата. На добър час!

В купето бяхме само двамата със Сафави, който веднага след като се настанихме  удобно до прозореца, сложи на масичката част от съдържанието на двата големи плика пълни с продукти, плодове и напитки, които бяхме купили на път за гарата. Отвори две бутилки бира, вдигна едната и каза:

„Бе саламати!”

Това бяха първите персийски думи, които вече бях научил още по време на първия официален обяд в Техеран:  „Наздраве!”

„Бе саламати!”, отговорих веднага и след като пийнахме направо от бутилките казах:

„Г-н Сафави, имам една молба.”

„На ваше разположение съм.”

„Докато пътуваме да ми разкажете нещо за региона, през който ще минем, както и за самия Нейшабур. Освен това да ме научите да произнасям на фарси някои често употребявани думи и изрази. Аз съм много прилежен ученик и бързо уча чужди езици.”

„Приемам с най-голямо удоволствие. Още повече, че преди да почна работа в ПТБ известно време работих като екскурзовод, така че трябваше да науча куп допълнителни неща за Иран, които вече бях забравил, а за немалка част от тях въобще нито бях чел, нито чул. А що се отнася до персийският език ще си позволя да ви дам един съвет.”

„Слушам ви.”

„Направете всичко възможно да проговорите фарси колкото може по-бързо, както и не само да изучите нашите нрави, обичаи, начин на поведение и морални ценности, но да ги разберете и доколкото ви е възможно да се съобразявате с тях. Ако успеете да постигнете всичко това, не го разбирайте погрешно, но вратите на Иран ще бъдат отворени за вас. Навсякъде по света местните хора при равни други условия уважават повече онзи от чужденците, който говори езика им и се държи коректно с тях, но ако трябва да се направи някаква класация в това отношение, то безспорно на първо място трябва да се сложи Иран. Когато един иранец чуе, че говорите майчиният му език и се убеди, че сте добър професионалист, че не сте страхлив, сервилен или подкупен и уважавате избрания от него начин на живот, е готов не само на големи компромиси, но при нужда винаги ще ви помогне с каквото може.”

Слушах много внимателно това, което говореше Сафави. Не, че аз самият не бях наясно по засегнатите въпроси, а най-вече защото ми го казваше един интелигентен иранец и то искрено.

„Благодаря ви за ценния съвет и то най-вече за втората му част, защото езика така или ще науча и то не лошо.”, казах откровено.

И наистина за по-малко от година вече можех да водя обикновен разговор на фарси. След усвояването на достатъчно речников фонд, наблегнах на граматиката и произношението, така че след втората, особено третата година от престоя ми в Иран, вече нямах проблем с езика. Естествено, научаването му не стана от само себе си, но това е друга тема.

„Сега предлагам да дадем думата на екскурзовода.”, каза Сафави и посочи с ръка високата планинска верига от лявата страна спрямо движението на влака: „ Това е планината Елбурз. Дълга е 900 км, а връх Демавенд е висок 5671 м. В горите й, които покриват над 30000 кв. км. още има персийски тигри, диви котки, леопарди, рисове и още много видове редки животни и птици. През зимата, близо до Техеран има отлични условия за зимен спорт. Железницата минава в подножието на планината, а на юг се простира Голямата солена пустиня, която по площ е по-голяма от Бенелюкс (Холандия, Белгия, Люксембург).”

Разказа ми много интересни неща за този огромен регион, както и за богатите истории на градовете по пътя ни. Отвреме на време избираше някаква по-често повтаряща се дума, обясняваше значението й, казваше я ясно на фарси и аз я повтарях докато според него съм я произнесал правилно, след което тя заминаваше в новосъздадения някъде в мозъка ми персийски речников фонд.

Накрая стигна и до Нейшабур. Оказа се, че градът , разположен в полите на планината Виналуд, е заемал важна стратегическа позиция по известния „Път на коприната”, свързващ Анатолия (Анадола) и Средиземноморието с Китай, а името му идвало от хан Шапур, който го основал в трети век. От прочутите тюркоазни мини, в близост до града  се доставяли тюркоази по цял свят през последните две хилядолетия. Освен това имало и многобройни пещи за гланцирана керамика и стъкло, които също били важно перо в търговията със запада. В годините около Х век Нейшабур бил на 10-то място по големина в света и съперничел на Багдад и Кайро. Но когато през 1221 година, зетят на Чингиз Хан бил убит в Нейшабур , той наредил да избият всички жители на града, като черепите на мъже, жени, деца били струпани на пирамиди. Сафави добави, че града е родно място на известни древни и съвременни учени, художници и поети, като например Омар Хаям, Фарид ал Дин Атар, Камал ол Молк и много други. Накрая спомена, че един от най-старите канали за контрабанда на опиум минавал през Нейшабур, при което казах:

„Доколкото съм чувал, не само в Афганистан се произвежда опиумен мак, но и в Иран и че точно региона в близост до границата с Афганистан е част от така наречения „Златен полумесец.”

„Така е.”потвърди той и поясни: „И сега има немалки макови насаждения, но вече  употребата на всякакъв вид дрога в Иран се преследва много жестоко.”

„Тогава защо е разрешено да се отглежда опиумен мак?”

„Защото черупките от шушулките на опиумния мак се изнасят като суровина за големите фармацевтичните концерни в Западна Европа, предимно Швейцария, за производство на различни лекарства, разбира се при много добра цена. При това този износ е напълно легализиран.”

Тук ще си позволя едно пояснение. Когато макът прецъфти, шушулката, която се намира под листата (това всъщност е семенника на мака) се пука и от нея започва да изтича млечен сок, който след време се втвърдява – нещо като кафява смола. Именно това вещество е опиумът, който съдържа няколко дроги, включително и морфин, който е десет пъти по-силен от опиума. Понеже бързо и ефикасно премахва болките  и не предизвиква неприятни усещания, морфинът скоро става предпочитано от медицината болкоуспокояващо средство. Масовото му приложение започва през Първата световна война за облекчаването на болките на хилядите ранени мъже в сраженията.

Но морфинът също има неприятни странични ефекти и превръща хората в зависими (наркомани). Затова медицината продължила да търси по-добрият вариант от морфина, докато се стигне до хероина, представляващ полусинтетично производно на опиума, създадено през 1897 г. от немската фармацевтична фирма „Байер”, използван също като болкоуспокояващо средство. Той е около три пъти по-силен от морфина и става важно лекарство за медицината. Качествата приписвани на хероина след разработването му като болкоуспокояващо средство през 19 век впечатлили медиците до толкова, че името му е взето от немската дума за „героичен". Разбира се, когато се установява, че хероинът е силно пристрастяващ и има най-жестоките абстинентни симптоми от всички наркотици, това понятие отпада, но името му така и си е останало.

В опиума има и друго наркотично вещество - кодеин. То се използва като съставка при производството на различни лекарствени средства. Съдържанието му в опиума е незначително и затова във фармацевтичните предприятия голяма част от добивания морфин се превръща химически в кодеин.

В интерес на истината, по време на моя престой в Иран стотици автомобили бяха натоварени с макови черупки, предназначени за фармацевтичните концерни в Западна Европа. И защо да не ги возим? Стоката беше много лека, навлата високи, превозите официално оформени, преминаването през транзитираните държави разрешено. Освен това ставаше въпрос за обратни превози, т.е. автомобилът пътува пълен и в двете посоки.

Когато пристигнахме в Нейшабур, още на излизане от гарата, Савафи поговори с един млад мъж, след което ми каза, че въпросът с колата е решен. Мъжът ни заведе до паркираният наблизо „Пейкан” (ирански автомобил по лиценз на „Рено”) и след кратък разговор със Сафави, който междувременно му даде няколко банкноти, ни заведе в един съвсем приличен хотел. Попитан дали знае за някаква катастрофа с чуждестранен автомобил шофьорът отговори, че не е чувал подобно нещо.

Взехме на бърза ръка по един душ, слязохме долу където ни чакаше „нашия” шофьор и отидохме в полицията. Дежурният офицер беше много любезен и щом разбра защо сме дошли, веднага нареди да му се докладва за катастрофата с „българския автомобил”. Дори докато чакахме ни почерпи с хубав чай.

Оказа се, че не само през последните дни, но на никой не е известно да е имало някога катастрофа с чуждестранен автомобил в региона, камо ли да е съобщавано нещо в МВнР. Благодарихме и напуснахме сградата на полицията.

При това положение не можех да не си задам куп въпроси от различно естество, както и да се опитам да разтълкувам вероятните отговори и т.н., но тук няма да се спирам на тях. Сафави също се зачуди:

„Странно, тогава кой и защо е дал подобна невярна информация в МВнР?”

„Това вече няма значение. Важното е, че няма катастрофа с български автомобил и с това можем да приключим.”, просто не исках да разчепкваме този въпрос.

„Тогава предлагам да ви покажа забележителностите на града. И без това първият влак за Техеран тръгва късно вечерта.

„Съгласен съм, още повече, че имам на разположение професионален екскурзовод, а и кой знае дали ще ми се отдаде възможност отново да дойда тук.”

„Тогава да не губим време. Предлагам да хапнем набързо по един дюнер, да пийнем нещо разхладително и да започнем обиколката. Довечера ще вечеряме в някое добро заведение и оттам на гарата.”

Така и направихме. Като истински екскурзовод Савафи обясни, че според различни пътешественици и изследователи, едва ли в историята има друг град, който да е бил толкова пъти разрушаван и отново построяван.

През трийсетте години на миналия век Американския Метрополитен музей сключил договор с Иран за извършване на археологически разкопки, които започнали през 1935 год., но поради войната били прекъснати през 1940 год. Намерените трофеи с музейна стойност били поделяни с правителството на шаха, без официално да се споменават подробни списъци, а публикациите от страна на американския музей се ограничили само с припадащата им се част от намерената керамика, въпреки че разкопките са обхващали и прочутият някога „Палат на щастието”, построен през 9 век и тотално разрушен през 13 век. След прекратяване на тези разкопки, мястото било оплячкосано от иманяри, които продавали намерените от тях неща на музеи и частни лица, проявяващи интерес към началното ислямско изкуство – нещо много добре известно и в България, особено през последните десетилетия.

Посетихме мавзолеите на прочути поети, художници и учени, родени в Нейшабур, джамии и други забележителности. Разбира се не пропуснахме и сука - характерния за всеки източен град пазар, където Сафави нагледно ми демонстрира как трябва да се води пазарлъка при евентуална покупка, нещо, което вече много добре знаях от арабския свят.

В хотела се прибрахме чак надвечер. Сафави каза нещо на шофьора, даде му пари и той си тръгна. Взехме по един душ, платихме хотела, метнахме спортните си сакове на раменете   и направо в обещаното заведение. То не беше голямо, но за сметка на това много приятно, чисто и без претоварваща кичовщтина.

След като поръча по една руска водка със съответните мезета, Сафави ме попита какво предпочитам за основно ядене.

„Още не познавам иранската кухня, затова най-добре е да бъде нещо, което е характерно за Иран.” – бях само седмица в Иран и с Терзи, освен в ресторанта на хотела , бяхме ходили само в два арменски ресторанта в Техеран.

„Тогава предлагам да хапнем по едно „джуже кебап” с бира.”

„Какво е джуже кебап?”

„Шиш от пилешко месо, със зеленчуци и подправки, изпечен на скара с дървени въглища.”

„Приемам.”

Сервираше ни едно момче на около 18 - 20 години, което поразително приличаше на едрия мъж застанал зад плота на бара – явно беше негов син. Когато приключихме с водката момчето ни донесе по един голям пилешки кебап и по бутилка бира. Вкусовите  качества  на кебапа далеч надхвърлиха очакванията ми. Беше фантастичен и то не само защото вече бях гладен. Ако кажа, че по време на престоя ми в Иран, особено при многобройните ми пътувания, съм изял стотици джуже кебапи, едва ли ще бъде много пресилено.

По навик вече бях огледал присъстващите в заведението хора и набързо пресметнах, че техният брой възлиза на недолюбваното от хората число тринайсет. Както е известно, поне тогава, в самолетите нямаше място, а в хотелите стая с този номер. Аз лично никога не съм бил суеверен и ми е все едно дали мястото, на което съм седнал или пък хотелската стая имат този номер, или пък денят е тринайсети, дори да е петък. Може би за това с насмешка си помислих:

„Хм, в тази кръчма има тринайсет клиенти, а и днес е тринайсети и то петък. Дали пък няма да се случи нещо необикновено?”, но веднага прекъснах тези разсъждения.

Вече допивахме вторите си бири и оставаше само да платим за да си тръгнем. В това време вратата се отвори и в ресторанта влязоха трима брадати мъже. Единият от тях остана до вратата, а другите двама се отправиха към една от ъгловите маси, където обслужващото момче тъкмо поднасяше вечерята на някакъв невзрачен на вид мъж. Щом ги видя, мъжът скочи като изхвърлен от пружина и застина като паметник. Един от новодошлите блъсна момчето и яденето се разпиля, а подносът издрънча на пода.

Имах чувството, че се намирам в музея на мадам Тюсо. Всички клиенти стояха неподвижни, сякаш бяха препарирани. След малко хората от масата, която беше най-близко до изхода станаха и се отправиха към него, но веднага се отказаха от намерението си и седнаха отново на местата си - третият мъж беше подпрял вратата с гръб, а в дясната си ръка държеше револвер.

Момчето се обърна към мъжа, който събори подноса от ръцете му и се опита да каже нещо, но получи силен удар в рамото и се строполи на пода, последвано от ритник в слабините.

Веднага след това прозвучаха два последователни изстрела. Телата на мъжа, който удари момчето и този, който беше застанал на вратата след кратко колебание  се строполиха на пода. Бащата на момчето държеше пистолет „Маузер”, от чийто цев продължаваше да излиза тънка струя пушек. Третият от новодошлите, който дотогава заплашваше мъжа от крайната маса с огромен нож, се спусна към плота. Бащата насочи пистолета си към него, но не се чу нов изстрел – явно пистолетът беше засякъл. Докато се опитваше да изхвърли от цевта дефектния патрон, нападателят  вече замахваше с ножа срещу него, но преди да нанесе смъртоносният си удар, едно бирена бутилка се разби в главата му и той климна на плота, а ножът му издрънка на пода. Кръчмарят с все сила удари с дръжката на маузера главата му, издърпа го наполовина върху плота, взе падналия в краката му нож и без каквото и да е колебание го заби в гърба му. След това изтича към момчето, което в момента се изправяше.

От останалите посетители вече нямаше и следа. Бяхме останали ние четиримата и трите трупа. Още под влиянието на стреса и не проумяло напълно какво се е случило, момчето по инерция започна да събира в подноса разпиляното по пода ядене.

Сафави остави пари на масата, след което взехме саковете си и тръгнахме към отворената от панически избягалите посетители врата, но бащата на момчето ни изпревари, затвори вратата и я заключи. След това ни прегърна  говорейки на пресекулки, а по лицето му се стичаха сълзи. Когато се поуспокои ни поведе навътре в заведението. Каза нещо на сина си, който веднага изчезна през една врата, от която явно се излизаше на задната улица. Преди още да го попитам, Сафави поясни:

„Човекът ни благодари, че сме спасили живота им, но каза, че колкото и да иска да останем у тях счита, че за нас ще е най-добре веднага да напуснем Нейшабур.  Затова синът му отиде за колата, с която ще ни закара до гарата.”

 И наистина, рискът да се появят нови „брадати мъже” си беше реален, а и една евентуална среща с полицията неминуемо щеше до доведе до излишни и най-вече времеядни разправии. Естествено, първото нещо, което направих беше да потърся някаква връзка между случилото се и съобщението за мистериозната „Катастрофа”, но въпреки че анализирах всичко възможно до най-дребни детайли не можах да открия каквато и да било връзка със случилото се, а и действително нямаше от къде да се яви такава.

След няколко минути момчето се завърна, каза нещо и отново излезе. Преди да ни отвори вратата, баща му пак ни прегърна като не преставаше да говори. Излязохме само двамата със Сафави на улицата, качихме се на чакащата ни кола с работещ двигател и веднага потеглихме.

Скоро видях познатата ми вече сграда на гарата. Колата спря на около стотина метра от нея и след като слязохме веднага се отдалечи. Влакът вече беше композиран и ние без да се мотаем се настанихме в едно от купетата. Билетите ни бяха отиване и връщане, но и да не бяха, без проблем можехме да си купим от кондуктора.

„Все пак няма да е лошо да купим нещо за из път.”, предложи Сафави.

„Сега не сме нито гладни нито жадни. Ще купим нещото от някоя от следващите гари, където престоят е по-голям, стига да има какво.”

„Има и то специално за пътуващите. Както видяхте на идване, дори има хора, които минават по вагоните и предлагат разни неща. За съжаление, в този влак няма вагон ресторант.”, отговори Сафави и развълнуван продължи: „Само като си помисля за... ”

„Най-добре е нито да мислиш, нито да говориш на тази тема!”, доста императивно и  преминавайки на „ти” казах аз и добавих: „Ти по-добре разкажи, след като наистина си интелигентен млад мъж,  защо не завърши образованието си в Германия?”

Сафави се усмихна тъжно и започна:

„Защото баща ми искаше на всяка цена да завърша инженерство, а аз поначало нямам никакво влечение към техническите науки. Желанието ми беше да стана психиатър, но...”, след която последва цяла изповед.

Между другото, по време на дългото пътуване, научих от Сафави много полезни неща, както и голям брой ирански думи, дори цели изречения. Изучаването на фарси  беше започнало.

Ден след завръщането ни в Техеран, в кабинета ми влезе Сафави с вестник в ръка. В него пишело, че трима афганистански трафиканти на дрога били убити от собственик на ресторант в Нейшапур, но понеже това станало при неизбежна самоотбрана, към него не са били предявени никакви обвинения. Всъщност по онова време (беше по времето на шахиншаха), трафикантите на дрога, както и известни престъпници се избиваха от полицията  като кучета – в повечето случаи без арест, без съд и присъда. След това идва кола прибира труповете и доколкото съм чувал направо в екирисажа. Сигурен съм, че някой ще възроптае, ще почне да говори за правата на човека, за хуманност и т.н. Това си е негово право, но примерно на мен ще ми бъде интересно как би реагирал този някой, ако точно неговото дете е убито, изнасилено или направено наркоман от същите тези хора, с които е постъпено толкова „нехуманно”. Така или иначе, но по това време и то не само в  Техеран, който тогава още беше към четири и половина милиона жители, цареше и денем и нощем спокойствие и сигурност. Освен това никакви просяци, бездомни кучета и т.н., нещо, което за българските градове, дори и за селата, отдавна не важи. Но поне сме „хуманни” – престъпниците, независимо от дебелите си досиета в полицията, се разхождат на свобода, а обикновените граждани живеят зад решетки, но това също е друга тема.

Отидох до посолството да кажа на Вълканов, че в Нейшабур никога не имало регистрирана катастрофа с български автомобил.

„Но тогава защо се обадиха?”, попита логично той.

„Тогава... друг път трябва да се проверява кой и откъде се обажда, неща, които са ви добре известни.”

„Прав си, но трябваше да се изчака почти два дена, а и ти сам каза, че не бива да чакаме.”

„И ти си прав. Но най-добре да забравим този случай.”

„ Тогава предлагам да пийнем по едно уиски за щастливият завършек.”

„С удоволствие. Това е Едно Много Мъдро Предложение”, опитах се да се пошегувам а ла Мечо Пух.

Не му казах нищо за случилото се в ресторанта. Не за друго, а защото бях убеден, че от съображения за моята сигурност, съвсем резонно щеше да предложи да замина за България с първата ”месарка”, при което трябваше да измислям защо отказвам подобно предложение.

Тогава от България имаше редовни полети на наши „ИЛ -18”, на които бяха демонтирани седалките и с тях се возеха по 20 тона прясно ( само охладено) агнешко месо - оттам и името „месарки” С тях понякога пътуваха членове на семействата ни, дори и аз съм пътувал два пъти. Е, имало е и други хора, които са били „качвани” на тези „месарки”, но това също са други истории.

След няколко месеца, тъкмо се бях върнал от едно пътуване до Бандар Абас (иранско пристанище на Персийския залив и на 1500 км. от Техеран), в кабинета ми влезе Сафави и след като се поздравихме на фарси, спазвайки всички техни мурафети (просто за тренинг), постави на бюрото ми малък, но много красив тюркоаз и преди да го попитам обясни:

„Човекът идва в Техеран специално за да се срещне с нас и още веднъж лично да ни благодари, но нямаше възможност да изчака завръщането ти, за което много съжалява. Даде ми два тюркоаза в знак на вечна признателност. Сигурно знаете, че тюркоазът носи любов, здраве, щастие и успехи. Той е универсален камък на доброто и висшата борба срещу злото. Този тук е вашият.”

„Но...”

„Не! Дори и не си го помисляйте! Такива неща никога не се отказват. Един отказ за него ще бъде много голямо огорчение и незаслужена обида.”

След две години баща и син дошли в Техеран и веднага се обадили на Сафави. Срещата ни, на която вече се говореше само на фарси, беше много сърдечна, но никой от четиримата не промълви и дума за станалото. А и защо трябваше отново да го изживяваме?