25.12.2022 г., 9:46 ч.

Ако някога престанем да бъдем Хора 

  Есета
637 2 1
4 мин за четене

АКО НЯКОГА ПРЕСТАНЕМ ДА БЪДЕМ ХОРА

 

Бях свикнал с мисълта, че хората, нещата от живота и светът, в който живеем, са непроменими. Че баща ми и майка ми ще са винаги хубави, млади и здрави, че поне, ако не на 20, ще са все на 35-40 години. Че и аз няма да плъзгам гребена по излъсканото си като черковно кубе плешиво теме, да втривам сапуна в чудовищно набръчканите си телеса под душа, че винаги ще се оглеждам в зениците на своите синове като един същински як ствол на идещото издълбоко, отколе и отдалече тяхно родословно дърво. Че домът, в който живея, в който са се родили и живеят те, домът, в който ще се задомят и ще отгледат на свой ред своя челяд, няма да е все тая мизерна социалистическа панелна пещера от памтивека на Тато, а ще бъде уютен, топъл, подреден и непроменим дом и за следващите от моето коляно, които аз вече няма да познавам. И които, слава Богу, също няма да знаят нищо за мен. Или поне няма да знаят нещата в подробности.

 

Човек никога не живее малко. Човек никога не живее кратко или дълго. В смисъл – на свидливо отброени от Бога години. Човек винаги живее достатъчно. Толкова достатъчно, колкото да разбере, че неговото изчезване свързва във възел болките на мнозина. Или изпълва с облекчение душите на всички, с които непосилно е живял. Присъствал съм на погребения, на които никой не плаче. Не вие. Не нарежда. Не пали свещ. Не лепи некролози. Дори не хвърля бучка пръст върху капака на ковчега. Обръща гръб и тръгва. А на последната, задължителната прощална софра, подир киселата чаша с вино и няколкото бири над паничките с варено жито се е подкарвала поредната песен и са се вдигали витиевати наздравици за живите. Защото просто от света си е тръгнал един лош човек, който трябва час по-скоро да бъде забравен.

 

Провождал съм отвъд и хора, които небето и земята отказват да приемат. Не дъжд. Не порой. Истински потопи заливат сетния техен дом. А не върви да пльоснеш святата им тлен в калта. Сухецът в дланите на Бога е последното убежище, което праведникът е постигнал. И заслужава. Сухецът в дланите на Бога е и вечната, за щастие непостижима, мечта на нечестивеца, доколкото нечестивците имат способността да мечтаят като праведници.

 

И когато преди време медиите съобщиха, че американски астрономи са открили десетата планета в Слънчевата система, моите илюзии за вечност и непоклатимост на обитаваните от човека времеви пространства се срутиха. Оказа се, че не само тук, на Земята, но и в Слънчевата система няма нищо трайно. И веднага си поисках да отида там. На Седна, както се казва новата планета. Сигурен съм, че не съм бил единственият човек на Земята, пожелал да напусне необходените, неизследваните докрай, неописаните, неописуеми и необговорени пространства на нашата Синя планета, и да запраши в дълбокия Космос. Колкото да е невъзможно, някой ден и това ще стане.

 

Днес е рано. Днес ние още се учим на първи стъпки в пространството. Нашето око се изостря и прониква все по-навътре във Вселената, удивлява се на нейната приемлива безкрайност, но все повече ослепява за дълбоките, чудовищно ледени бездни и каверни от самотия, които се отварят в душите ни. Нашите космически кораби търсят все по-далечни кратери и дъна на пресъхнали морета за кацане на Луната, на Марс, на Сатурн, на майната си в дълбоката паст на Вселената, но никога няма да донесат благата вест на отвъдните човечества, ако някъде в други форми и измерения има такива, че ние тук, на едната си шепа континенти, макар и да изчезваме, да се топим със страшна сила, да умираме, задавени в собствената си кръв, от мини, от картечни откоси, от лоша дума, от глад, болести или от самолети, натоварени с взрив, все пак сме сами и се обичаме. Или поне не сме забравили, че сме тук, за да се обичаме.

 

Душата на човека. Непроменимото у нас. Дано не ти се стори, че записките на Чудовището са наивни като писъмце на влюбен пубертет. Рискувам, обаче ще повторя – душата остава. Подир нашето изчезване тя се връща – котка, харесала припека, пробягал с безплътни лапички върху нашия праг. Като гълъб на перваза. Или смок в седемте кубика дърва, нацепени и наредени за дългата зима. Тя е вятърът, който боботи бащина песен в комина. Душата, която винаги е в състояние да докара хората покрай нас до песен. До плач. До вик. Или до ласка. Последното нещо на света, което могат да ни отнемат. И чиято липса може да ме накара да се напъхам във взривна ракета самичък – и да търся в простора далечна планета.

 

Ако някой ден престанем да бъдем хора.

 

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Из книгата "Писателят като Чудовище"

Издателство "Книгата" - Варна, 2006 г.

© Валери Станков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Дали душата не избира формата, в която да се напълни с още знания и усещания? Не знам. Знам само, че нашият път винаги е последен.И единствен.
Предложения
: ??:??