Глава петнадесета
Продължение на историята за влюбените от две разминаващи се звездни системи
- И? – каза припряно Мил Итса, придвижвайки по пясъка това, което при другите момичета е дупе...
- И – системите се разминали и си заминали по своя път... Виола видяла за мигове своя любим, зърнала на гърдите му бадж с надпис „Влад“, стигнала до извода, че се казва така, успяла да запомни лицето, фигурата, стойката му...
След което запреживявала...
Месеци наред преживявала... Жертва на преживяването станали почти тон и половина сладолед, няколко палета шоколадови бонбони, към 200 торти, остъклената врата към спалнята й, която се налагало поне два пъти седмично да оправят след буйните й изблици на скръб, вратите на гардероба, десетина съученика, три пенсионерки, осмелили се да й направят забележка, че хвърля опаковките на сладоледа по улицата, класната ръководителка, не проявила грам съчувствие към проблема й... За родителите не говоря, те отдавна били станали мазохисти – все пак, искали да оцелеят някак си...
Веднъж, когато в болницата пак шиели челото й, разбито при поредната бясна езда на мотоциклет в търсене на път към Оная звездна система, сестрата рекла:
- Моме, ти вече абонамент може да направиш тук... Нямам нищо против, но защо не използваш тая дупка в главата за налееш малко акъл?
И, докато Виола пресмятала с йода ли да я замери или пак огледалото да счупи, сестрата казала:
- Иди при баба Вретенарка до реката. Тя е магьосница, с духове общува, може да ти помогне...
Виола направила нещо, което обикновено й носело главоболие и затова рядко прибягвала към него – замислила се...
Накрая решила – какво толкова? По-зле няма да стане... Пък може оная вещерка да й помогне, между звездите да я преведе, при Влад да я остави...
И отишла...
Сега – няма да ви описвам страшната колиба на баба Вретенарка. В нея имало черен пес, мрачен котарак, полузаспал бухал, навита змия... Което не уплашило Виола – тя често се събирала с приятелките си, средата й била позната...
А в стаята на бабата какво ли нямало – най-вече ред. На пода, на масата, на леглото, на двата разклатени стола – навред се трупали дрехи /най-вече бивши такива/, обувки, тигани, чинии, метли, лопати... Всичко било навсякъде – познатата любима подредба на пубертетска стая...
Бабата седяла до масата, пийвала бледо-мътна течност от малко шишенце, димяла със саморъчна цигара, опитвала се с точно прицелно плюене да свали паяк от тавана...
Седнала Виола срещу й. Сипала си от бледо-мътната течност, извадила луксозна тънка цигара, с първата струя свалила паяка...
Изобщо – като у дома си...
- Гледам – рекла бабата след второто шишенце – идеш по любовен въпрос...
-Ох, бабоооо...
И, като почнала Виола – цялата си душа изляла, в сълзи и сополи, в страсти и неволи оляла и без това тягостната атмосфера...
- Хубаво, де – казала бабата – Проблем имаш, пък не го решаваш... Що така?
- А как? – резонно запитала Виола – Де да намеря Влад, как за мен да си го взема?
Бабата махнала с ръка към шкафа и Виола подала поредното шишенце...
- Сега – внимавай! – втренчила се в нея бабата, после изместила погледа си. Разбрала, че няма как да надгледа тая опитна състезателка, цели часове по математика на зяпане играеща си – Тоя Влад е ясно, че няма как да намерим...
Виола поискала да я прекъсне, но бабата вдигнала пръст и го поклатила предупредително...
- Обаче, Влад ще имаш... И ще стане такъв, какъвто го искаш...
Виола замълчала. Знаела, че бабата е вещерка, ама чак човек да направи...
Натам нещата станали доста бързо – щото баба Вретенарка си направила сметката, че това момиче както й вдига шишенцата... Материална полза нямало да има никаква...
Сложила тя големия котел над огъня, позасилила го и почнала. Метнала вътре петел и заек...
- Ама защо? – промърморила смаяната Виола...
- Едно време мъжете от прасета ги правех, но месото поскъпна. Важното е характера да улучим, характера...
Сетне добавила голям морков, цяла тиква, две яйца с все черупките, повесмо калчища. Пак материал за мъжа..
А в котела вряло и кипяло, пенясвало, опитвало се да се разпълзи из стаята. Бабата с опитна ръка цапардосвала образуващата се материя, с лопата я връщала, където й е мястото...
Накрая взела малката тенджерка, дето лежала обвита с кърпа на шкафа, и казала:
- Ха сега и днешната чорбичка да добавим – акъл да има...
Поръсила с вълшебен прашец и...
И ето ти – Влад застанал пред Виола...
Такъв, какъвто тя го видяла при срещата на звездните системи – красив, тих, кротък, силен, послушен...
Заживели заедно те...
И щастливи били, защото бабата нещо се разсеяла, та Влад малко глухичък излязъл, а и с очите не бил добре – не забелязвал как Виола често изчезва към кръчмата с някой нов познат...
Иначе добричък бил – децата гледал, за добитъка се грижел, къщата чистел, манджата приготвял...
А след двайсетина години – пак по закона за всемирната гадост – двете звездни системи се срещнали...
И Виола видяла оня – истинския Влад. Който външно бил копие на нейния, но някак си...
Изправен, изпъчен, весел, разлял се в щастлив смях, нежно скрил под мишница дребна хубава жена, властно оглеждащ града наоколо си... А на гърдите му лежала шарена лента с голям надпис: „Кмет“...
Срещнали се, видели се, разминали се...
Така става често в нашата сложна Вселена...
Глава шестнадесета
За математиката и децата във Вселената
Тънък есенен дъждец плетеше водни мрежи навън. Прозорците бяха станали почти непроницаеми, още повече, че настъпващата вечер замяташе сиво було над Долината...
От Къщата се виждаше само до Езерото, а понякога – при подухване на вятъра, и малко зад него. Дори Тунелът, който спираше пред Междинната станция, трудно се различаваше. А отсрещната му част беше станала черна паст, в която само мяркащите се светлинки показваха, че минават скоростни пътници в Пространството...
Тук беше привечер, което означаваше, че и по другите Земи е същото време. Трафикът намаляваше, само изпечени авантюристи и неопитни кандидати за такива не спираха за почивка.
Тукашната Междинна станция беше преходна – скоро нейните наблюдатели щяха да си заминат. Основната се намираше на съседната Земя PR 314 – там имаше цял бизнесцентър: хотели, ресторанти, космодрум за по-плахите пътешественици, дори няколко курортни комплекса по бреговете на Топлия океан...
Мил Итса беше опряла чело на стъклото и втренчено зяпаше навън. Не, че й беше интересен тоя парад на светлинките, но в момента Ник Кол Ай-ай и Учителят приготвяха вечерята, а на нея хич не й се занимаваше с подобни глупости...
Това си беше станало обичай на тая планета – веднъж месечно всеки от тримата канеше на гости съжителите си и се опитваше да ги смае с ястията. Тази вечер беше редът на Мил Итса, но, както почти винаги досега, тя успя да изсимулира нервно напрежение и беше набързо отстранена от кухнята...
Около малката печка, пригодена само за бързи вегетариански ястия, сега се щураха двамата, режеха огромния къс месо, докаран предната вечер от минаващия Билкар. Режеха бързо, поглеждаха скрито към Залата, надяваха се да приготвят стековете преди до нослето на момичето да е достигнал предизвикателният, провокационен и ... ммммм... какъв аромат...
Само че тя беше впила очи в полумрака и закрещя внезапно:
- Леле... Леле... Леле...
Учителят и Ник Кол Ай-ай притичаха в Златната зала, застанаха зад нея, опитаха се да различат нещо навън...
- Там... При изхода на Тунела... Катастрофа...
На теория подобни неща можеше да се случат. Така поне повелява Законът на вселенската гадост. Но досега не беше имало произшествия, което логично доказваше, че произшествие трябва да се случи...
И ето...
Учителят се съсредоточи, сви вежди и мигновено тримата се озоваха до изхода на Тунела. Самият Тунел беше към километър широк и стотина метра висок, макар че всъщност беше десетина пъти по-голям от вселенска гледна точка. /Това – един предмет да го вижда човек метър на метър, а всъщност да е километър на километър... Това си е пак по вселенските закони и обяснение не чакайте!/
Катастрофа нямаше. Всъщност, имаше произшествие, но чак катастрофа...
Излитайки от гърлото на Тунела, малък космолет беше се завъртял странно, закачил някакъв пилон, маркиращ маршрута към другия отвор, след което плавно пльоснал в близкия до Междинната станция пясъчен бряг на Езерото...
И пътникът не беше пострадал. Вече излизаше от космолета, дори стискаше в ръка чантата си...
Наоколо беше мрачно, светлините от Тунела и Станцията се давеха в тъмнината, но Ник Кол Ай-ай изписка:
- Малей... Чек...
Мил Итса се опита да се скрие зад гърба на Учителя и се сблъска с момчето, което вече заемаше утробна поза. Сръгаха се, но успяха някак си да се маскират сред многобройните гънки на тогата...
- Здравей, Чек – каза Учителят...
Младият човек го погледна, присви очи и рече:
- Не може да бъде...
- Може, може – потвърди Учителят и посочи към идващите откъм Станцията наблюдатели – Те ще приберат машината. Ще я оправят, утре ще е готова за път. Работа за теб няма. Защо не дойдеш с нас – да хапнем, после ще те настаня в Замъка?
- С вас? – попита Чек...
Учителят се огледа. Нейде в далечината се виждаха мяркащите се два чифта пети...
- Ще те запозная... Хайде, ела – и пак сви вежди...
Когато след няколко минути Мил Итса и Ник Кол Ай-ай влязоха в Къщата, Учителят с мрачен поглед им посочи изгорелите пържоли, които отлитаха към Щурия лес в устата на Главоча. Момчето отиде до Храма, донесе някои неща от там и набързо спретнаха трапезата. През това време Чек се озърташе смаян в Златната зала – не можеше един гост да се труди над вечерята...
Свалиха излишните предмети от голямата маса /според Учителя всички момичешки джунджурии бяха направо за контейнера за боклук/, сложиха приборите, Мил Итса донесе още свещи...
И Чек се взря в момчето и момичето, неуверено отвори уста:
- Мил Итса? Ник Кол Ай-ай? Вие ли сте?
Плахото мърморене не подлежеше на превод, макар че се разбираше...
- Миналата година изчезнахте така внезапно. Къде сте сега, къде учите, какво... – И Чек се вгледа в Учителя...
- Мен не гледай! Те си знаят – защо са избягали, какво учат, после що смятат да правят...
Момчето и момичето измърмориха нещо като разказ за житието-битието си. Сетне настъпи редът на Чек...
Сглобявайки дебел сандвич от шунка, салам, кюфте, сирене, бекон и вкусно парче салата, той заразказва:
- Отивам до планетата Земя T Rex 777. Пак ще преподавам математика. На малки деца... А идвам от Киселата галактика. Бях изпратен като преподавател по висша математика в тамошната Академия. Както ми казаха…
Планетата е океанска – много вода, малко острови. На които живеят океанидите. Много приятни хора... Да, хуманни същества са. Хора... Различават се малко от нас. Нямат така изразени възрастови черти, нямат и окосменост. Нежка кожа, големи очи. И интелект... Какъв интелект...
Преподавах висша математика и на студентите /поне според мен – студенти/ хич не им беше леко…
Обяснявах, решавахме задачи, те се опитваха да съставят свои... И домашни – за пръв път попадах на ученици, които искат да имат големи домашни, всеки ден...
Но, викам си, нали са възрастни хора – съзнателни, трудолюбиви, мислещи перспективно. Искат да овладеят тая земна и вселенска наука, стремят се към знания – макар и на зряла възраст...
Така работих четири години...
И те се трудеха, и на мен ми се наложи да хвърля много, много труд. Даже не се питах защо е така в Академията – разбирах как се става там професор...
На третата година поискаха да се занимаваме с неща, които на Земята математиците изучават специално. Да не ви говоря за неразбираеми работи – математика на цветовете, математика на скоростните вариации, математика...
С две думи – моите преподаватели от Университета щяха да са доволни. За четири години учениците ми овладяха всичко, което земната наука познава... Че даже направиха някои открития...
Тогава ме извикаха в ръководството на Академията. Очаквах да ми дадат нов курс. Оказа се, че най-напред ще ме награждават – заради положения труд и напредъка на океанидите...
Техният шеф – така и не разбрах титулуването му – каза: „Уважаеми Чек! Вие положихте много усилия, за да научите нашите деца на земна математика...“
Помислих, че не съм чул. Попитах: „Кого, кого да науча?“...
Повтори: „Нашите деца... Нашите наследници, които благодарение на овладените знания могат да получат дипломи за начално образование и да преминат в нисшата степен на Академията ни. Натам ги чака още по-труден път – пет години в среден курс, още три в горен и накрая, за една част само, пет години висше образование. Но то не е за вас, извинете, ако нещо съм ви засегнал. Просто вашата наука е превъзходно овладяна от земните хора и те най-добре могат да подготвят малките ни деца за същинското познание...“
Та, Мил Итса и Ник Кол Ай-ай, какво учите сега?
И започна да сглобява втори сандвич...
© Георги Коновски Все права защищены
Благодаря!