Море и откъслечни мигове на есенно щастие, окъпано от светлината на далечни острови. Прозрачен воал от последният ситен дъждец, сред цялата синева на идващата нощ…
Море от спомени…
Пътища, създадени от сънища…
Безкраен шепот сред необятните ни нощи…
Държа в дланите си ръката на моята жена и почти съм сигурен, че и нейната длан е топла, колкото моята.
Радвам се и я оставям да сънува там…
“Обичам те повече от всичко!”
Ах, как ми се иска да и го кажа, но не смея, за да не я изплаша, макар че тя иска да чуе точно това.
“И аз много дълго те чаках…”
“Ти си по красива от всичко, което виждам всеки ден. Достатъчно ми е само да те гледам!”
Мълча, а двамата вървим напред.
“Знаеш ли - казва ми тя, докато бродим из предвечерните улици, а ръката и ме топли и аз съм толкова безкрайно щастлив,- знаеш ли, остави ме за малко, сред изминалите ни години, уморих се толкова много да ме обичаш. Намери си някоя друга, за известно време, без да се влюбваш в нея.
Без да ме изоставяш…
Ще можеш ли?
После и аз, може би, още повече ще те обичам…”
И като всеки мъж и повярвах…
А ние пак вървим и топлим ръцете си.
Наистина, може би ще да бъде невъзможно да се живее,
ако нашата душа няма тази сила да се радва
на истинските мокри дървета
сред закъснялата песен на птиците
и забравеното шумолене на зреещите жита -
сред високото необятното небе,
и хилядите гласове под него.
Едва ли може някой тъй да се пречисти,
сред времето и от страданието,
ако няма възможността
и способността да се вълнува.
И с вечната потребност да обича…
“Добре, казах и аз, ще се огледам!”
И тръгнахме в различни посоки…
Тогава я видях! Онази, другата
Заради която бях роден!
Отначало не повярвах на собствените си сънища, а тя стоеше, създадена сякаш, за да устои там, сред тези почти обли, крайморски камъни и да гледа светлината на угасващия ден. Приближих се до нея и тази необикновена близост, потънала в бронзовият блясък на косите, ярко откроилото се злато по лицето й, с тъмните криле на косите, отново до болка ми напомни нещо, което съществуваше отдавна сред моето минало, настояще и бъдеще.
Но в него момент не исках да си спомням за тях…
Не, не трябва да се връщам - казах си аз. -
Този път наистина съм влюбен!
/какъв наивник!/
И не трябва да бягам сред своите спомени, в които има само дървета от моята крайморска градина,
останали единствено в благодарствения трепет на едно тъй пожълтяло от сенокоса ни лято?
А в болката се ражда света?
Но аз тичам отново сред тези приумици,
чужди, далечни…
И все тъй се случва - да бъда и тих, и обречен,
сред вечният мирис - на тъга и порой!
И нека ме търсят времената обрулени!
Стига в кътчето зримо и толкоз забулено,
чака ме огън, любов и покой…
А новата!?
Все още чужда и далечна,
житните спомени стоят вплетени в косите на нейното минало,
сред дъждеца на вече извехтялото и пробягало щастие, а на нея пак така и се иска да се върне назад, за да угасне в собствените си мисли…
Не трябва да и позволявам това!…
Цяла нощ, сред затишието на бъдещите ни спомени, се целувахме, оттам, откъдето започва света, до устните, в които се ражда словото…
А после?…
“Мили мой, наистина продължавам да те обичам все така, по своему, а ти – къде изчезна, защо не искаш пак да бъдем заедно, както преди?…”
Пропътувани залези, изчезнали сред небитието мигове, тишина и тишина, и тишина…
“ Мили мой, тука ли си още?…”
Пълни съзвездия от самота…
“Остави ме пак да те обичам – казва ми тя, -
безмълвно слово е душата и плътта”
“Не знам – къде ли в някого се вричахме,
но пак ще дойде, пак ще дойде любовта…”
Тъй много, тъй много се обичахме,
какво ли друго нужно трябва по света.
Обичахме, обичахме, обичахме,
в безкраен свят, във който се събличахме,
в единен край с ненужна самота.
А с тебе толкова ненужно се обричахме,
но пак ще дойде, пак ще дойде есента…
Безмълвни срещи, пълни след отричане,
в безкраен свят, и срещи – суета.
Несътворени, сам-сами от любовта наричани,
и суета ли, суета ли, суета…
Какво от туй, че някога обичахме,
и ти и мене, и никой други по света,
но остави ни все пак тъй да се обичаме,
макар че двамата ще срещнем есента…
© Цветан Бекяров Всички права запазени