За да може всеки ум да очертае сам за себе си що е това философия и как, по дяволите, в крайна сметка се философства, първо ще дам едно определение за другостта, което не притежава и най-бегъл философски характер.
“Другостта е всичко, което не съм аз; всичко, което не е мен.”
В едно подобно определение има твърде много делнична практичност, която сутрин може да се повдигне, а следобед да се постави отново на мястото й; става дума за едно знание, което е напълно достатъчно, за да може да си служим с другостта, така че да променяме нея, а не себе си, ала въпросното определение със сигурност не е знание, посредством което може да разберем що е това другостта.
При всички случаи философията не е занимание, с което ще се нахраним. Казано по друг начин: случи ли се да ям, подхванал свойски прибора на философията, аз вече ще съм спрял да се занимавам с философия.
Демокрацията има вредния навик да поощрява всяка гледна точка, във философията гледната точка най-често се оказва недъг. Да погледнеш нещата от различен ъгъл не е нищо повече от признание, че желаеш да си служиш с нещата. Философията не е работа, която да подхващаш оттук или оттам. Тоест – вкусът и почеркът са субективни, а философията има грижата да разбира нещата, независимо от подобна субективност. Как става това? Философемите, които начевам, твърде добре ще разкрият защо философията е пълен противовес на субективното виждане.
И така, ред е на философското понятие за другостта или по-скоро с неговата първа битийна характеристика:
Другостта е онова, което ме снема; тя е всичко, което ми казва, че аз не съм.
Ще посоча отликата между двете твърдения – не-философското и философското – за да може допълнително да се улови спецификата на философията.
Не-философското твърдение се опитва да разбере другостта, взимайки за база мен-самия; то желае да разположи другостта – в името на собственото си удобство – на някое подходящото място недалеч от мен. Всеки опит да се разглеждат нещата съобразно моята статичност (човешката статичност въобще) е не мислене, нито философия, то е инструментализъм; желание не да познаваме, а да употребим.
Философското твърдение търси другостта в самата нея; и от нея по отношение на мен. Философията не се интересува дали нещата й са под ръка, за да си послужи с тях, тя търси нещата, там, където са.
Нека вземем чашата-до-мен. Всеки път, когато аз посегна към нея, я повдигам и без съпротивление отпивам от съдържанието й. Служейки си с чашата-до-мен, аз я мисля послужващо, а послужващото мислене не е философия, то дори не е мислене. В тоя смисъл всички науки, без философията, изучават света, послужвайки си с него, така както аз пия от чашата-до-мен.
Докато тази чаша стои до мен и моята ръка безпрепятствено я достига и си служи с нея, аз не мога да открия другостта в чашата. Нищо от въпросната чаша не ме снема; тя никак не ми казва, че аз не съм. И сега – на какво се дължи това състояние, тази лишеност на чашата-до-мен от същинската другост?
Всичко, което е не-философско, защото е инструментално, е познато. Познатостта на чашата-до-мен е толкова чрезобичайна, че нейното наличие, както и послужването ми с нея, по никакъв начин не са проблематични за мен. Един вид аз нямам грижа за тая чаша; не я мисля. Или я мисля, ама подръчно; в моя служба.
А другостта изниква тогава, когато светът изгуби своята познатост. С други думи – другостта е принципната новост; другостта е новото. Непознатото.
Всичко, което е в моя услуга, ме потвърждава, то сякаш възвестява, че съм. Така стоят нещата в послужващия всемир – светът на собствените гледни точки. Различните нужди пораждат различни мнения, но не и философия. Периметърът, който обикаля и свива като възел познатото, където се намират нещата-до-мен и нещата-за-мен, а по-точно “цялата маса с мои инструменти и консумации”, са все периметър, където другостта липсва. Това място е Тук. А то е Тук, защото, ако и най-далечната звезда ми е вече-ясна и напълно-позната, тя така и не се намира Там, в другостта, а винаги Тук и само Тук, защото тая звезда се е превърнала в звездата-до-мен; достатъчно е да се забележи как астрономията апетитно опознава краищата на вселената, а астрологията свойски си послужва със звезди и планети.
И ако всичко, което е в моя услуга, ме потвърждава и ми възвестява, че съм, то другостта ме снема и ми казва, че не съм. И ред е на въпросът: Как аз възприемам тая другост, как я отличавам от всичко, което е Тук?
Да възприемеш новото – непознатото – е да бъдеш засегнат в дълбочина, да бъдеш изненадан, да се смаеш; а всичко това означава да си афициран.
Афицията е въздействието на другостта, въздействието на нейната присъщна новост и непознатост. Изненадата и смайването са чувства, които достигат човек, а тяхната сила е тъй възприятийна, че непосредствеността им ни връхлита изцяло безвъпросна. Болката, радостта, любовта и омразата, страховете и надеждите, всичко, което ни засяга в широта и дълбочина, има смайващата сила на новото; тази сила е афицията.
Единствено другостта афицира; а да бъдеш афициран е да бъдеш снет. Снетостта – най-просто – означава да чуеш, че не си. Снет значи променен. Защото всяко чувство ни изопва.
Нека се върнем на чашата-до-мен. Увлечен в своето четене, аз полусъзнателно посягам към чашата, за да отпия от нея. И, някак изведнъж, тя се оказва празна. Макар тази празнота да е предвидима, а и да не е чак такъв проблем, то въпросната празнота ми е неприятна. Сякаш чашата го е сторила нарочно – изпразнила се е без да ме уведоми. Подръчността, която обикновено е непроблематична, се е снела; и поне докато не си напълня чашата отново, а дори и тогава, аз ще чувствам действието на афицията. Другостта се е появила в моя инструментален свят и за малко ме е изненадала; нещо в мен е било отречено.
Афицията – чувството, че съм уловен от новото и непознатото – е възприятие за едно не-Тук. Възприятие за Там. Афицията е пресрещането ми от другостта; афицията ме снема и донякъде променя.
Докато съм под въздействие на афицията, аз не мога да въвлека афициращото, новото и непознатото, в моя тукашен подръчен свят. Онова, което наричат “ударен от гръм” или любовта от пръв поглед, е чудесен пример за тоталната афиция на другостта; всяка инструменталност и послужване в тоя случай се изпарява.
Докато не-философът има стремеж да овладява света, тоест да го подчинява на своите услуги, то философът съвсем преднамерено се насочва към другостта и нейната снемаща същност. Първият избягва изненадите, за него те винаги са неприятни; вторият търси изненадите, защото това е животът. Познатото и предсказуемостта са влечения на поданика от царството на Тук; загадката и детайлно уловената афиция са намерение на философа, човекът от Там.
И ако първата битийна характеристика на другостта е: че тя ме снема и ми казва, че не съм, то втората битийна характеристика на другостта е следната –
Другостта е субект.
В послужващия свят, в света на Тук, всичко се обработва така, че да стане мъртва действителност, безспорен обект; дори човекът. А философът, вгледаният Там, пресреща новото и непознатото, което означава съвършено живото – субектът.
В мига, когато чашата-до-мен ме афицира с празнотата си, тогава, когато се окажа неприятно изненадан от невъзможността да отпия, аз възприемам не друго, а субектът в тази чаша. И тя спира да бъде чашата-до-мен, обектът, с който си служа, и се превръща в самостоятелна другост, която сякаш има намерения различни от моите, тоест празната чаша се субектира.
На кратко казано – другостта е Другият.
Другостта е Там, което значи една новост и непознатост, която ме афицира, така че аз възприемам тази афиция като изненада от – в случая с чашата – празнотата и невъзможността да отпия от нея; афицията е всички истински характеристики на конкретното събитие, но характеристики не в послужващ смисъл, а едни не-тукашни характеристики, характеристики от Там, изненадващи и смайващи. И всичко това не са някакви психологически особености, които при някои ги има, а при други не, това не са илюзиите на светоусещането, напротив, това е човеко-присъщна реалност, съществуваща във всички; това е реалността, “същността-ето-на: у-нас”.
Съзнанието за Другия ни спохожда, не когато срещнем другия отвън. Другият го има до мен и пред мен, далеч от мен и желан от мен, само, защото моята същност е другостта. А това означава, аз не съм само аз; означава едно докрай нешизофренично и в същото време напълно същностно: аз съм двама! Една азовост и една другост, едно Е и едно НЕ Е.
Ние срещаме другия отвън и разбираме неговата другост, а тая другост ни въздейства, удивлява ни, винаги е нова за нас и в основата си е напълно непредсказуема, поради това и субектна, защото другостта е отнесима към моя аз по присъщност.
----
Когато живеем Тук и само Тук, ние преживяме живота, защото обектираме другостта, опитваме се да снемем нейната новост, за да не снеме тя нас. Това е фалшивият живот на послужването. Философската нагласа е умението да възвърнем свободата на автентичното възприятие за другостта, да провидим в нея едно Там, новото и непознатото, което ни засяга с очарователната сила на Другия.
Онзи, който е Отвъд.
© Едуард Кехецикян Всички права запазени