Тичам...

В една безименна посока, която заличава всеки миг от теб създаден.

Бягам...

Единственият начин да запазя себе си е да изгубя и сетните си сили.

Картини от съня се явяват като скитници. Повтарят до безумие обречения лик на моята отдаденост. А по пътя, осеян с недостижими истини, е по-добре да тичаш с затворени очи.

Знам думите за сбогом, нали на тях ни учат първо. Знам и как се пише последното писмото. И как оставя се върху пияното, виновно замълчало след петата симфония. Знам как да разбия сърцето ти преди да си поръчам последното мартини. Знам защо не ям маслините от чашата.

Колко много знание...

И сред всички инициали на хиляди неозаглавени в гнева отчаяния аз по каталог не си намирам отговор. А и въпросът вече е бунище от разкаяни свидетелства. Длани премръзнали в навика да бъдат топлени от чуждите желания хващат книгите една подир една... и паля огъня. Някой някога така се бил прочул - запалил Библиотека. А аз надявам се тъй да залича, като в мене не остане ничии спомен съхранен.

Още имам сили... още тичам...

За Бога, кой е построил в тази пустош този град? Каква е тази знаменита мисъл осенила опиянения от категоричност ум на безумеца? Нямам време да се спирам... о, не имало парад! Колко трудно се проправя път през тълпата от невиждащи очи, нечуващи и неми светове. А всяка пряка диреща алтернатива е задънена от сгради, строени, за да скрият страховете си. Това бил пътят... Добре де, ще остана още малко, навярно скоро ще достигнем до площада, ще се оформи сцена. Наведох главата си. Дано не ме познаят, въпросите на неверници ме дразнят. Крачките забавят... виждам как актьорите играят, ала някак като за последно...

Събрах отново сили, не, не искам отново да се губя. И малко сили са достатъчни у мен да станеш силен. Пак хуквам...

Отново пустошта... сърцето ми се радва, намерило своя начин за свободна воля... ожаднях до кладенец от палми пазен. И рекох си - тук няма как да ме застигнеш. Наведох се, понечих лице си да измия, а с него и твоя отпечатък... водата беше тъмна, беше гладка и... в нея се видях...

Очите ми от червеното белеят, устните пресъхнали от влага на сълзи. Разбрах - от тебе ще избягам, ще повярваш, че съм си отишла. Ще съм успяла тебе да излъжа. И все някога утеха ще те приюти.

Ала от себе си нито да избягам, нито да си тръгна мога, или от заличаване да се излъжа...

Че бягството ще донесе покой... или решение.