Преди 573 години последният кръстоносен поход приключва с пълен провал. Водачът на християнските войски, крал Владислав III Ягело, пада убит в битката при Варна. Кръстоносните рицари понасят тежки загуби, а мотивацията им да продължат похода, е изгубена. Ян Хунииади прави опит да спаси тялото на Владислав III, но всичко, което успява да постигне, е да изтегли остатъците от християнската войска.

     С какво обаче битката при Варна, наречена „битката на народите“ от своите съвременници, е толкова значима? Защо всички ние сме учили за нея в училище? За да дадем отговор на тези въпроси, трябва да вникнем в обстоятелствата на епохата. През 1444г. Османската империя е във възход. Голяма част от Балканите и Анатолия се намират в ръцете на османския султан. Минали са 22 години от окончателната гибел на България. От славната някога Римска империя (наречена по-късно Византия), са останали едва няколко града. Войводата на Трансилвания, Ян Хуниади, успява да извоюва няколко победи срещу набиращата мощ империя на исляма. През 1443г. се стига до мир между кръстоносците и османците, но този мир приключва едва година по-късно, когато кръстоносците се връщат на балканите. Целта на християните е да спасят потъналата в разруха империя на римляните (ромеите) и в един или друг начин, да възкресят българското царство. За това, че една от целите на похода, е възобновяването на България, съдим по обстоятелството, че освен българския престолонаследник, Фружин (син на цар Иван Шишман и братовчед на Константин II), за българската корона претендира и гореспоменатия трансилвански войвода Ян Хуниади.

     Първоначалните успехи на кръстоносците са забележителни. Те успяват да завоюват огромни територии на балканите. Предателството обаче не е чуждо и в тяхната действителност. Венеция предава своите съюзници и помага на османците да прехвърлят малоазийски войски на балканите. По този начин, битката при Варна се превръща в едно ключово значимо събитие. Едно от обстоятелствата, довело да победата на османците в това сражение, на пръв поглед изглежда смехотворно в очите на съвременното общество. Това обстоятелство е рицарския светоглед на голяма част от кръстоносците. Рицарския морал по това време е желанието да блеснеш със своите подвизи пред останалите. Може би стихът на Иван Вазов: „Всеки гледа само да бъде напред“ e приложим не само за битката при Шипка, но и в различен контекст, за битката при Варна. Както е известно, Владислав III Ягело не прави изключение. Той прави опит да убие самия османски султан, но неговата храброст води до собствената му гибел. Голяма част от редовите войници също се опитва да блесне с храброст, а подобни действия, лишени от рационална преценка, рано или късно водят до поражение. Струва си да рискуваш себе си ако преследваш лична мечта, но не си струва да рискуваш себе си, ако това ще срине из основи общото благо.

     Обстоятелството, че битката край Варна приключва катастрофално ни кара да оставаме с погрешно впечатление относно целия ход на историческите събития. Трябва да бъдем наясно, че година преди падането на Константинопол, на Балканите се осъществява една нова битка, която обаче няма мащабите на предишните два похода. Не бива да се забравя и че наследниците на цар Иван Шишман, Фружин, и неговите синове, успяват да опазят живота си. Не е тайна, че двете големи въстания в Търново през XVIв. И XVIIв. са ръководени именно от потомците на последната българска династия, която напук на всякакви методики в марксистката историография, запазва своето българско самосъзнание до мига, в който Страцимировци повече не се споменават в историческите извори. Разбира се, ако се поровим в архивите на различни европейски страни, можем да срещнем различни имена, които като че ли, по стар балкански обичай, са дадени на своите носители, за да им напомнят за далечните деди. Имена като Страцимир, Шишман и Фружин, се появяват от Унгария до Русия. Дали във вените на носителите на тези имена е текло, или продължава да тече сакралната българска владетелска кръв, ние не знаем, навярно няма и да разберем.

     Ясно е обаче, че днес  мъчно можем да разберем XVв. Не можем да вникнем в съзнанието на Фружин, нито в съзнанието на обикновените българи. Не можем да бъдем сигурни как управленския щаб на кръстоносците приема поражението, и как българите, на чиято земя, е претърпяно то, възприемат събитията. Не можем да разберем нито светогледа на рицарите, нито светогледа на тогавашните селяни, нито светогледа на османските пълководци. Ние живеем в една напълно различна епоха, в която идеалите или не съществуват, или просто са напълно различни от тези идеали, които са съществували в тогавашните общества. Въпреки всичко ние имаме възможността да погледнем към миналото и да разберем кои сме, защо сме тези, които сме днес, и какво ни е направило такива каквито сме днес. В нашия на пръв поглед, груб и лишен от духовност свят, ние можем повече от това, което са можели нашите деди. Това, в което те ни превъзхождат обаче, са идеалите, която са отстоявали. Докато те са хвърляли в бурята на политическия живот, в религиозните борби, и в различни военни походи, ние хленчим колко жалко е всичко, как е трябвало да се родим на Запад, за да бъдем и щастливи, и колко много искаме да си имаме либе, което ни разбира. Днес разбира се, военното дело е нещо напълно излишно, споровете, касаещи различните вероизповедания, особено в демократичното общество, в повечето обстоятелства, са излишни, политическите борби далеч не са за всеки, но въпреки всичко, ние можем да се наемем с нещо друго, а именно, да опознаем себе си, нашето минало и настояще, да опознаем народа си, и най-важното, да опознаем душите си, за да можем да бъдем едни далеч по-добри хора, да носим далеч по-възвишени възгледи от днешния краен материализъм, и разбира се, да бъдем достойни в очите на своите предци. Ние сме в дълг не само на нашите далечни баби и дядовци, но и в дълг на наши царе, и на всеки един, отдал живота си с мисълта, че умира, или че дори живее в името на България.

10.10.2017г.