Светът на нямане остана някъде назад, свят на нямане аз поисках да докосна от красива синева и то се случи…
Студено е, но не в душите, а някъде навън.
Студено е и по-студени стават дните… сън.
Сън за пролет и градина, за океани от любов.
На мен ми стига, че те има, дочула твоя зов.
И нощем, в тъмнината щом очи отворя… будна.
Глава опряла на ръката ти, говоря…
Няма обич, която да е трудна.
Защото всяка обич е последна и всеки миг остава си неповторим.
Помни, че аз винаги ще помня и първия, и идния любим.
Но ти обичай ме като светица – без въпроси,
a аз на колене пред олтара свят ще моля прошка за това,
че винаги ще има по-свята обич и тя винаги ще е една.
Ще бъде там в снеговете, в градини, търсещи признания.
Ще бъде неизминат път и вик, копнеж и миг от разкаяния.
Ще бъде с очи, които топлят и през мрака на забрава.
Това е любовта и тя винаги една остава.
И ти помни, помни до края всяка моя мисъл, всеки жест.
Бъди ми сянка, когато ангелите уморени са заспали.
Бъди пазител, сякаш тлее свещ, а аз ще пазя своите анали.
Понякога ще идвам като есен, която свириш, недовършил...
Понякога ще идва песен и ти ще плачеш, мене не потърсил.
Но аз ще бъда вятър, такъв, какъвто сам създаде и обича.
Ще бъда по улиците непознати, точно онова момиче…
А ти не спирай, моля те, недей, че нося още много в себе
и имам нужда да ти го отдам, макар отречен с „непотребен”.
Тази нощ небето няма да засвети по-различно, не би могло,
когато знае, че аз отново ще заспя до теб, макар и в своето легло.
И пак ще те обичам денем, като непрочетена поема…
И пак се питам – дали ти писал си за мене…
Дали аз тебе търсех, когато изгубила се бях…
Някак в бяло сторих, онзи недочетен грях.
Това съм аз, когато се сбогувам, това съм, помниш ме... Дали?
И тази нощ отново ще сънувам, но не в студа и не осъдени души.
А присъда от поет, която в бели стихове изрича...
Веднъж така истински и непосилно се обича.
Лека нощ.
© Даниела Всички права запазени