Телефонът иззвъня. Събуди я от страхотния й сън, в който те пак бяха заедно и се смееха. Радваха се, както преди, един на друг и ценяха малките неща.

      Очите й се впериха в тавана сърдито и в миг слънцето я заслепи – това не беше сън, пак се събуждаше до него... вперила поглед в лицето му, усмивката заля скулите й и есента беше тяхното любовно лято. Ден след ден.

      За закуска обичаше да му прави от онези сладки палачинки, като обилно ги поръсваше с любов, а в кафето му слагаше усмивки... най-доброто кафе. След това сядаше на дивана и го гледаше, палеше цигара и стоеше. Тя имаше много вредни навици. Но как само й харесваше начинът, по който те запълваха живота й, как се будеше до него всеки ден и я вбесяваха дребнавите му подмятания. Да... най-големият й порок беше той. Знаеше, че се пристрастява, а той си тръгва. Знаеше го и като че ли искаше да си открадне повече, за да има какво да я държи жива, когато остане без него. Тази мисъл я влудяваше.

Цигарата й свърши и тя се отърси от мислите, които бяха завладели ума й. Но когато махна поглед от пода, забеляза кафето му – стоеше недокоснато... а палачинките с любов – изстинали и сухи – точно като чувствата му... каква ирония.

      Последният куфар беше затворен. Нещо в нея се разби - беше още живо, но на парчета.

      Той бързаше и съвсем разсеяно бутна чашата с кафето , която се разля върху пода. Каза й нещо, но тя не слушаше... пък и как би го чула. Последното „Довиждане!” кънтеше в ушите й, дори преди да го беше казал. От седмици се готвеше да чуе болезнените думи и тривиалните лъжи за магията на интернета, как умело заличава разстоянието между хората. И как обаждането те отвежда при „тези, които обичаш...” - глупости! Той никога не й звънеше, нито правеше по-лесен факта, че винаги е зает и е далече. Но все пак тя знаеше, че умее да я кара да му вярва. Не един път го беше изпращала къде ли не...

   Мислите й бяха прекъснати от нечленоразделни звуци. Тя се обърна и го погледна. Беше вперил поглед в нея, но не това я натъжи. Очите, които я наблюдаваха, не бяха печални или насълзени. Те извикваха очакване за край... Бяха очи на детска кукла – красиви, но празни и студени.

     Той не я остави да му каже нищо. Целуна я по челото, погледна я и си замина. Затвори вратата на живота им заедно и я остави там сама. Без обяснение или съвет какво да прави без него, как да живее. Стоеше на дивана, гледаше вратата, разсъждаваше и слушаше разбитото нещо в гръдния си кош как умира.

    Да плаче ли? Как? Сълзите й бяха пресъхнали, той се бе постарал милиони пъти преди днешния ден. Просто вече нямаше сълзи, беше уморена да страда. Бе намерила решение в листа хартия и химикалката. Записваше всеки един техен момент, в който й се искаше да може да заплаче.

    Спомни си как той все я питаше какво пише, а тя така и не му каза истината. И сякаш несъзнателно  грабна телефона и намери името му в указателя. Написа sms-a с треперещи ръце, изпрати го и се отдалечи от телефона. В съобщението го бе накарала да погледне в джоба на якето си. Там беше оставила бележка:

         „Нещата, които пишех, не бяха текстове на песни и глупави фрази. Пишех за моментите, в които имах причина да те мразя. Само написаните думи биха ме спрели да повтарям една и съща грешка отново и отново... с теб.”

          Тя погледна празния апартамент, въздъхна и запали цигара – само отрова би заличила отровата.

.... А се събуди толкова щастлива... или, може би, беше сън...?