Снощи валя силен дъжд. Цялата вечер не престана. На моменти валеше като из ведро и много силно; на тласъци. От горещата земя се издигаше пара. Пред вратата се образува огромна кална локва, в която жабите започнаха да подскачат. Плужеците рисуваха с хлъзгавите си дири лабиринти по стените. На втория етаж започна да капе от тавана. В малката стаичка всичко е набъбнало и всеки миг може да се стовари върху леглото. В голямата капе в един друг ъгъл, който досега си оставаше сух. И там също таванът се е пропукал, а стените издават звуците на есенния вятър през напуканите си страни. Долу за пръв път видях да се стичат струйки вода от пропуканата стена и образуваше малко криво каналче. Старата къща все повече се свличаше под напора на неспирния пороен дъжд. Но аз много силно исках да завали преди. А сега, когато валя, изпитвах страх. Всичко сякаш пропадаше в мрака, отмито от пороя. И въпреки това усещах, че през мен протича неукротимата сила на природата и изпитвах могъществото на неща, които наистина си остават вечни. На техния фон моето еднообразно битие не означаваше нищо. В него нищо не се бе променяло отдавна. А какви изгледи имаше занапред? В момента сякаш съм абсолютно сам, затворен в ада на безвремието и мрака, не чувстващ и не усещащ нищо и никого. Отхвърлен от другите, затворен в собствените си прегради, не знаех какво да направя. Можех да обвинявам другите за всичко. Но какво щеше да се промени, ако недоволствах от това, че баща ми ме е зарязал преди много години, когато съм бил още бебе и че повече от десет години не съм виждал този човек. Такъв ли би трябвало да е бащата или аз пак се самосъжалявам? Или пък да се оплача, че ни лишиха от скучната и еднообразна работа, благодарение на която изкарвах по честен начин заплата, с която можех да продължавам да водя мизерния си живот? А сега нямам право дори и на това и навсякъде където попитам или помоля за помощ ме гледат с израз на пренебрежение и надуто превъзходство, сякаш аз не съм човек и не заслужавам да живея. Разбирам младите хора, които напускат тази страна, за да търсят препитанието си някъде другаде, но нима това ни стига? Парите могат да бъдат спечелени. Ала само другите решават дали да бъдеш приет в смешния им тестър или не и ако ти тайничко си го оплювал и ненавиждал с мислите си, те сякаш разтварят невидимото си всеобхващащо око и те виждат изцяло, разголват съзнанието ти и подобно на роман на Оруел се опитват да контролират живота ти. И макар и да не мисля по този начин сега, аз все още съм извън тях. Животът и бъдещето пред мен изглеждат безкрайно неясни и все пак сякаш в тях не се крие нищо необикновено. Времето се слива и не мога доловя границата между онова, което другите наричат минало и бъдеще. Живея в смесената част между тези две понятия и се чувствам нереално, поради различните представи за тях. А пред мен стоят толкова неразрешени въпроси. Аз не знам какво да правя с живота си. Не знам дали трябва да имам мечти и как да изглеждат те. Чудя се дори и защо пиша сега тук, но след като навън няма дори кой да ме изслуша, а едва ли и да ме разбере, реших да излея малко от мислите си в този сайт, преглеждан най-вече от такива неосъзнато безпътни души като мене и въобще не ме е грижа какво ще си мислят онези, които прочетат дори и част от най-искрените ми впечатления. Ако трябва да анализирам живота си, това ще ми отнеме много време. Опитвам се да мисля за онова, което ми предстои, но то си е все така неясно и аз все повече осъзнавам, че ако искам да се върна обратно към живота, ще трябва да се боря невъобразимо силно, каквото и да означава това. Не знам какво да искам от този свят. Не знам и какво да мисля за него. Той е враждебен към мен още от самото ми появяване: започвайки с жалкия ми баща, зарязал майка ми преди много години и впоследствие въобще неинтересуващ се от нас; по-късно в училище бях посрещнат от боя и подигравките на някои съученици; у дома обстановката си оставаше винаги повече от напрегната и просто не ми се иска да се връщам към онези ужасяващи дни, чието ехо усещам сякаш все още. А след като станах голям и поех своя път в живота, бях изхвърлен в самия край на безвремието. Работих на няколко места, за да печеля честно прехраната си, записах се в университет, за да си осигуря по-добра работа занапред, не пия и не пуша, не използвам наркотици и се старая да съм в полза на другите, а не да им вредя. И все пак кой го е грижа за това и трябва ли? Осъзнавам положението на онези хора, затворени в капана на ежедневието, чиито проблеми са съвсем реални и много лесно решими, но все пак непосилни за самите тях. Озовах се в клопката на битието и притиснат от тежестта му изгубих всичките си мечти и идеали за живота си. А и отношението на другите е наистина впечатляващо- те са толкова искрено-престорени, наивно-влюбени и готови да помогнат, че нерядко се самозабравят. Но когато поискаш от тях да направят за теб съвсем простички неща, те се отдръпват надалеч. Хората днес наистина забравиха човешкото си начало. Те се изгубват в ада на машините и са премазани от пресата на масовизацията и изкуственото създаване на чувства и светове. Непрекъснатото налагано от медиите празно съществуване и адски влудяващата картина от рода"всичко ни е наред" вече е нетърпима. Няма ли някой да смени канала? Навсякъде се говори за всичко, сякаш нищо не е станало и ние си живеем в някакъв утопично перфектен свят. И никой не вижда дори и онези смешно дребни проблемчета, които се нуждаят само една дума, за да бъдат решени. Хората се занимават постоянно с чуждия живот и това е прието отдавна, може би защото те самите изпитват празнини в своя живот и искат да им се случват интересни неща. А аз искам просто да имам своя живот. Искам да работя и да бъда полезен на другите. Искам да имам собствен дом и в него да живея спокойно и удобно. Искам да имам малко, но истински приятели. Искам да открия човека, с когото да споделя съкровените мигове на своя живот. Искам отново да изгрее слънце не само на небето на изток, но и в обгърнатите ни в мрак души. Искам да имам онази сила, с която да творя и да се чувствам значим. Искам да получа шанс и да бъда отново себе си. Искам да се изявявам и да бъде част от другите, но не и от такива хора-марионетки, от които съм постоянно заобиколен. И все пак без тях, животът ми наистина е в опасност. Разбирам съдбата на различните – не само на онези велики личности, останали в историята, но и на онези, които никой не познава и все пак си мисля, че заслужават поне малко внимание. И аз също смея да се числя към тях, макар и осъзнавайки, че това едва ли ще ми е от полза. Мисля, че вече попрекалих с моите мисли, вдъхновени от стичащия се в старата ни къща дъжд и смятам да престана. Едва ли ще има много хора, които да прочетат написаното от мен тук, макар че силно ми се иска утре да прочета поне един коментар, относно своята неподправена откровеност. Благодаря ви и нека Бог бъде с вас!