“България – страната, в която искам да живея”

Есе с комуникативна цел убеждаване

Кога повя онзи топъл южняк и погали с топлината си цялата земя, се затопи дебелият сняг и се застича по калдаръмените улички на балканските градчета, навлажни полето и се спусна към реката. Та като шурнаха водите надолу, бързащи да съобщят за настъпващата пролет, заглушаваха с тътена си всеки звук, докато слизаха по планинските бързеи, носещи със себе си един нов живот.

            Обкичи се земята с цвят; нежният, едва загатващ сладост, аромат се носеше из въздуха и вдишан веднъж, напомняше какво е пролетта – онова годишно време, което мълчаливо говори за плода, който земята носи в утробата си.

            Дългите и горещи дни, жаркото и нещадящо дори моминото лице  слънце сред полето, огряваше с лъчите си майката земя. Заблестя златото в полето и краските обкичиха  всеки двор, заглъхваха сред трептящата във въздуха мараня. Тежко ù е на земята, трудно  ù е да предаде чедото си на златния сърп, покосяващ краткия му живот. Спуснало се веднъж над земята лятото, напълни с плод своята кошница, запокити из киришите зимнината, натрупа дървата в зимника и кротко отстъпи място на есента.

            Задуха севернякът, смрази всяка капчица роса, спусна гъстите си мъгли и те зализаха с влажните си езици оголените планини и гори, които ненаситно поглъщаха, с опадалата си шума студения дъжд, продължаващ толкова години да мие кръвта от безмилостно жестоките битки. Ония битки, които са отнели живота на предците ни, дали и последната глътка живот за България – страната, в която искам да живея.

            И днес, високо в планината застанал, ти би дочул онзи свиреп стон на вятъра, носещ спомените за раните и болката, сълзите и виковете, загубените надежди и мечти на един беден народ, жадуващ единствено свобода.

            Погледнал в сините очи на Рила, ще усетиш онази болка, която се таи в тях, онези бистри води, напомнящи сълзите горещи на майката, изгубила чедото си…

            Къде сме тръгнали всички? Накъде вървим? Може би към онзи свят – модерния, лъскавия, който ни привлича с несъстоятелността си?

            Можеш ли да стоиш и да гледаш как домът ти, изграден с толкова обич и мъка, се срутва от дъждовете и пропълзелите като змии по стените бръшляни? Ще успееш ли да заличиш в съзнанието си онези спомени от детството, в които душата ти е намирала покой в старата къща, дала подслон на корените ти? Ще съумееш ли да събереш сила неземна, за да сдържиш напиращите в очите ти сълзи, когато видиш запустялата уличка на село, върху която години наред си жулил колената си? Ще намериш ли същата онази топлина от накладения огън през зимата, когато душата ти “зъзне” от свирепия танц на вълчи гласове по снега?

            Може би! И ако сега душата ти не трепне, ти не си истински българин. Спомняш ли си годините, през които си градил своята представа за света, заровен сред потъналите в прах книги? Ония вълшебни думи, които мълчаливо разказват за отминалите велики подвизи на българските царе и ханове, оставили след себе си заветни спомени – крепости, кули, църкви, за да бродят нощем из тях духовете им и да бранят България вече 1328 години.

            Това е моята родина, преминала през много епохи, много мъки и жестокости, за да бъде това, което е сега – моят дом, моята крепост!

            Това е родината ми, събрана в една малка картина, малко абстрактна, закачена върху стените на съзнанието ми. Картина без автор, но  е  творба безценна, оставаща незаменима за мен.

            Днес моят дом пустее, а нощем се чува ожесточеният му плач. И не само моят е такъв,  и твоят също…

            Помогни ми да върнем живота в България! Нека спрем вечните сълзи на родината ни!

            България е малка страна. Дори невзрачна в погледа на големите страни; но това малко късче земя, тази частица от пръст, която дяволът бе заделил в шепата си, е дом като всички други: светлина в тъмнината, топлина в студа. Високите планини, стръмните долини, дългите реки, бистрите езера, вековните гори и това синьо небе над нас, са толкова свидни, толкова мили. Какво друго ни трябва? Защо търсим подслон от другите родини? Те никога няма да ни бъдат майки, никога няма да ни приемат, няма да ни обичат…

            Причините страната ни да бъде в това лошо състояние,  са безброй много. Лошото управление и недостатъците на страната доведоха до рязък спад в населението. Но щом ние не можем да опазим “майчицата си”, то кой би го сторил тогава?

            Защо ни е необходим друг дом? Защо ни е друго море? Защо ни е друго “синьо като коприна”? Защо са ни чуждите традиции и обичаи? Можеш да избягаш от всички и всичко, но не и от себе си. Винаги в теб ще стои един малък, свиден спомен за това, което е била, е и ще бъде България!

            Един народ е народ, когато брани родината си, когато дава живота си за нея, когато всяко камъче се премахва, за да съхрани българското, същото онова, което дочул, българският народ би се разплакал  – българската песен, българския стих…

            “Моят дом е моята крепост!” – клиширани, но доста съществени думи. Където и да идеш, при когото и да идеш, прекрачиш ли веднъж прага на своята “родина”, ти си безпомощен, слаб, уязвим, като млада клонка срещу вятъра. Родината те е жигосала,  дала ти е името си, езика си...

            “Човек не може да избира родителите си!” – гласи една  българска поговорка. Не можем да изберем и  родината си, но можем да я направим като в мечтите си, да сбъднем желанията си в нея, да я обичаме и да я пазим.

             Вдигни високо глава, погледни онова знаме, което се вее и се заслушай в българския химн! Толкова много неща ще научиш и едно от тях е, че българите са велик народ, никога не остават паднали и винаги стават, винаги търсят и държат на своето! Обичай родината си така, както са я обичали предците ни, пази я така, както воините ни…

            Българино,

Гордей се с това, че се зовеш българин! Изтрий срама от челото си, не се крий под сянката на другите, не върви по техния път! Върви там, където няма път, остави следи, че си горд българин в една “чиста и свята република”!