Аз... и то (взе ми химикалката)
Не е нужно да поглеждам през прозореца. Достатъчно е само да чуя шума на гумите на колите, за да разбера, че е есен. Специфичният звук от минаване по мокър асфалт, където капчиците от дъжда оставят следи, се е просмукал в съзнанието ми. Но аз не искам да е есен! Вярно, преди обичах този сезон, когато за мен бе изпълнен само с цветове. Нищо повече от това. Сега трябва да се справям с облаците, студеният, влажен вятър и дъжда. Предполагам, че и той не е толкова лош, но не и когато си сам. Тогава дъждът е просто поредният синоним на самота.
Знам как да надхитря времето поне тази вечер. Ще се усмихна и ще се завия през глава. Така няма да мисля за нищо друго освен за спокойствието в моята стая, нарушавано единствено от уличната лампа. А утре вероятно просто ще стана и ще си втълпя, че все още е лято.
Тихо е. Даже твърде тихо, а мозъкът ми май не обича да бъде спокоен. Как е възможно точно когато ми се спи и послушно съм си легнала рано, да ме нападат мисли като пчели мед или май мечка беше... И за какво разсъждавам? За времето като цяло?
Защо минава толкова бързо и защо продължавам да го пилея? Свикнали сме да забравяме, че то никак не е вечно и вярваме, че допуснатите грешки днес ще поправим утре, вдругиден или (нека сме честни) когато на нас ни е удобно. А то това време никак не се шегува. Понякога си го представям като същество, което едва ли не седи до прозореца и казва: "Е, да... Губи ме, ама всичко се връща!". Как не мога да се сприятеля с него, да му пратя покана по фейсбук... ей така... да се разберем като възрастни! Но ето - времето току-що избяга - отново...
И докато чакам да мине есента, всъщност излиза, че чакам да мине животът, което си е в истински разрез с намеренията ми. Ето защо сега ще си затегна шапката, обувките и якето и ще изляза да се "сприятелявам" с дъжда. Бре, забавно ще да ми е...
"А два часа по-късно - се обади Бъдещето, хванало химикалка - тя ще се върне, "открила" вече откритите истини, че вие хората:
Чакате по автобусните спирки, вместо да тръгнете пеша.
Чакате инвалида да се придвижи по-бързо и го хокате, вместо да помогнете.
Чакате да загубите любимите си същества, за да осъзнаете какво сте имали.
Чакате някой да ви оправи настроението, но не давате никога нищо в замяна.
Чакате някой да ви каже "Обичам те", вместо първи да се престрашите.
Чакате определен човек да ви забележи, вместо да видите този, който отдавна ви цени.
Чакате есента да мине, вместо да излезете да й се порадвате, събирайки кестени и листа...
Губите времето през пръстите си, защото сте твърде заети да мърморите как то няма да ви стигне... И то наистина няма.
© Деси Всички права запазени