Огромен и студен свят.

 Сив и мръсен град.

 Тъмна улица, без светлина, която да огрее пътя ти.

 Вървиш по улицата.

 Срещу теб идват хора с равнодушни лица, хора с враждебни физиономии. Блъскат те грубо. Не се извиняват. Дори не се обръщат да те погледнат. Не ги виниш. И ти се блъскаш. И ти посрещаш човека пред теб с апатична, дори безсърдечна физиономия. В този огромен и студен свят да бъдеш преди всичко човек остава на последно място.

 Сега човекът трябва да бъде егоист. Егоист и кариерист. За да му е добре.

 А другите? Другите да се оправят сами. Всеки сам да се спасява…

 НЕ! Спри се, човече!

 Какво правиш? Страхуваш се, че лицето ти ще се сбръчка от усмивки? Страхуваш се, че ще изгубиш от безценното си време, ако подадеш ръка на паднал човек?

 Пази те от студа в света топлината на слънцето, топлината на огъня, топлината на сърцето…

 Помниш ли какво беше в детската градина?

 Някое дете те ритва. Взима ти играчката. Казва ти, че нямаш майка, защото само баща ти идва да те взема.

 Ами по-късно, в училище?

 Интриги, лицемерие, жестокост.

 Амбициозни ученици. Сновят и душат, гледат оценките на другите от контролното. Моля, моля, защо той има шест, като аз имам пет, а имаме еднакъв брой грешки? Моля, моля, не сте забелязали тази и тази грешка в контролното на това момиче!

 Жестоки деца. Цялата стойност на човека зависи от външните му качества. Ти си дебел,  ти си хърбав, имаш крив нос, не се носиш по модата, косата ти е такава и такава, имаш рунтави вежди, много си висок, много си нисък – ние ще ти се подиграем и ще те отхвърлим от нашето общество! Нямаш място сред нас.

Няма нищо по-лошо от една самовлюбена младост. Младите все много знаят,

всичко им е ясно, навсякъде си тикат носа, лесно взимат решения и

затова ударите им са жестоки.

 Момичето пред теб разказва урока така, все едно че е глътнала целия учебник. Учителката, разбира се, й пише шестица. И защо не? Нея какво я интересува, че след време същото момиче няма да помни и дума от назубреното?Има много ученици като тази ученичка. Не знаят ли, че бележникът е просто бележник? Не знаят ли, че наученото си остава за тях, за цял живот? Но какво ги интересува въобще?

Има ученици и като онзи ето там, който въобще не учи, а решава да го кара по лесния начин – чак когато на вратата почукат класните, тогава се хвърля да зубри и да прибира в джоба си отлични оценки. Ученици като него не знаят ли, че трябва да премислят всички възможни пътища към целта, но  винаги да избират най-простия? Човек лесно се заплита в сложностите. Но най-простият път не винаги е най-правилния. Но защо да им пука?

 Срещат се и такива, които изобщо не се интересуват какво ще стане с тях. Да става каквото ще, мислят си те, живей ден за ден… А те трябва да знаят, че човек винаги трябва да се бори докрай, до последна възможност!

 Къде замина онзи ученик, който беше преди всичко човек? Човек, който знае, че да си учи уроците, да има шестици и успехи може всеки.

 Но рядък дар е да помагаш, да даряваш щастие на хората…

 Уморен си от живота.

 Не работиш, за да живееш, а живееш, за да  работиш. Всеки ден в работата е като Коледа – ти вършиш цялата работа, а костюмирания дебелак обира лаврите.

 Не се срещаш с роднините си – просто им звъниш един телефон два-три пъти в годината. За какво ти са семейните сбирки, домашната трапеза, радостната глъчка и шумотевица, усмихнатите братя, сестри, братовчеди, лели, баби...? Просто облечи един костюм и отиди да пиеш коктейл на Нова година с купчина хладни непознати, които говорят само за финанси, пари, валути, приходи, разходи…

 С приятелите си говориш само чрез чатове и имейли. Защо да се трепеш да ходиш чак до близкото кафене, за да се срещнеш лице в лице с човека отвъд примигващия монитор?  Можеш да споделиш преживелиците и тревогите си в кибер пространството, голяма работа че  няма да се почувстваш толкова добре, колкото ако беше видял загриженият поглед на другаря си, ако беше приел слънчевата му усмивка и беше поел топлата му ръка…

 Значи целият твой свят се върти около теб... Много жалко!

А опознаеш ли по-добре своите близки, техните добри и лоши страни,

ги обикваш повече.

 Денят ти е свършил. Стресиран си, измъчен и самотен. Ако имаше само нещо, което да те накара да се почувстваш по-добре…

 Виждаш човек със същата стресирана, измъчена и самотна физиономия като твоята. Усмихваш му се. Разбираш го. Той също ти се усмихва. И вече ти става по-добре. Изведнъж се сещаш, че днешният ден е свършил, но утре те чака нов – без грешки и заблуди.

 Поглеждаш нагоре. Тъмното небе с прободените по него златни дупчици на звездите прилича на перфокарта. А може би това е именно перфокартата на Съдбата и хората от векове се опитват да я разшифроват. Добре ли щеше да е човек да я подаде на изчислителната машина и да получи съдбата си? Не. Вгледай се в звездния шифър и се напрегни да прочетеш написаното. Не можеш, нали? Нищо не знаеш занапред. И в това е спасението. Какъв ужас щеше да е, ако човек знае за себе си всичко предварително. Кого ще обикне. Кога ще умре. Знанието убива надеждата. А когато не знаеш, струва ти се, че никога няма да умреш. Ще живееш вечно. И тогава има смисъл да търсиш себе си и да се намериш, и напълно да се реализираш. Да се осъществиш. Да издълбаеш в себе си кладенец чак до изворните пластове и да утоляваш жаждата на околните. Пийте, моля ви. И нищо да не ти трябва в замяна освен: “Благодаря, човече” или “Благодаря, приятелю”. Може и просто “Благодаря”.

 Благодарността не е аморфно чувство, както казват някои. То е толкова реално, колкото, да речем, цветята. С благодарност можеш да заредиш душата си и да тръгнеш напред по живота и до където искаш – чак до звездите, до перфокартата на Съдбата.