Drama queen?

                    Когато целият ни живот е изпълнен със спадове и възходи, където главна роля играе драмата, вярно ли беше, че жените сме цариците на болката, мъката и сърцераздирателните драми? Не ни ли стига нормалната и човешка мъка или просто ни се иска да живеем в някой венецуелски сериал, където главните герои винаги страдат повече отколкото един човек може да пoнесе за цял живот? Не е ли време просто да спрем да се самосъжаляваме и да оставим нещата така както са, без повече драма? Да вярваш, че ще оцелееш след поредния удар, това е оптимизъм, да вярваш, че никога повече няма да обичаш и да бъдеш щастлив, това е  драматизъм. За да разбера по-добре кралиците на мъката слушах различни момичета, всяко от които е преживяло сложни и неприятни случки, свързани с противоположните ни половинки. Странно беше колко много си приличаха тези истории, да ги слушам беше като превключване на различни канали, където даваха едно и също. Но просто така, изведнъж в цялото еднообразие се появи една различна и привлекателна дилема. Нейна господарка е едно своенравно, но също толкова красиво момиче. А половинката от противоположния пол е както тя го описа: „ (...) очарователно глуповат, с най-доброто сърце на света!”. Интересното се свежда до това, че така наречената й половинка от противоположния пол всъщност не й беше половинка, а най-добър приятел. Тяхната сапунка започнала преди няколко месеца и те били просто познати, с привкус на зараждащо се приятелство. Момичето сякаш не разбрало как така изведнъж заобичало това момче, той бил толкова не нейн тип (дори за приятел), а тя била много сложна, характерът й и всичко, което върви с пакета. Нещата се стичали добре и може би по-добре от очакваното, но както във всяка връзка, независимо от какъв характер е, и тук  се появили първите проблеми. Започнали да се карат за глупости и ден след ден нещата се усложнили. И като всяко честно момиче, което напуска кораба, когато стане много напечено, тя предпочела да се разделят. И сега продължава да го обича, с цялото си сърце, но не е ли време да оставиш този, когото обичаш, за да бъде щастлив, без егоизъм и безсмислени кавги. Тогава тя ми разказа със сълзи в очите, колко много е искала да му се обади, да му каже, че го обича и отново да са приятели. Но в крайна сметка едно красиво приятелство не заслужава ли подобаващ край, а не безкраен парад от изтъркани реплики, извинения и мъките да спасят нещо, което вече си е отишло.

                    Навсякъде, където се обърна, там има просто тъга и незаслужените капки болка, които се стичат от поредната измъчена душа. И беше някак неприятно да разбера как повечето от нас подържат фарса на някоя изгубена връзка, само защото имаме нужда от всичкия драматизъм  и ние да сме жертвите в него. Искаме ли да страдаме? Къде отиде достойнството, с което трябва да посрещнем края на  разкъсваща ни отвътре връзка? Понякога човек трябва само да приеме раздялата с високо вдигната глава, без да усложнява нещата, мъчейки се да спаси изгубеното. Когато всичко е свършило значи, че е и „.”  по въпроса, защо всъщност искаме да удължаваме агонията си - за да сме център на внимание или сме пристрастени към болката?

                    Момичето продължаваше да стои до мен, стискайки ръката ми, с лека сълза, спускаща се по румената й буза. След края на разказа й ние просто мълчахме, защото нямаше нужда от думи, имаше история в очите й, която изразяваше толкова много мъка. Тя беше на път да се предаде,  да загърби правилното и да отиде при глуповатия чаровник, и отново да преживее познатите до болка постъпки, да чуе изтърканите извинения, които звучат като развалена плоча. Затова аз я държах силно, не позволявайки на слабата й воля да я напусне. Стояхме там под красивото небе, чакайки болката да си отиде.

             В свят, пълен със страдащи, имаме ли нужда от още драма? Когато хората се нараняват, бъдейки заедно, не е ли по-добре да се разделят, независимо от това колко се обичат, просто да сложат край без да очакват някакъв: „happy end”*  в дъжда, обляни от капките красота, притискайки телата си едно в друго, защото в повечето случаи това никога не става. Нека поне веднъж бъдем честни със себе си и да не се заблуждаваме от любовните песни и баналните сериали. Идва и времето завесата да падне, да слезем от трона на заблудата и краят да дойде, без повече мъка, без повече болка, без повече драма.

*happy end - щастлив край (англ. език)